Селски фрагменти XI
Моите внуци почти цяло лято – от началото на юни до края на август, ходят в Бургас на лятна академия. Идва им малко нанагорно – всеки делничен ден ставане по часовник, приготвяне на ученически раници, всякакви занимания, включително учебни като четене на задължителна литература, учене на английски и решаване на задачи… Не е странно, че в събота и неделя, когато са свободни, предпочитат не да излизат, а да се търкалят в леглото със смартфони и други кротки занимания. Понякога ми става мъчно за тях – никаква почивка, постоянен режимен екшън, все търчане подир някакъв точен час. Съвсем различно от моето детство, когато – щом дойдеше лятото, шапка на тояга и пълна свобода: ако не те гепят за някоя било домашна, било земеделска работа (и ако не си успял да се скатаеш), си волен като птичка – хвърчиш и не мислиш…
Първото, което правиш, е да хвърлиш обувките, сандалите, гуменките – цяло лято „бос по асфалта вървиш си“, петите ти стават на гьон, но пък са така яки, че никакво камъче, дето обръща колата, не може да ги нарани. Само някой крив и ръждив пирон или стъкло (на селски жаргон – „стърча“), но и тогава му намирахме колая – препикаваш раната и всичко е ОК. Е, когато играехме на „война“ (ние ѝ викахме „на партизани и фашисти“ – именно „и“, не „срещу“, нито „против“: първо, защото все пак сме си другарчета, не можем да сме си контра; второ, вероятно по някаква детска интуиция двете категории в очите ни бяха еднакви – дали ще си от партизаните, или от фашистите, все тая, един дол дренки), слагахме патъците: свирахме се по разни трънаци, шмугвахме се в шубраци (същински шумкари), пресичахме черни селски пътища – каменисти и изровени; нямаше как без да са ти обути краката, иначе си бавен, бързо те откриват и те „убиват“. „Стреляхме“ с направени на банциг дървени пушки и пистолети – много се гордеехме с тях, намирахме блажна зелена или черна боя и ги оцветявахме, та да заприличат на истински оръжия, а куршумите ни – низ от гръмки викове: „Па-па-па-па-па, убит си, Явор е убит!“. Най-често „воювахме“ нашата постоянна махленска банда – аз и брат ми с братята Явор и Ясен. Аз, като най-големия, тартор демек, бях в комбина с най-малкия Ясен, а Любомир, брат ми, и Явор бяха в другия отбор. „Воювахме“ и с фунийки. Една такава, натопена в тесто, уцели брат ми точно в ухото и му спука тъпанчето. Да, случваха се инциденти, но не ги отчитахме, каквото – такова; юнак без рана не може. Четиримата преброждахме селото надлъж и нашир – ято хлапета, на които през главата не им минава друго освен на какво и как да играят. Но и с какво да играят: първият автомобил на баща ни беше един запорожец от онези, костенурковите (ЗАЗ-965), той много се гордееше с него, ние с брат ми също… Веднъж обаче катастрофира (пореден инцидент), запорожецът го довлачиха вкъщи на пихтия, татко обаче – жив и усмихнат, измъкна изпод смачканите ламарини две купешки пушки с коркова тапа – натискаш и тапата отхвърча. Но е вързана с канап и не я губиш. Пукаше пушката като истинска. На брат ми въоръжението се беше запазило цяло-целеничко, ала на моето му се бе изкривило дулото – за нищо не ставаше. Не, не ревах, ама ме беше много яд как пък точно моята пушка, а не тази на брат ми се изкриви така непоправимо?! И защо не стана обратното: аз да съм с правата, пък той с кривата? Тогава, прочее, някъде 7-8-годишен, разбрах, че на света няма справедливост, хеле що се отнася за купешки пушки с тапи – хептен!…
Пушката я преживях, но много се ядосвах и същевременно унивах, когато по някакъв начин нашите ме спираха да ида на вира. (В повечето случаи заради някаква работа, която те ми я представяха като неотложна, аз пък я броях за излишна.) Или „на виро“, както думахме на северозападен диалект: „отоим на виро“, „ш’идем на виро“, „айде да одиме на виро!“… Вировете по река Бързия бяха доста, но гледахме да се къпем в разположените по-високо на течението ѝ – надолу ставаше мръсна, всички отходни канали се изсипваха в нея (и днес е така, тъй и не я оправиха ВиК системата). Най-близкият вир се казваше Микин, там се научих да плувам. На Микин вир се събирахме цяла тумба деца – глъч, смях, гюрултия, тупурдия, шумотевица… Олелия до Бога.
