Елка Трайкова, „Анкета с Михаил Неделчев. Биографичните сюжети на литературния историк“, Издателски център „Боян Пенев“, 2024 г. 

Публикуваната през 2024 г. анкета на доц. Елка Трайкова с проф. Михаил Неделчев се чете с огромен интерес, защото освен анкета този текст представлява и един много задълбочен, същностен и поради това интересен както от литературноисторическа, чисто историческа, литературнопсихологическа и културологическа, така и от обществено-политическа гледна точка диалог на двама учени, литературни изследователи, тъй като важна част от живота и на анкетирания, и на анкетиращата, е протекъл в драматичното време на смяната на обществено-политическия строй в България, а това е време на коренни промени във всички области на  живота на българското общество, включително и на духовната му култура.

Още от първите страници на анкетата става ясен един интересен факт, който за приятелите на Михаил Неделчев винаги е бил известен – че той е правнук на известния от освободителните за България войни и прославен с военния си гений генерал Иван Фичев. Професорът винаги го е подчертавал с гордост (за всички от рода той е останал завинаги с интимното „Дядо Генерал“), колкото и това в условията на почти половинвековната нетърпима към истинските български герои „народна“ власт да беше опасно. Едно от непростимите престъпления на тази власт по отношение на  духовното осакатяване на българското общество бе превръщането на поводите за гордост от заслугите на предците да бъде превръщано в принудително гласно или негласно отричане от тях, скриване на роднинството си с най-заслужилите си предци, герои от войните за Майка България, учени, интелектуалци, общественици, търговци, индустриалци, чиновници и въобще представители на всякакви други активни социални групи, които биваха обявявани за „бивши хора“, за  „врагове на народа“, за „фашисти“. Във време, в което се толерираше единствено „работническо-селското“, т.нар. „пролетарско“ (често определяно с гордост и като „лумпенпролетарско“) потекло, Михаил Неделчев с гордост изтъкваше връзката си със своя прадядо, внук на знаменития Колю Фичето. От анкетата научаваме, че бъдещият генерал е учил в престижния цариградски Робърт колеж и в един от първите випуски на Военното българско училище, че е възпитаник на Генералщабната академия в Торино, че е ползвал писмено дванайсет езика, включително и арабски, че като преподавател в по-късната Военна академия  е написал много фундаментални книги по военно дело, по които са учили бъдещите български офицери, герои от всички освободителни за България войни, че е бил член на Българската академия на науките, и става ясно, че всичко това е изиграло решаваща роля и за оформянето на интересите на Неделчев към македонските борби, към „македонските“ подвизи на Яворов и борбите на други най-изявени борци за свободата на Македония, въобще към изграждането на българската историческа и културна идентичност.

Темата за генерала, несъмнено най-прославената личност в родословието на Михаил Неделчев, както и за дълбоката и патриархална „македонска“ връзка  на родословието му от Велес, пренася неизбежно интереса на анкетата към детските, ученическите и „войнишките“ му години, което му дава възможност да разкаже интересни неща както за чара на израстването сред патриархалния по задатък, но и много модерен, в ред отношения и аристократично духовен, живот в многолюдната „роднинска“ софийска фамилия, репрезентираща почти всички видове роднински връзки, така и за постепенното осъзнаване на зависимостта на битието на едно духовно, но винаги гледано под око от властта семейство на „бивши хора“,  от неизбежимите условия на „новия живот“ на обществото. Спомените, които потичат за живота на семейството както в къщата в центъра на София, така и в панчаревската вила, са обагрени с хумор, нерядко и със самоирония, така те не само придават свежест на разказа, но и предразполагат читателя на анкетата към доверие по отношение на спомнените случки и перипетии в живота на един възмъжаващ юноша от самия център на столицата, който не само не скрива от някои скудоумни свои учители мнението си за тях, но и заедно със съучениците си създава и налага в ученическия сленг думата „купон“ във всеизвестния по-късен, а и до днес смисъл на буйно младежко забавление, но и постепенно открива притегателното тайнство на тръпката да създаваш форми на живот с връстници (както от твоята „централна“ група, така и с другите – от Докторския паметник), с които не само да танцуваш полулегално и несъмнено рисково забранения рок, но и да обсъждаш небезопасни социални, политически или художествени проблеми, примамливи за по-будните и по-духовни твои съученици и приятели, сред които откриваме имена и на мнозина бъдещи видни български интелектуалци. Разказът за войнишките години  обогатява по-нататък представата за „нестандартния“ млад човек от епохата, за когото това е вторият етап на „невписването“ му в схемите на соцживота на обществото. Това обаче не е швейковското невписване в казармения стереотип, а интелигентният порив да докажеш на глупавата система (а и на себе си), че не е по-умна от теб и че в предоставеното ти мазе вместо да майсториш примитивни военни технически приспособления, можеш денонощно, скрит от бдителното око на тъпата военщина, да четеш Достоевски и вместо да изпълняваш лишени от смисъл гарнизонни задачи, да пофлиртуваш с младите и красиви книжарки.

