В началото на годината бях на погребението на Иван Иванов. Раздялата с приятел е тъжна. Той страда доста години. В такива случаи казваме, че човек се е отървал от мъките. Но пак е тъжно. До вчера е ходил по земята, днес е под земята. Съзнанието ни трудно приема смъртта.
След смъртта на актьорите остават техните филми, в които те продължават да са живи. Но тази илюзия трае, докато ние сме живи. С всяко следващо поколение паметта избледнява. Средствата, с които се опитваме да удържаме паметта, са временни като самите нас.
Не искаме да умираме, но още по-трудно можем да си представим да живеем вечно на земята. Само мисълта за това ни плаши и ужасява дори повече от смъртта. Има келтска легенда за някаква фея, която е добра, но след когато прекараш три дни с нея, реално са изминали три години. И когато се върнеш в света, това е вече друг свят. А ние не можем да живеем в свят, който не е нашия. Това дори не е самотният остров на Робинзон Крузо. Бихме били по-самотни от Робинзон на неговия безлюден остров.
Има саможиви хора, които почти не общуват с други. Дори и те не биха могли да живеят в свят, който не е техният. Може да не общуват с други хора, но те общуват със своя свят и със своето време.
Пътешествениците, които са скитали през океаните с месеци, откъснати от близките си и от света, не изгубват връзка с тях. През безкрайните дни и нощи, когато са били на хиляди мили сред океанската пустош, в мислите си са били с тях и са копнеели да се завърнат. Знаели са какво безкрайно разстояние ги дели от света, какви шеметни изпитания са пред тях, но завръщането в познатия свят е единственият им блян и единствените им сънища. Никой не мечтае да попадне сред племе от непозната култура, където не може да размени две думи. Напротив, това е кошмарът, който ги преследва.
Полярните изследователи преживяват дълго сред ледената пустиня, но целта им не е да останат там, а да стъпят на полюсите на света и да се завърнат в родните си места като откриватели. Същото се отнася и за междугалактическите пътешественици, макар техните пътешествия все още да са само в литературната и филмова фантастика.
Ние можем да живеем само в нашия свят, където са нашите родители, братя и сестри, братовчеди и съученици, съседи и колеги, близки и далечни познати, но познати. Не можем да живеем сред непознати. Сред непознат свят, колкото и той да е прекрасен, бихме били нещастни. Можем да живеем единствено в своя свят и в своето време.
Нашият свят е светът на нашето време. Това е светът, който сме започнали да опознаваме още с появата си в него, от първите си дни сме видели неговата светлина и сме чули неговите звуци. Най-напред това е светът на нашите родители, наведени над нас, техният глас, усмивки, техните прегръдки и целувки, техният аромат. Постепенно този свят започва да се разширява и става все по-голям. В мечтите ни става безкраен, но в сърцето ни е значително по-мъничък.
Започваме да опознаваме света от деца. Постепенно ставаме все по-свързани с него. Постепенно той става нашият свят. Когато пораснем, се влюбваме, светът става още по-хубав и ние още повече се привързваме към него. После се раждат децата ни. Те растат покрай нас, стават най-скъпото ни в този свят и заедно с тях самият свят ни става още по-скъп. После идват внуците – нова причина да се привържем още повече към света.
Постепенно децата ни порастват, стават възрастни и заживяват свой самостоятелен живот. След тях същото се случва и с внуците ни.
Постепенно настъпва времето, когато започваме да губим близките си и да се разделяме с тях. Отиват си родителите ни, после някои от приятелите ни. С всяка следваща година безвъзвратните раздели стават все повече. Светът, който се е разширявал, постепенно започва да се смалява. Постепенно ставаме по-самотни, без да сме самотници по характер.
Светът става все по-модерен, животът става все по-интересен, а на нас всичко това започва да ни става все по-безинтересно. Светът си живее своя живот, променя се, но ние вече не се променяме с него. Оставаме си в нашия познат свят – по-старомоден, по-обикновен, но познат и любим. Слушаме музиката от нашето време и се дразним от новата музика, предпочитаме старите филми, защото много от новите не разбираме, вкусовете ни в литературата, изкуството, модата не се променят с динамиката на времето. Постепенно връзките ни със заобикалящия ни свят стават все по-крехки.
Най-напред това го усещаме, но все повече започваме да го осъзнаваме – нашият свят си отива, а този, който идва, ни е чужд. Нямаме емоционална връзка с него. За порасналите ни деца и внуци това е техен свят, но за нас не е. Дори и да не се превърнем в мърморковци и критикари, техните вкусове и техните радости не ни вълнуват така, както тях. И това е съвсем естествено. Те трябва да вървят по своя път свободно, необременени от нашата обич и бремето, което сме насъбрали по нашия извървян път. Защото иначе обичта ни към децата ще се изроди в обсебване и властване над тях. Ще искаме да насищаме и удължаваме нашите дни, като изсмукваме енергията от техните, ще искаме да живеем чрез техния път, а не чрез нашия, ще се превърнем в крадци на живота на децата си.
Нашето отчуждаване от променящия се свят става все по-осезаемо. Започваме да усещаме, че не бихме искали да живеем още сто години. Не копнеем за смъртта, но и не желаем да пием от еликсира на безсмъртието, който е изпил героят на Симон дьо Бовоар от нейния роман „Всички са смъртни“. Чела съм го отдавна, спомням си, че ми се беше сторил скучен, но ме беше потресла съдбата на главния герой, който не можеше и не можеше да умре. Беше роден през Ренесанса, живееше в нашето столетие и щеше да продължи да живее до края на света. Беше му дошло до гуша от живеене, изпитваше нетърпима скука от всичко и всички, всичко му беше познато, ясно, еднообразно, не знаеше къде да се скрие от този свят. И бях си задала неизбежния въпрос – защо се плашим от смъртта? А ако бяхме като героя на Бовоар? Ако имахме участта да живеем вечно, но в този свят? Това дар ли щеше да бъде или проклятие? Не придава ли неизбежността на нашата участ сладост на всеки наш миг, на всеки наш ден, на всеки изгрев и залез? Не е ли тази сладост за предпочитане пред горчивия еликсир на безсмъртието? За граф Раймон Фоска дори великите неща са безсмислени, а за нас смъртните и най-малките неща имат смисъл и носят радост.
Миналата седмица най-блестящата звезда на киното – Ален Делон напусна този свят. Преди шест години в „Аз, Делон: интервюто на живота ми“, знаменитият актьор изповядва, че вече е видял всичко и всичко е опознал, но му се повдига от съвремието ни: „Ще напусна този свят без съжаление… Почти всички са мъртви“. Когато любимите ти хора са мъртви, твоят свят е мъртъв.
Ние обичаме не света, а своите любими хора. Без тях светът е пуст. Когато тях ги няма, няма какво да обичаме. Ако сме обикнали Бога, животът ни ще продължи с Него. В това ни уверява недвусмислената категоричност на апостол Павел: „за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка.“