Другите вирове също носеха екзотични имена – Ютин, Дулин, Дудин (Дудин от дуд, така на диалект наричаме черницата). Ютин беше малко над Микин, по-плитък и по-малък. Служеше за резервен вариант – ако първият гъмжеше от народ. Дулиният бе надолу, широк и дълбок, но разположен твърде вътре в селото, затова нямаше почитатели, само от зор-заман. А и живеещите наоколо ни гонеха. Дудиният го смятахме за най-харен – и дълбок, и голям, но трябваше много да се върви до него, намираше се извън селото в посока прохода Петрохан. Но там се събираха студентите от Лесотехническия, така че като поотраснахме, предимно там ходихме. Младежите ни се виждаха като някакви аполоновци и мойсеевци, девойките (то и колко девойки в „Лесото“, ама все пак проимваше) – като афродити и атинипалади; много си падахме да си бъбрим с тях. Там възприех съвет, който ми държи топло до днес: „Не се хвърляй от високото, ако не си измерил колко е дълбокото“ – даде ми го момче (по-скоро го подслушах и попих го от него, защото го каза не на мен), което учеше някакво момиче да се хвърля във вира. Момичето така и стори – отиде, провери и се хвърли…
Хвърлянето от скалите беше голяма атракция и в Микин вир. Той не беше кой знае колко голям – дълъг някъде към пет метра, тесен, но дълбок в горната част, водата влизаше на бързей. Широк я има два метра, я не, обаче дълбок: на места като си вземеш въздух и се потопиш, не стигаш дъното – към три метра отиваше. Най-изумителната смелост в Микин вир демонстрираше едно момче мой набор, Гошо Ац – засилваше се горе от пътя, минаващ покрай вира, който водеше до най-ниската ВЕЦ от каскада „Петрохан“ – „Клисура“ (името на село Бързия по време на Третото българско царство, докато през 1950 г. не го преименуват на реката), и бухваше във водата. От 4–5 метра височина. С краката, не с главата напред. Но не височината имаше толкова значение, колкото точността на скока: вирът тесен, дълбокото не е кой знае с каква площ, трябва да влетиш на точното място. Иначе чупиш крак със сигурност. Гошо Ац, слава Богу, не сбърка нито веднъж. Няма го вече на този свят, отиде си; скача сигурно някъде горе на небето в някой вир от още по-високо в още по-дълбоко…
Друг запомнящ се образ, пак мой набор, Мориц, инак Николай. Бая пълно момче, чието върховно удоволствие беше да легне по гръб в горния край на вира и така – без грам помръдване, да стигне долния, полюляван от водата. Никой не смееше да го безпокои – освен дебел, беше и едричък. Носеше се като тапа над водата, затворил очи и пръхтейки доволно. Днес, доста по-късно след тези екстравагантни приключения, си давам сметка, че това бяха в известен смисъл поведенческите модели и на другите мои съселяни спрямо социалистическата власт: Ац предизвикателен, непукист, вири гребен и не му дреме; Мориц отстранен, пълен гьон в блажена нирвана и пак не му дреме. Стига да не му се пречкаш, разбира се. За нас облекчението беше, че не се появяваше особено често, че да ни пречи на игрите във водата. Най-разпространената от тях беше на „топ“: един гони, другите бягат по скалите, ако те пипне преследвачът там – ти гониш. Във водата обаче си сравнително защитен – идва към теб, казваш му „топ“, той е длъжен да се потопи целият във водата, ти през това време бягаш. Във вира, сиреч, си най-защитен, но пък не може да стоиш вечно там – водата планинска, реката бързотечна (не случайно името ѝ е Бързия), посиняваш от студ, зъбите ти тракат (моята жена е от Бургас и като млади влюбени я заведох на Дудин вир, най-готиния, на плаж – влезе веднъж в него и не повтори, водата ѝ се стори ледена). Най-кефското е, като се гоните по скалите и се бухнеш от тях във вира; аз не съм се осмелявал на изпълненията на Гошо Ац, но съм се хвърлял отвисоко, два метра някъде. И то не само на краката, но и с главата напред – пълно блаженство. И усещане за мъжественост. Прочее, оттогава е любовта ми към скачането и плуването под вода, досега чак…
Имаше и училищни лагери, но при такова безгрижно лято изобщо не ми бе до тях. Родителите ми, учители, можеха да ме записват и на по две смени, ама нито те се натискаха, нито мен и брат ми уреждаха. Двамата предпочитаха печалбата от летния гурбет, ние – игрите на воля. Само веднъж във втори клас бяхме на море край Варна, откъдето споменът ми никак не е приятен – напиках се още в първите дни в леглото и след това през цялата смяна бях взет за мезе от връстниците ми; в седми клас отидох в някакво село в Златията, ама кое – вече съм забравил, откъдето пък имам романтичен спомен: паднах си по едно момиче от Горни Цибър и през цялото време се държахме за ръце и несръчно се целувахме. Оттогава си тананикам тази песничка: „Лятна вечер спуска звезден кош, / лека нощ другари, лека нощ, / в лагера любим всички да заспим, / лека нощ другари, лека нощ“. Така и не успях да открия кой е авторът на текста, но пък словосъчетанието „в лагера любим“ казва достатъчно. Е, не че в ония времена съм си давал сметка за потискащото двусмислие, сега обаче си давам…
Но всичко си има край, лятото също. Щъркелите в селото напускат гнездата, за да се съберат нейде в полята около Лом и Монтана, по телеграфните жици са накацали стотици лястовици, приготвени за път. Не, никога не съм виждал бяла, сигурен съм, че искате да ме попитате. Като ги гледах наредени като чернобели мъниста, в сърцето ми се промъкваше печал – волните летни дни също щяха да отлетят като прелетните птички. Но не толкова струпаните лястовички, а съборът на селото бележеше за мен тъжният край на лятото. Съборът се провеждаше на Малка Богородица (по стар стил – 28 август). Баща ми се приготвяше отрано с касите бира, потопени в реката, която преминаваше току до двора ни (той не признаваше студена бира от хладилник, единствено от течаща вода), във фурната, която е до нас, приготвяха печеното агне или яре, изстудена ракия и салати на корем… На центъра музика, чаршии, хора, дандания, глъч, веселба… На другия ден обаче унило следпразнично време: настроението паднало, 15 септември иде, пак трябва да нахлузиш обувките и да зарежеш свободните дни. С едничкото успокоение, че следващата година лятото ще дойде пак и детската радост отново ще избликне с пълна сила…
Този извор на надежда и ликуване не е пресъхнал в мен до ден днешен…