Постепенно и интригуващо анкетата навлиза в студентските години на Михаил Неделчев с колебанията в избора на научната област (техническа или хуманитарна), с окончателното му и логично ориентиране към славянска филология, с първите му литературно-критически и изследователски прояви в университетските семинари (тогава се наричаха с думата „кръжоци“), с ранните му сблъсъци със скудоумието на професори и доценти като Жельо Авджиев, Емил Георгиев, Михаил Василев, Стоян Каролев и други, но и с обаянието на мощния интелект на професори като Никола Георгиев, с ерудицията и академичната мекота в общуването с младите литератори или езиковеди на професори, като Иван Леков, Розалия Ликова, Светломир Иванчев. От интригуващия филологическото любопитство анкетен разговор става ясно, че тогава не само се формират трайно литературно-критическите и изследователските  рефлекси на Михаил Неделчев, но започват и първите му сериозни изяви в литературния печат, които скоро налагат името му сред най-добрата критическа „смяна“, оформяща се постепенно като известната „четворка“, наред с имената на Светлозар Игов, Огнян Сапарев и Енчо Мутафов, която в скоро време ще се окаже в центъра на най-драматичните литературни битки заедно с вече наложилата се по-възрастна от тях група на критиците-„импресионисти“ Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев и Здравко Петров. По времето на следването си Михаил Неделчев има шанса и да участва през 1968 г.  като един от представителите на студентската квота на Световния славистичен конгрес в Прага и отблизо да усети както обнадеждаващия дъх на Пражката пролет, така и отрано да разбере измамността на илюзията за „социализъм с човешко лице“, а като утешителна награда и да получи автограф от случайно срещнатия на площада и току-що убедил се в същото и Александър Дубчек, вече предупреден за това, което ще последва след няколко дни с нахлуването на братските танкове.

С навлизането на Михаил Неделчев във водовъртежа на писателския живот през 70-те години на века, диалогът на анкетата, умело насочван от доц. Елка Трайкова, възкресява и трайно запечатва в паметта на времето вярна картина на литературните нрави на епохата. Тази картина е не само истинска, но и изключително богата, в нея оживяват много имена, събития, сблъсъци на концепции и на личности, доколкото, разбира се, всичко това бе възможно в една епоха на строго централизирано управление на културния и художествения живот на обществото. Тук нерядко се проявява и скритият чисто писателски талант на анкетирания, който благодарение на блестящата си литературна култура и на известния си ироничен поглед към ставащото около себе си успява с един или няколко пестеливи щриха да оживи образите, манталитета, характерното в присъствието в тогавашния литературен живот на десетки „персонажи“ от по-едър или по-дребен калибър, изпълващи сцената на абсурдния театър, който трябваше да бъде нещото като литературен живот. И именно по писателски почти никога не ни ангажира с мнението си за тях, оставя това на интелигентността на читателя, който, дори и да не е бил съвременник или свидетел на този литературен живот, придобива ясна представа за неговите нравствени, творчески и всякакви други житейски – кога достойни, кога жалки – измерения, особено когато разказва за т.нар. „жандармерийска дружина“ от поръчково пишещи критици, наемници на официалната, налагана от идеологическите догми и институции „права линия“ на партията.  Респектират неговите спомени за срещите му с някои от все още живите писатели и литературни критици и литературни историци от най-възрастното поколение, сред които Владимир Полянов, Иван Мешеков, а също и за онези от тях, като Симеон Радев, Иван Радославов, Атанас Далчев, до които е изпитвал боязън да се доближи и да създаде човешки контакт.

