„Слуховият рог“, Леонора Карингтън, превод от английски Гергана Гълъбова, издателство „Колибри“, 2024 г. Леонора Карингтън (1917–2011) е изключителна художничка, свързвана със сюрреалистичното движение.
Неповторимият ѝ стил се характеризира с причудливи и мистични образи на митологични създания, животни и алхимични символи, съчетани с магия и фолклор. Вдъхновена от лични преживявания, психоанализа и интерес към окултното, тя често комбинира сънувано и реално във визия с дълбок поглед към човешкото подсъзнание. Характерният ѝ стил съчетава митология и въображение и прави изкуството ѝ необичайно и завладяващо. Близка по стил до Ремедиос Варо, с която изучават алхимия, кабала и мистични текстове на маите, Карингтън е една от ключовите художнички за сюрреализма. Романът ѝ „Слуховият рог“ излезе наскоро за първи път у нас под логото на „Колибри“ и даде възможност на българските читатели да се запознаят с една екстатична постапокалиптична утопия, населена с котки, върколаци, пчели и кози. Книгата е публикувана през 1974 г., а Луис Бунюел обещава, че читателите ще бъдат освободени от мизерната реалност на всекидневието. Така ли е наистина? Притежава ли „Слуховият рог“ достатъчно въображение и размах, за да ни отведе на приключение в света на сънищата?
Безспорно 92-годишната Мариан, чиито приключения ще проследим на тези 200 страници, е чудесна героиня. Тя живее заедно със сина си Галахад, съпругата му Мюриел и внука си Робърт, но след като получава огромна слухова тръба от приятелката си Кармела, разбира, че семейството ѝ планира да се отърве от нея, като я настани в институция. Веднъж озовала се там, Мариан е въвлечена в окултни интриги, конспирации и края на света. Останалите възрастни жени на това причудливо място живеят в къщички с необичайна форма (гъба, торта, бутилка мляко) под зоркия поглед на д-р Гамбит, който се опитва да управлява дома като сектантски култ. Една от жените го следва сляпо, докато друга умира при мистериозни обстоятелства. Възможно ли е да е извършено убийство?
На стената в една от залите е изложена картина на монахиня с пакостлив поглед. Това е Доня Росалинда, игуменката на Манастира на Санта Барбара де Тартар, обвързана с мистериозния произход на дома, която се оказва ключова за духовното преображение на Мариан във втората половина на книгата. Там събитията излизат извън контрол, появяват се човекоподобни животни, Светият граал, божества и армия от пчели. Мариан научава, че домът е свързан с древен култ, който се стреми да трансформира света и влиза в контакт с въображаеми същества от паралелни вселени. Романът завършва с апокалиптично събитие, при което сняг покрива света, а хората, включително и Мариан, продължават живота си при тези нови, непознати условия.
Първата половина на книгата е по-скоро реалистична и нетърпеливият читател ще бъде озадачен защо романът се рекламира като сюрреалистичен. С английския си хумор и някои сатирични описания първите глави напомнят на „Упадък и падение“ на Ивлин Уо, а сцената, в която Мариан подслушва роднините си, може да бъде взета от страниците на някое томче за Джийвс и Устър на П. Г. Удхаус. По-късно, когато героинята става свидетелка на убийство, се сещаме за криминалните закачки на Агата Кристи – подозрение, което бързо бива изместено благодарение на дълъг ръкопис, който пък ни изпраща в жанра на историческата мистификация. Финалът е анархистки фарс с революционна, почти утопична надежда за един женски рай, в който ще царува свободната мисъл. Леонора Карингтън пише до момента, в който ѝ доскучава, след което поема в нова посока.
Действието се развива най-вероятно в Мексико, където Карингтън бяга от нацисткото настъпление във Франция. Според някои анализатори доктор Гамбит подозрително напомня на руския гуру Гурджиев, а целият властови апарат в дома е на хора с комплекси „като на Хитлер“. Враговете са онова прикрито „те“, което се опитва да наложи скудоумните си правила над всички. Дали са фашисти, доктори, или просто мъже, няма значение, все са врагове. Усеща се и параноята на постатомната епоха. Историческите препратки към лица и събития от времето на Втората световна война не са задължителни за разбирането на книгата, тъй като тя се занимава с един общочовешки и неограничаван от епохата проблем – този със свободата на изразяване.
