Пред фотографското ателие имаше дървена пейка. Тя често минаваше след работа по тази улица, но вероятно защото ателието винаги беше затворено, досега не му беше обръщала внимание. И наистина кой сега ще влезе във фотографско ателие или ще заведе близките си, за да си направят снимка. Това просто беше изсъхнал къшей от едно друго време. Но както се беше загледала, установи, че витрината му не беше потънала в прах, което беше чудно. Сякаш някое прилежно джудже редовно почистваше отвътре зад стъклото и витрината приличаше на вътрешността на скъпо ковчеже с украсата си от лъскав надиплен плат, сред който бяха разположени стари снимки, на едновремешни хора, които специално са облекли новите си дрехи и са дошли да се снимат. Имаше сватбена снимка на младоженци, уж усмихнати, а всъщност напрегнати, сякаш им предстои бягане с препятствия, снимка на семейство, майката седнала в кресло, бащата застанал зад нея и подпрял ръцете си на облегалката на креслото, а двете сестри стърчаха от двете страни, по-малката и по-голямата. Имаше още джобен часовник, далекоглед и макет на платноход, който сякаш плуваше в диплите на лъскавия плат. А горе вдясно на стъклото, от вътрешната страна, беше залепен лист с някакъв текст.
Уличката беше тиха, тя се огледа и седна на пейката. Мислеше си как отминалото време често се крие в подобни черупки и стига да ги забележиш, можеш сам да минеш по гърбовете им и да стигнеш до някакви свои забравени пространства. Тя се сети за своята сестра, разликата в годините на момиченцата от снимката беше комай същата, каквато беше между нея и сестра ѝ.
Сестра ѝ беше по-малката. Преди двайсет години замина за чужбина, първите години се чуваха, а после млъкна, сякаш потъна вдън земя.
По уличката се зададе някакъв мъж. Когато наближи, тя видя, че е клошар. В тази жега беше облечен в ожулено до бяло кожено сетре, надолу беше обул панталон с джобове на бедрата, от единия джоб стърчеше франзела, а големите му като плавници обуща бяха без връзки. Когато стигна до нея, той се извъртя с лице, театрално се поклони и отмина, влачейки краката си по паважа.
Тя стана от пейката. Направи няколко крачки, но се сети, че не видя какво пише на листа, залепен от вътрешната страна на стъклото и се върна. Прочете текста. Много рядко пушеше, но сега бръкна в чантата си, извади цигара и я запали. Димът я замая. И чак сега забеляза, че по тротоара има нападали жълти листа.
Идваше есента.
На листа беше отпечатан следният текст:
Някъде около 1850 година Елизабет Макмахон и брат ѝ Джон отплавали от пристанището на Корк, Ирландия, към Америка на кораб от вида „ковчег”. Тя била шестнайсетгодишна. Брат й бил на петнайсет. Никой от двамата не умеел нито да чете, нито да пише.
След дълго неудобно пътуване пристигнали в Ню Йорк. Не познавали никого в града, но разполагали с името на роднина или приятел на роднина в Рочестър, щата Ню Йорк. Имали пари колкото да си купят билети за влака до Рочестър.
Пристигнали на гарата на „Сентръл Авеню” и тръгнали на юг по „Сейнт Пол Стрийт”. Докато вървели, може би са обсъждали какво ще правят, след като вече са пристигнали. На ъгъла на „Сейнт Пол Стрийт” и „Андрюс Стрийт” забелязали внушителна каменна къща, разположена върху тераса. (Понастоящем на мястото се издига висока жилищна сграда.)
Елизабет отбелязала, че къщата изглежда достатъчно благоденстваща, така че вероятно обитателите ѝ се нуждаят от домашна помощница. Влязла вътре, а брат си оставила да чака отвън. Сигурно е направила добро впечатление на собствениците, защото веднага я наели за домашна прислужница.
Върнала се на входната врата и дала знак на брат си, че е намерила работа. Джон й помахал и продължил нататък по „Сейнт Пол Стрийт”. Елизабет повече нито видяла, нито получила вест от брат си.
(Тази история ми я разказа баща ми. Елизабет Макмахон беше баба му по майчина линия.) [1]
_________________________
[1] Томас Франсис Бренан, „Случка от историята”, „Ирландски разкази и легенди”, „Вакон”, 2024, прев. от англ. Златина Сакалова-Гергова