В тази част на анкетата особено важно място заемат разговорите, които изясняват въпроса за навлизането на новите, модерни, предимно  европейски, литературнокритически и изследователски  концепции и в този смисъл – за ролята на Михаил Неделчев и неговото поколение за тяхното отстояване, което драстично ги сблъсква с идеологически удобната мъртвородена и догматична критическа и въобще литературноизследователска „поетика“ на соцреализма. Като последовател на френската и полската структуралистични школи, той написва заедно със Светлозар Игов прочутата книга за структурализма, публикувана само в секретния бюлетин на Съюза на българските писатели, което им донася сериозни неприятности и максимално засилва подозрителността на цензурата към всеки ред, написан от тях. Това още повече засилва интереса към срещите, контактите, приятелствата или враждуванията на Неделчев с мнозина от най-изявените – тачени или пък недолюбвани от властта – тогавашни български писатели, сред които Иван Пейчев, Христо Фотев, Петър Караангов, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Екатерина Йосифова, Любомир Левчев, Веселин Андреев, Йордан Вълчев, Георги Джагаров, Иван Динков, Димитър Пантелеев, Иван Мирчев, Константин Константинов, Камен Калчев, Андрей Гуляшки и много други, литературни изследователи и критици, като Симеон Султанов, Борис Делчев, Атанас Свиленов, Иван Попиванов, Боян Ничев, Атанас Натев, Цветан Стоянов, Максим Наимович, Пантелей Зарев и др. Вещо и отново с присъщите си ирония към скудоумието на системата и самоирония в случаите, когато е било трудно или невъзможно да се справи с него, той разказва пред доц. Трайкова и за перипетиите си в издателство „Български писател“, на немалко от които съм бил и свидетел поради обстоятелството, че петнайсетина години сме работили там заедно. Между най-любопитните сюжети тук са сагата с издаването на забраняваната книга на Николай Кънчев „Послание от пешеходец“, с „проспаната“ от редактора Михаил Неделчев възхвала на Сталин в книга на Любен Георгиев и някои други, по повод на които се припомня и недостойната акция на догматичната критика срещу книгата на Екатерина Йосифова „Късо пътуване“ (защитата на която коства на Неделчев сериозни неприятности), както и откриването на изключителния поетически талант на Биньо Иванов и съпротивата срещу поезията му. Поредицата от сблъсъци с чугунената глава на светлата идея на соцреализма продължава и с недопускането на неудобния за властта доклад на Неделчев за Вапцаров на честването на „високо равнище“ в Банско, с бързото прекъсване на дисидентското му ръководене на Кремиковския литературен клуб и на Самоковския градски литературен клуб, с полезното и критическо, и изследователско сътрудничество с ръководения от Недялко Йорданов и Христо Фотев бургаски литературен живот, в резултат на който излизат знаменитите и изключително ценни за историята на българските борби негови издания на книгите на Христо Силянов (чийто компетентен предговор цензурата заменя с друг, чужд и посредствен, но политически „правоверен“) и Петко Росен, като последната пък му навлича ретроградния партиен гняв на Богомил Райнов и на задействаните от него висши цензурни инстанции, в резултат на което излиза също без компетентния предговор на редактор-съставителя си. Не му позволяват да напише предговора и към изданието на Асен Разцветников (тук поне е намерен много добър предговор от Петър Велчев), но в бележките прави „реконструкции на сбъднати и несбъднати негови проекти“, както сам формулира редакторската си намеса, твърдейки аргументирано, че „Разцветников повтаря модела на Яворовите „Подир сенките на облаците“. Приносни както за литературната история и текстология, така и за разкриването на механизмите на следдеветосептемврийската политическа и културна катастрофа, принудила редица видни писатели към унизителна автоцензура и отказване от най-стойностни свои творби, са примерите, които привежда и с Асен Разцветников, и с Никола Фурнаджиев, и с Атанас Далчев. Любопитни са опитите му да издаде голяма антология с посветени на любимия му Созопол стихотворения, неосъществена поради трудно решимия въпрос със заплащането на авторските права. Склонността му към създаване на антологии се проявява и по-късно, когато, както се припомня в анкетата, той издава – сам или в съавторство – антологиите „Европа“, „Български поетически авангард“ и „Цензурирани класици“.

Още по-голямо любопитство предизвиква прочутата страст на Михаил Неделчев към откриване и колекциониране на пощенски картички, които, както изглежда, за него са не само нещо като ключ към опознаването на характерни детайли от историята и географията на даден град или държава, но и като възможност за понякога необичайно, почти интимно „надзъртане“ в душата на близки или далечни светове, което винаги носи и тръпката да разбереш нещо, което досега не си знаел. (Почти в края на анкетата той определя тази своя страст и като важен за него елемент на „четенето на града“). Пред доц. Трайкова той разказва интересни неща за отдадеността си на тази страст, воден от убеждението, че пощенската картичка дълго време е била медия, чрез която са се предавали цивилизационни послания и през която „може да се проследи историята на един град, на една епоха“. И доказва идеята си с есето „Близнаците са живи“, написано по повод атаката срещу кулите близнаци през 2001 г. и пледиращо тезата, че в резултат на безбройното си репродуциране в „картини, картички и филми“ те са живи и никой не би могъл да ги разруши, още по-малко изтрие, от световната човешка памет. В този смисъл жадно желана, но пирова победа се оказва ентусиазираното родолюбиво начинание да се издаде неговата книга с пощенски картички от Охрид, която с малки изключения донася горчиви разочарования поради насажданата още от югославско време и яростно раздухвана днес грозна българофобия, но поне пък предговорът е бил за автора, по собственото му признание – „Едно своеобразно обяснение в любов към Охрид като един град на българската сакрална духовност“.

В непрекъсната борба с цензурата в самото издателство „Български писател“ (осъществявана от Държавна сигурност с помощта дори и на някои от коректорките) заради използването на прословутата книга на Кръстьо Раковски „Русия на Изток“ в критическия апарат на изданието на съчиненията на Яворов, преминава и огромната работа на Михаил Неделчев по подготовката на томовете, където освен историко-литературната и критическата му култура изиграва голяма роля и неговата натрупана (а и трупаща се в процеса на работата му) текстологическа компетентност, с каквато малцина могат да се похвалят както тогава, така и днес. „Никога не бих могъл да напиша своите изследвания за Яворов – констатира той, оглеждайки огромния си изминат път и натрупани професионални опит и мъдрост, – ако не бях направил бележките по неговите томове, не можех да проникна в дълбокия трагизъм на Яворовия сюжет, ако не познавах и цялата история на Македоно-одринската организация – сюжети, личности, събития. Минал съм през биографиите на много известни и маргинални функционери на тази организация.“

