Мина време и споровете покрай откриването на олимпиадата в Париж поотшумяха. Или пък не точно поотшумяха, а продължиха нататък, като началото се позабрави.
А то беше взрив на възмущение от формата и съдържанието на церемонията. Един фрагмент даде повода, но бързо се стигна до генерализации за окончателния крах на западната култура, която иска да завлече и останалия свят в бездната на своята непристойност. От тези генерализации конфликтът се пренесе на друго равнище и вече конкретният детайл нямаше значение — започна да се води голямата битка за спасение от проказата на Запада.
Като си помисли човек, не случайно самата сцена от цялостния спектакъл престана да бъде обсъждана. За никого от дълбоко възмутените собствено тя не представляваше обект на оценка, изискваща обосноваване с аргументи от съответния художествен порядък. Такива аргументи така и не се появиха, по-важно беше да се премине към политическите аспекти, да се изобличи този, който носи политическата отговорност за кощунството. Нямаше защо да се губи време в лутане сред артистичните референции и в съобразяване със специфичните творчески критерии, като се каза кощунство и дебатът отиде там, където трябва.
Западът е завладян и управляван от Лукавия.
Всичко свято е подложено на унижение и унищожение.
С човешката природа се извършват извращения.
Мракът иска да погълне светлината.
Който не е съгласен с изброеното, е изкушен от греховна прелест и няма очи за катастрофата, скрита зад грозното разточителство и лъжовния блясък на сатанинския ритуал. Който пък дръзва направо да отхвърля обвиненията и да твърди, че те са умишлено злонамерени и крайно манипулативни в преследване на користна политическа цел, е сключил сделка с дявола и трябва да бъде анатемосан. Църквата се включва във връзка с последното, но нейните правомощия по линия на отвъдното и вечността не са достатъчни. Християнството е само претекст да се запретнат ръкави и да се наказва не там горе, а тук долу, и не в безвремието, а своевременно. Не с религиозни, а с политически средства.
За съжаление доста хора се заблудиха и с непремерените си естетически отсъждания наляха масло в огъня, който се разгоря според стратегия, търсеща ефект далеч от естетическото. Някои от тях вече виждат накъде се тегли и защо беше цялата олелия, което ги кара да погледнат критично на реакцията си. Други обаче настояват на своето и твърдят, че ако са се появили неприятни последици, то виновни за тях онези същите, които извършиха церемониалната провокация — те е трябвало да внимават в картинката, а не сега да се оплакваме, че някой се възползва неправомерно. Подобна е позицията, която оправдава изнасилвача, защото жертвата е привикала нагоните му, „търсила си го е“. Няма как тази позиция да бъде приета.
Затова с тази кратка бележка се връщаме към началото, към свободния творчески акт, който може да бъде харесван или не, но ако не оставаме при него, а го използваме, за да търсим неприсъща развръзка, извършваме престъпление. А когато се позоваваме и на отвъдното, сякаш го притежаваме, и го употребяваме в наша полза, наистина извършваме кощунство.