Но какво е рогът от заглавието? Слухов апарат, тръба или дори тромпет, както е буквалният превод от английски? Подаръкът, който Мариан получава от приятелката си Кармела, действително има функцията на слухов апарат, но от средновековен тип – издълбан рог на животно, примитивен способ за усилване на слуха. Втората му функция в романа е символична. Този предмет е носител на трансформацията, на отварянето на възприятията (Карингтън е била почитателка на Олдъс Хъксли). Предмет, който дава възможност слабостите на физическото тяло да бъдат надскочени. Така рогът разкрива тайните в семейството, но и мистичното познание отвъд реалността.
Трудно е да се спрем на обективна оценка за сюрреалистична творба. Как оценяваме сънищата например? Образите или вълнуват, или не, но това е изцяло субективно. Обикновено критиката е отправена към произвола. Картини, родени от подсъзнанието, които се редуват френетично и не си „говорят“ добре една с друга. Такъв е случаят и тук, към края на романа. Карингтън не оставя достатъчно пространство на идеите си да се разгърнат и финалът увисва като претупан. В сравнение с други произведения, определяни като сюрреалистични, „Слуховият рог“ за съжаление отстъпва. Неговата духовна мощ е далеч от „Педро Парамо“ на Хуан Рулфо, на мистерията с монахинята ѝ липсва ироничният заряд на Умберто Еко, а на последните страници – овладеният хаос на „Майсторът и Маргарита“. Макар да е неуместно да правим сравнения с феминистичния магически реализъм на Изабел Алиенде или комерсиалната меланхолия на Харуки Мураками (целта на Карингтън е да изрази един сподавен вик за свобода, който е нейният кръстоносен поход не само срещу институциите, но и срещу целия свят), тези две имена са нищожен пример за предпочитанията на съвременния читател, който е достатъчно разглезен откъм полети на фантазията, за да се трогне от провокацията на Карингтън. Друг проблем за поддържането на интереса е сюжетното отклонение от 30 страници в средата на книгата.
Доня Росалинда, игуменката на манастира, която Мариан опознава чрез няколко съхранени документа, е ключова за духовното ѝ израстване. Кармела, която също сънува монахиня в крепостна кула, усилва духовното влияние на миналото и му придава необходимата суеверност. От книга за живота на Росалинда става ясно, че е живяла през XVIII век. Карингтън използва техниката текст в текста, за да предаде дълго писмо от епископ, както и няколко древни свитъци. Така влизат в ход конспирации, Светият граал, магически отвари и рицари тамплиери. Когато се връща към настоящето след това дълго отклонение, Карингтън сякаш е изгубила интерес към героите си. Подобно на търкаляща се снежна топка, фантазията усилва скоростта и бързо се разбива в скалите на безразличието. В увода към изданието на Penguin Modern ClassicsАли Смит определя книгата като „следвоенна, постядрена визия, при това загатваща последиците от глобалното затопляне“. Освен вродения феминизъм на романа, неговото обвързване с горещи теми като климатичните промени прави книгата актуална днес, но това няма отношение към нейните качества като самостойно произведение.
Финалът напомня на последните сцени от филма на Йоргос Лантимос „Клети създания“. Жените поемат контрола и заживяват в егалитарно общество без патриархални репресии. Както уточнява самата Карингтън: „жените са животни, принудени да бъдат майки, запратени в дълбините на биологичната пещера“. Животните, митовете и символите присъстват и тук, но дали поради нетърпение, обстоятелства, или идеологически предпоставки чистата художествена литература от първата половина е замърсена и изоставена. „Слуховият рог“ можеше да бъде едно от най-добрите сюрреалистични произведения, но днес звучи повече като наивна приумица и отмъстителна заигравка на екофеминизма, чийто глух тътен от миналото може да се долови единствено със слухова тръба.
Леонора Карингтън, фотография Уикипедия