От анкетата научаваме много интересни неща и за други важни издания, осъществени от него, като например фототипното „На острова на блажените“ с негов редакторски текст към изданието („една от най-манифестните ми изяви за литературния персонализъм и антологийността“, както сам споделя) и по личния екземпляр на автора на скиците Никола Петров, което прави изданието уникално и изключително ценно и в литературно-историческо, и в текстологическо, и в полиграфско, и в културологическо отношение. За студията към изданието анкетиращата доц. Елка Трайкова основателно отбелязва, че „Тя хвърли камък в едно много равно, манипулирано четене от соцреалистическата критика на Славейков, защото беше радикално нов прочит, който…шокира литературноисторическото четене на „На острова на блажените“. В този разговор особено интересни от литературно-историческа и концептуално-психологическа гледна точка са откритията на Неделчев и неговото проникновено тълкуване на концепцията на книгата във връзка както с отсъствието на портрет на Лилиев (тук той прави откритие и за причината на тази липса!), така и въобще с художествения принцип на правенето на „гениалните“, както ги нарича,  скици, защото „всъщност това е един човек, но той всеки път е безкрайно различен“… Все с голяма литературноисторическа стойност са и сведенията, които той дава по повод на работата си върху книгата за разговорите на Спиридон Казанджиев с Йордан Йовков и с много български художници, негови съвременници. В този дял на анкетата Михаил Неделчев определя изданията си на Яворов, Разцветников и Славейков като различни от „академичните“ такива, нарича ги „усложнени критически“ и обосновава твърдението си с възгледа, че „за да са академически издания, всички варианти трябва да бъдат публикувани – не просто разказани, а изцяло публикувани. Но е факт, че вече почти не се правят издания с разгърнати бележки.“

За колегите, приятелите и въобще познаващите пряко или задочно Михаил Неделчев не е тайна, че една от легендите, които витаят около неговото име и книжовна дейност, е и тази за неговата Библиотека – като лично притежание и въобще като „топос“ в личния и професионалния му живот, неслучайно в анкетата тя се изписва и с главна буква. Затова и разговорът около тази тема започва с признание, експлициращо естествения комплекс на всеки, особено млад, книжовник: „Целият ми професионален живот на литератор всъщност се колебае между желанието да чета книги в обществени библиотеки и да ги притежавам в личната си библиотека.“ Ако обърнем внимание на нерядко срещащите се в анкетата признания за жертвоготовната неустоимост на младежко-мъжката му натура към чара на красивите му почитателки и обожателки из цяло Българско и влезем в шеговито-романтичния тематичен стил на тези, макар и бегло и дискретно загатвани, спомени от красивия бохемски период на изгряването на литературната му звезда, бихме могли да съзрем и една подсъзнателна фройдистка връзка на двата топоса книга и жена: искаш хем да са много и хубави, хем и да ги притежаваш у дома – състояние на духа, което не може да не те изпълни и с благородна завист към някои от тежките, но и щастливи и вероятно по-природосъобразни, аспекти от живота на по-издигналите се в служебната йерархия измежду петвековните ни поробители. За млад и буен книжовник като Мишо този рефлекс е разбираем, сигурно не съм му бил много чужд и аз, щом в студентските и аспирантските си години много често се виждахме както по вълнуващи младите сърца литературни събития из страната, така и в Народната библиотека (оказва се, че и в гимназиалните си сме се разминавали там, но без да се познаваме), а той припомня по темата още в началото ѝ и парадоксалното  становище на общия ни младолитераторски кумир Никола Георгиев (и типично в неговия стил), че  „Личната ти библиотека – това са всички събрани накуп книги, които няма да прочетеш“. Нещо, което, както се оказа по-късно, разбира се, нито той, нито ние сме спазвали и няма съмнение, че и ранният, и по-късният Михаил Неделчев е знаел много добре какво съдържа всяка от десетките хиляди книги в неговата митична и загадъчна, но професионално подредена, библиотека, която едва ли е оставила незаето кътче от старата му, също обвита в романтични духовно-бохемски митове стара родова къща на улица „Аспарух“ в центъра на София. (В анкетата вече разбираемо се оплаква, че сега библиотеките му са на две места и е започнал да намира доста от книгите си все по-трудно.) „Засичали“ сме се и по антикварните книжарници (в „нормалните“ рядко се намираше нещо, заслужаващо да бъде купено), където срещу ограничените си студентски или аспирантски финикийски знаци в джоба можеше при добър късмет да притежаваш истински съкровища, нерядко и с автографи на авторите им, което още повече увеличаваше духовната им стойност, но и правеше да прелети през душата ти бегла сянка на мирова скръб от допускането –някога, след теб, отново да се върнат в същата книжарница заедно с онези, евентуално бъдещите твои книги, които ще написваш и също ще подаряваш на близки и колеги с автограф и радост… Мнозина имаме в библиотеките си такива ценни книги, но с колекцията на Михаил Неделчев едва ли някой може да се сравнява. Там има, както става ясно от анкетата, книги и редки издания – антикварни съкровища, – създавани, притежавани или подарявани от или на Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Яворов, Андрей Протич, д-р Кръстев, Атанас Далчев и, както сам съобщава, „на още десетки и десетки по-стари и съвременни писатели“. Съществуват колекционери, които не четат книгите, които събират, но той чете не само книгите, които притежава, не само и текущия литературен печат, а и, като всеки голям литературен изследовател, познава някогашната литературна и научна периодика, притежава, както става ясно от анкетата, целите издания на списанията „Мисъл“ и „Демократически преглед“, почти цялото течение на „Изкуство и критика“, има  части от „Хиперион“ и „Везни“, целия вестник „Литературен глас“ и много други.

Очевидно е, с други думи, че с десетилетията емоционалният път на обяснения в любов на света на голямата литература, на натрупвания на изследователска ерудиция и на яснота по отношение на чакащите го научни задачи е успешно изминат, и с щастливото примирение на мъдреца той дава да се разбере, че отдавна вече е изяснил и убедено приел трайната си посока и съдба – една истина, която знаково се е заключила в две реплики между двамата участници в диалога:

Доц. Елка Трайкова:

 – Книгите обсебват изцяло твоето пространство.

Проф. Михаил Неделчев:

– Да, но на мен не ми и трябва друго пространство.

След изясняването на проблема с книгите и другите възвишени неща в живота на Михаил Неделчев от началото на литературния му път анкетиращата насочва професионално диалога към начина, по който той конструира изследователските си текстове, припомняйки му, че той винаги се е явявал пред публика – за изнасяне на лекция, за участие в конференция или друго литературно или научно събитие, – носейки една или две раници с книги, за да подкрепя нагледно тезите, чрез които изгражда концепциите си. Научаваме и още една тайна на неговите публични литературни изяви, неслучайно създали му слава на един от най-интересните и желани творци не само на образователното, но и на полемичното публично слово, на ерудит, смело противопоставящ своите концепции на неприемливи, или поне оспорими от гледището на неговата невероятна ерудиция литературни, културологически или исторически тези: „Трябва да кажа, че когато ме поканят на конференция, или когато реша да пиша нещо, аз имам предварително знание за този автор или тема и почти веднага сглобявам формулата в главата си, казано с други думи – оформям концепцията. Затова измислям и тези дълги заглавия, защото те за мен съдържат ядката на литературноисторическия сюжет, който ще развивам. Трябва да има разказ. Аз много мразя да пиша статия без разказ. Може да се разказва за това как се е явило едно списание, може разказът да е най-различен – не говорим само за биографичен, политически или най-видим литературноисторически разказ. Трябва да се разказва!“ И за илюстрация следва преинтересната история, която близките му колеги и приятели знаят, на написването през 1978 г. на първия „значим, важен текст“, според собствената му оценка, за Яворов „Проблемът за автобиографизма в творчеството на Яворов“. По подобен, даже много по-драматично-любовно-критически, но щастливо завършил сюжет протича и създаването на първото му по-голямо съчинение за Йовков, пак по повод на кръгла годишнина, заради което се разделя с поредната си Дулцинея, този път изящна и интелигентна балерина, защото не харесва първия вариант на текста му;  в Добрич обаче, където се провежда конференцията, две други Жулиети влизат в щастлива за едната от тях битка за вниманието му, защото е успяла да му вдъхне кураж, че текстът е отличен, знаменателно по време на четенето в залата над него влетява през отворения прозорец бял гълъб и атмосферата става съвсем йовковска, но той след години признава честно и пред себе си, а сега и пред читателите на анкетата, че балерината е била права за онзи, първия вариант.

Оказва се, че символиката не е само епизодичен спътник в литературния му път, защото случайно, или пък по волята на неведоми все още енергии, тя напомня за себе си неведнъж – започне ли той, или пък завърши, да пише за някого от класиците, в антикварните книжарници или по други пътища се появяват книги от същия класик, негови писма или други документи, така става и с „Българска сбирка“, „Вазовата крепост“, както я нарича той. Вдовицата на Христо Силянов отказва да му продаде поне част от писмата на видния си съпруг, а след смъртта ѝ, съвпаднала по време с подготовката на неговия том, на неофициалната книжно-документална борса потичат не само писма, но и така ценните за биографа му пощенски картички и различни други документи. Проявила е тя присъствието си и след онази йовковска конференция при посещението на участниците в нея в селата, свързани с Йовковия свят и неслучайното обвързване от него на Добруджанския и Жеравненския дял от творчеството на класика в единен сюжет, „защото – твърди той – това са едни и същи хора, които се разхождат в едни и същи светове“. Къде на шега, къде сериозно, Мишо е убеден: „Мен книги и текстове ме намираха сами! Много пъти са ми се случвали подобни истории. Те ми бяха изпращани, така да се каже. Включително и Яворов ми е пращал послания – намирал съм книги с негови автографи и посвещения.“ Намира неслучайна символика дори и в това, че и Яворов, и Пенчо Славейков, и д-р Кръстев, и Петко Тодоров събират и колекционират пощенски картички. А проф. Цветан Ракьовски го изненадва с подарък – едно бутиково издание на негови студии в 13 екземпляра, за да повтори известния жест на Пенчо Славейков, с който класикът поканва тринайсет свои приятели да му кажат мнението си за първото издание на „Епически песни“.  За да поднесе своя жертвен дар към духа на класика, за когото е писал най-скоро, задължително отива и с парите от хонорара си купува в антикварната книжарница нещо важно от него, така е направил и с цялото течение на вече споменатата Вазова „Българска сбирка“. Човек понякога наистина не знае кога с кой точно свят е в по-силно общение – с реалния или с духовно-мистичния, затова за всеки случай да прави като Мишо – по-често да си купува стари книги, а ако му изпаднат и пощенски картички, които на него лично не му трябват, да ги носи вече е наясно на кого, той знае какво да ги прави и как най-праведно и полезно да ги постави на мястото им и да ги подреди подходящо в йерархията и системата на сбирките си.

Неслучайно именно тук и доц. Трайкова го подтиква да поговорят за неговата теза „за биографичните сюжети и за този тип персоналистични погледи към литературата“, а Михаил Неделчев основателно не се колебае да даде сам най-висока оценка на концепцията си за „великата българска система от биографии: Левски – Ботев, Гоце Делчев – Яворов“. Убеден е, че „това е конструкт, който удържа цялата арматура на българската история от ХIХ и ХХ век.“ И обосновава твърдението си, че „политическият писател е един от най-важните писатели като типология в българската национална култура.“ В тази типология той смело поставя и Тодор Влайков, и Антов Страшимиров, и Симеон Радев, и Христо Силянов, които според него „не са просто историци, а политически писатели“, което определя като „особена типология“, която създава „могъщия ритъм в българската национална история 1872-73-74-та и 1901-02-03-та години“, и косвено провокира читателския интерес към своите текстове, поместени в „Как работи литературната история“.

Един от важните приноси на анкетата е осветляването на важни моменти от свързването на литературната дейност на Михаил Неделчев с прякото му участие в политическите промени през 1989 г. – нещо, за което несъмнено е изиграла роля освен родовата му демократична нагласа, още и обстоятелството, че като изследовател на революционните борби на българския народ, за него идеята за участието на интелектуалеца в решаването на политическите съдбини на обществото е безалтернативна. „Аз винаги съм бил убеден – заявява той пред доц. Трайкова, – че литературоведската дейност е и политическа дейност. Смятал съм, че тя е опозиционна, затова съм правил провокации към властта. Винаги са ме интересували писатели, които са се занимавали и с политика. Ако погледнем, почти няма български писатели, които не са се занимавали с политика, особено критиците… Аз себе си съм виждал и като политически деец, но колегите не винаги са го разбирали или одобрявали.“ Неговите разкази за първите стъпки на изграждането на съпротивата срещу режима създават важна част от общата картина, в която има останали и до днес неясни моменти, защото, както и сам той казва, властта непрекъснато прави опити ако не да оглави тази съпротива, поне да я обезсили колкото е възможно повече, а за тази цел е нужно и да има поглед върху това, което става. Натрупаните познания върху политическата и културната история от додеветосептемврийския период  неслучайно ориентира и него, и Елка Константинова, и Александър Йорданов към идеята за възстановяване на Радикалдемократическата партия, в която, както припомня в анкетата, са членували някога и Пенчо Славейков, Антон Страшимиров, Яворов, Петко Тодоров, тоест целият кръг „Мисъл“, а е основана от Тодор Влайков и Найчо Цанов. Неделчев признава, че се е образовал политически, изчитайки почти пълното течение на списание „Демократически преглед“ и това му дава увереността да заяви пред доц. Трайкова: „Аз съм един образован историко-политически радикалдемократ. Това при мен не беше случайна идея, а усещане за мисия, която трябва да изпълня.“ Диалогът в анкетата възкресява интересни моменти от извършването на демократичните промени, става ясно например, че на Кръглата маса по предложение на Михаил Неделчев бившите партийни централи се дават за сгради на големи градски библиотеки, такива са случаите със Столичната библиотека, в чиято сграда дотогава се помещава Софийският градски комитет на БКП, с Варненската, Добричката и други градски библиотеки. Става ясно, че той е не само говорител на Националния координационен съвет, но и всъщност идеологът на Радикалдемократическата партия, а това му донася и удовлетворение, но и много вражди от лидери на партии в СДС, които се борят повече за своя личен, отколкото за общия демократичен интерес. На голям митинг пред Българската народна банка той обяснява публично и ясно гибелната за българския национален интерес политика на Коминтерна, който с решението си още от началото на миналия век формулира задачата на мястото на България да се създадат три нови държави – Добруджа, Тракия и Македония съответно с „добруджански“, „тракийски“ и „македонски“ „национални“ езици. Като отличен оратор държи речи на още редица големи митинги, въобще по възрожденски и по примера на писателите-политици от следосвобожденския период, та чак до деветосептемврийския преврат, съчетава литературната си работа с политическа дейност. Едно от доминиращите емоционални вълнения в тази част на анкетата е свързана с възможността заедно с Александър Йорданов да присъстват на историческия митинг на „Солидарност“ във Варшава на 1 май 1988 г. и шанса да гледат участието на Лех Валенса в знаменития вечерен телевизионен дебат, отпразнуван малко по-късно заедно с многохилядно множество весели варшавяни голям купон на централния исторически площад „Старе място“, а след връщането си е вече в центъра на все по-засилващите се борби за реална промяна на политическата система. По това време участва в летните школи в Приморско, като на една от тях цитира първите и последните пасажи на обявяваните от литературната критика за „големи“ социални романи на „видни“ български придворни писатели и показва, че тези пасажи са „напълно идентични и безумно тъпи“, както и много показателни за „абсурда и идиотията на соцреализма“. Тогава и знаменитата лятна „Аполония“ окончателно се превръща в един от централните „топоси“ на общественополитическата му и културна дейност, нещо, което успешно продължава и до днес. „На „Аполония“ – спомня си професорът – имаше клубни сбирки, на които аз имах различни слова, някои от тях бяха чисто политически… Това бяха съвсем официални тематични вечери с публика и дискусии. Аз имах такива слова за социалните стилове, за фигурата на художника, художникът като човек на изкуството, за културното пространство на любовта. Тези интердисциплинарни сбирки станаха прелюдия към политически занимания, имаше една вълна на разчупване на границите между различните творчески полета. „Аполония“ провокира тези процеси и беше мястото, на което те най-активно и най-добре се случваха… В това наше интегрално общество на поети, писатели, художници, музиканти кинаджиите имаха голяма роля.“ Направили си и шега, като в къщата на Народния театър обявили, че правят нещо като алтернативна Аполония, но тъй като властта никога не спи, изведнъж се появил шефът професор Димо Димов и тържествено им обявил, че оглавява и тяхната  алтернативна Аполония, и така наречената Аполония си останала само една.

Особено интересни за историците на процеса на т.нар. преход са подробностите, които Михаил Неделчев съобщава за ситуациите около Великото народно събрание – с гладната стачка на 39-те депутати и с процесите на започващия разпад на единството на демократичните сили, със задкулисните ходове във връзка с новата конституция, с бандитското начало на процеса на мутренския възход, със създаването на непримирими лични вражди – къде принципни, къде не дотам – между довчерашни съратници в борбата срещу комунизма и тоталитарната система, което довежда в крайна сметка до падането на правителството на Филип Димитров и щети на демократичното развитие на България – нещо, което го подтиква да „трансформира цялата си енергия в културни дейности в дружество „Гражданин“, в издаването на списание „Демократически преглед“, в изграждането на филологическата дейност на НБУ като доцент и почетен професор на  университета, в Комисията по електронни медии в Народното събрание. Много любопитен също така е и разказът за международната му дейност – почти няма европейска държава, в която да не е представлявал в едно или друго институционално качество новата българска демокрация, българската култура и литература, богат е списъкът на видни европейски и световни лидери и знаменитости отсам и оттатък океана, с които се е срещал и лобирал за създаване на нов, демократичен имидж на България.

Обяснимо последната трета на анкетата е посветена, подобно на първата, по-малко на политическата и повече на литературната дейност на Михаил Неделчев, защото направеното се забравя, но написаното остава, а в следата на неуморимия книжовник остава много нещо казано, не по-малко има още за писане… Още повече, че в тази част професорът изяснява основната концептуална стратегия на цялостната си изследователска методологическа платформа, която очертава и защитава големия му принос в глобалното поле на литературната теория. Очевидна затова водещата диалога доц. Трайкова го връща отново към темите не само за Дружеството „Гражданин“, но и за  списание „Демократически преглед“, неизчерпани и неразнищени докрай в предишните коментари. Професорът-политик обяснява още в самото начало, че „Гражданин“ е била негова и на съратниците му радикалдемократическа мечта за „свободно обединение за реализиране на либерални проекти от най-различен тип в сферата на културата, на просветата и изграждане на демократична политическа култура“, както и за „архив на съвременността“, а главната дейност на Дружеството е била издаването на списание „Демократически преглед“. Ученият Михаил Неделчев признава ясно, че настойчиво е искал да си отговори още по-прецизно на въпроса: „От какво е направена литературната история? Какви са сегментите, които я изграждат?“ И добавя още по-ясно и по-кратко: „След като формулирах концепциите си за литературноисторическата конструкция, въобще формулирах идеята за литературноисторическия реконструктивизъм, който аз смятам, че практикувам“. Така подготвя и разбирането на идеята си за „въвлеченото“ литературознание, което се практикува от литературните историци, потопени по един или друг начин в литературноисторическия процес. Дефинира и своята идея за социалните стилове като видове „охудожествен“ бит, не пропускайки да отбележи, че в контекста на базата на заниманията му с автобиографизма в една от централните негови теми се е превърнал проблемът за българския литературен и политически персонализъм, на крачка от който се оказва и идеята за литературната личност като „един образ, обективиран в колективното съзнание“. В неговата интерпретация публичността е „тази сфера, в която се случва битката на публичните образи“, а литературата е „поле на конфликтни ситуации“. Дългогодишните занимания на Михаил Неделчев с кръга „Мисъл“ го довежда до логичния извод, че този кръг от най-високи интелектуалци е „една колективна литературна личност“, подобна на която, макар и от друг тип, е „Хиперион“. Маркирайки виждането си за известните в нашето литературно развитие опозиции млади-стари и родно-чуждо, той излага и тезата си за споменатата по-горе битка на публичните образи, на литературния срещу политическия персонализъм, конкретизирайки я в идеята си за „трите социални роли“ на Яворов и начина, по който те се осъществяват в литературните му текстове, като се опира и на известни и нерядко силно провокативни по отношение на  стари инерционни становища известни свои приносни текстове, пробудили обяснимо и някои остри несъгласия. Противопоставя се и на евентуален опит за сдвояване на образите Яворов-Вапцаров, по подобие на това с Гоце, очевидно желано от Вапцаров, но по ред причини невъзможно. Неделчев припомня и защитава и реализираната в редица свои текстове, главно в студията си за литературния персонализъм,  „панорама“ на системи от биографии, както и механизмите на тяхното случване, подчертава по повод на тезата си за недостатъчната „явеност“ на фигурата на „политическия писател“,  каквито се явяват и Димо Кьорчев, Тодор Влайков, Симеон Радев, Антон Страшимиров, както и самият Яворов в политическата си проза. Като контрапункт и фактически ценностно обезсмисляне на тази система посочва идеята за „неизградената алтернативна жанрова система от късната социалистическа епоха“ с „върхова“ изява прозата на Георги Караславов, припомня и несъгласието си с поддържаната и от сериозни и уважавани теоретици теза за разказа като път към романа, не приема и поколенческото обединяване на поети само но времеви и възрастов признак, интересуват го живо темите за „цензурираните класици“, за отхвърлянето и жестокото репресиране на талантливи автори като Яна Язова и други, припомня пред доц. Трайкова и идеята си за „двете култури“ от късната социалистическа култура – идеологическата и тази на „стоическата нормалност“, за така наречената от него „парадигма на малките тематични култури“, свързани с ежедневния живот на соцгражданина. Като примери за въплъщение на идеологическата култура, на „юрнатото псевдоисторическо време“, той посочва написаното от Левчев, Башев и Стефан Цанев, а на стоическата нормалност – поезията на Иван Цанев, Екатерина Йосифова и Борис Христов.

Важна тема в анкетата, поставена от доц. Трайков, е и концепцията на проф. Неделчев за литературната история, според която „тя не е завършен мегатекст, тя се развива, надгражда, обогатява с всеки следващ сюжет“, с феномени, като „тримата големи поети“ Николай Кънчев, Константин Павлов и Биньо Иванов като „част от алтернативната литературна публичност“. Приносни за характеристиката на литературата от епохата на късния „соц“ са и много точните му синтетични характеристики на поетическия рефлекс, както на споменатите поети, така и на Христо Фотев и Иван Пейчев, на прозата на Ивайло Петров и др. Специфично Мишо-Неделчева е тезата му за „ритуалното обитаване на един град“ (като Бургас и Созопол например!), в който не живееш, но който е част от ритуала на спомените и емоциите ти и който всъщност никога не напускаш, а за него в една или друга степен такива са и други някогашни български градове като Охрид и Велес например, но и чужди градове, в които вероятно винаги би се връщал с удоволствие като Цариград, Венеция или Ню Йорк.

За познаващите ироничния стил и на общуване, нерядко и на писане, на проф. Неделчев няма да бъде изненадващо признанието му пред доц. Трайкова, че важен дял от неговите занимания са смеховите култури, които според него в следосвобожденската епоха са три: източнорумелийската с „Чичовци“, като „синтез на румелийската смехова култура и целият фейлетонен Захари Стоянов“, кръгът на Алеко Константинов „Весела България“ и Българановската смехова култура. А за познаващите нестандартността на винаги готовата да си каже думата негова опозиционност по отношение на смятани за непоклатими, или поне традиционни, литературноисторически или критически категории, няма да е изненада и новата (наречена пак в категоричния негов стил „същинска“) периодизация на  българската литература, в чиято основа (на концепцията) залягат „радикално-взривно променящите се аксиологически системи на съответните периоди“, убеждението му, че „обектите на хуманитаристиката най-често са асиметрични“, защитава съвместимостта или не на понятията литературна култура и литературен бит, също и идеите си за либерално-политическо поведение в България, за спецификата на конфликта между институционалния и моралния авторитет и т.н. Справедливо в анкетата е отделено голямо място за изясняване на идеите и реализацията на респектиращия с теоретичната си дълбочина и обхват негов личен многотомен литературно-изследователски и теоретично-програмен проект „Как работи литературната история?“, в който също така обяснимо една от най-важните средищни теми е „Яворовото творческо и екзистенциално битие с неговата сложност, героичност, любовност, трагичност“, както го определя в своя пореден въпрос доц. Трайкова.

Много са приносите на анкетата за осветляване, както на важни въпроси от развитието на българската литература и знанието ни за нея, така и на сложния, богатия и като че непознаваем докрай образ на литературния изследовател, теоретик и редактор на ценни издания на българската литература, на политика и публициста, на професора и любим преподавател на поколения студенти в Нов български университет Михаил Неделчев, чиито образ и характеристика се разкриват в анкетата, която успешно осъществява с него доц. Елка Трайкова. Тя познава проф. Неделчев и като близък колега, и като един от най-добрите литературни изследователи и теоретици на класическата и съвременната българска литература, затова умело и компетентно коментира, подканя, насочва разговора към съществените проблеми, нерядко полемизира с анкетирания, не приема някои негови мнения, на места не се колебае дори да влезе в остър конфликт с негови становища и това прави диалога жив, динамичен, провокиращ по-дълбоко навлизане в същината на дискутираните проблеми. Така тя по свой път е допринесла за превръщането на самата анкета във високоерудиран литературно-исторически и литературно-теоретически херменевтичен масив от знания за българската литература, по този начин и във  фактически незаобиколим библиографски факт в историята на литературознанието ни.

Проф. Кирил Топалов (род. 1943 г.) е специалист по възрожденска литература, писател, драматург, преводач и дипломат. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, две години е бил лектор по български език в Университета в Екс ан Прованс. Директор на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (1997–1998). Бил е посланик в Гърция (1998–2002) и във Ватикана и Малтийския орден (2013–2019). Автор е на изследванията: „Проблеми на възрожденската поетика“, „Възрожденци“, „Раковски и Ригас в културно-историческите модели на Балканското възраждане“ и много други, както и на встъпителната студия към юбилейното факсимилно издание на Зографската чернова на „История славянобългарска“ (2022). Негови са романите: „Бягай… Обичам те“, „Бъди благословена“, „Не се сърди, Човече“, „Нерви“, „Хей, Крали Марко“, „Светогорският бунтар“, сборникът „Софийски истории“ и др. Двайсет негови пиеси са поставяни успешно на български и чуждестранни сцени.