Ново издание на романа от бележития американски психоаналитик, терапевт и писател Ървин Д. Ялом. Преводът е дело на Ангелин Мичев, а художник на корицата е Живко Петров
Заради антисемитска реч шестнайсетгодишният Алфред Розенберг е наказан да наизусти пасажи от биографията на Гьоте и с ужас узнава, че любимият му писател е бил почитател на еврейския философ Барух Спиноза. След време Розенберг става идеолог на нацизма, като не спира да търси решение на „проблема Спиноза“. Триста години по-рано заради своите неортодоксални религиозни възгледи Спиноза е отлъчен от амстердамската еврейска общност, живее кратко, беден и самотен, но написва трудове, които променят човешката мисъл. Преплитайки съдбите на Спиноза и Розенберг, опирайки се на своя психиатричен опит, Ялом хвърля светлина върху вътрешния свят на Спиноза, непорочния светски философ, и на Розенберг, безсъвестния масов убиец.
Ървин Д. Ялом (р. 1931 г.) е психиатър, почетен професор в Станфордския университет и практикуващ психоаналитик, смятан за един от родоначалниците на груповата психотерапия. Научните му книги и добилите изключителна популярност заглавия „Екзистенциална психотерапия“, „Дарът на терапията“, „Мама и смисълът на живота“, „Все по-близо всеки ден“ го утвърждават като водеща фигура в съвременната невронаука. Удостоен е с Международната награда Зигмунд Фройд и с наградата Оскар Пфистер за значим принос в психотерапията. Оригиналният метод на д-р Ялом, свързващ психотерапията с фундаменталните екзистенциални проблеми, е в основата и на неговите блестящи белетристични творби: „Когато Ницше плака“, „Проблемът Спиноза“, „Изцелението на Шопенхауер“, „Палач на любовта“.
„Проблемът Спиноза“, Ървин Д. Ялом, превод Ангелин Мичев, корица Живко Петров, издателство „Колибри“, 2024 г.
ПРОЛОГ
Личността на Спиноза ме занимава отдавна. От години искам да напиша роман за този храбър мислител от седемнайсети век, живял така самотно – без семейство и без общество, – но написал книги, които впоследствие коренно променят света. Той проповядва секуларизацията, либерално-демократичното държавно устройство и природните науки и така подготвя почвата за Просвещението. Фактът, че е отлъчен от еврейската общност на двайсет и четири годишна възраст, а през остатъка от живота му трудовете му са забранявани от Християнската църква, винаги ме е очаровал, може би заради собствените ми иконоборски наклонности. Това особено усещане за сродство със Спиноза се засили още когато узнах, че Айнщайн, един от моите първи герои, е бил спинозист. Когато Айнщайн говори за Бог, той има предвид именно Бога на Спиноза, който е изцяло тъждествен с природата и включва в себе си цялата субстанция – Бог, „който не играе на зарове с Вселената“, както се е изразил самият учен, уверен, че всичко случващо се, без изключение, следва съгласуваните природни закони. Убедил съм се също, че Спиноза, като Ницше и Шопенхауер, на чийто живот и философски идеи съм базирал други два по-ранни свои романа, е автор на множество схващания, които са в огромна степен актуални и до днес в моята професионална сфера, психиатрията и психотерапията. Например, че идеите, мислите и чувствата имат своя корен в предходни преживявания, че страстите могат да бъдат изследвани безстрастно, че постигането на разбиране води до надмогване на вътрешните ограничения. Затова пожелах да отдам почит на него и неговите открития, като напиша един роман на идеите.
Но как се пише роман за човек, водил почти изцяло умозрителен живот, белязан от съвсем малко значителни външни събития? Спиноза е държал извънредно много интимният му живот да не излиза на показ и се е стараел личността му да остане незабележима в творбите. Не разполагах с материала, който обикновено заляга в основата на едно художествено повествование – във връзка със Спиноза не се знаеше за никакви семейни драми, любовни афери, прояви на ревност, анекдотични ситуации, кръвни вражди, раздори и събирания. Кореспонденцията му е обширна, но след смъртта му неговите приятели, следвайки изричната му заръка, са отстранили от писмата почти всичко, касаещо личността му. В живота на Спиноза действително е нямало кой знае какви външни драми, повечето изследователи описват философа като кротка и блага душа – някои сравняват житието му с житията на християнските светци и дори с това на Исус.
Поради тази липса на външна събитийност реших да напиша роман за вътрешния му живот. Сметнах, че моите специфични познания биха ми помогнали да създам подобна история. В края на краищата и той е бил човешко същество, и той трябва да се е сблъсквал със същите фундаментални човешки конфликти, които са терзаели и мен, и множеството мои пациенти, с които съм работил през десетилетната си практика. Няма как у него да не се е надигнала силна емоционална реакция към отлъчването му от амстердамското еврейско общество – неотменима присъда, задължаваща всички евреи, включително и членовете на собственото му семейство, да го избягват завинаги. Никой евреин не бивало да говори или търгува с него, да чете писаното от него или да го доближава на по-малко от пет метра. А разбира се, никой човек не може да живее без вътрешния свят на фантазиите, мечтите, страстите и жаждата за любов. около една четвърт от най-значимия труд на Спиноза, „Етика“, е посветен на превъзмогването на „робството“ на страстите. Като психиатър бях убеден, че той не би могъл да напише тази част от книгата си, без съзнателно да се е борил със собствените си страсти. Години наред не знаех как да започна, тъй като не можех да открия сюжетната нишка, от която всеки роман се нуждае. Ала едно пътуване до Западна Нидерландия преди пет години промени всичко. Бях там, за да изнеса поредица от лекции, и като част от възнаграждението бях поискал да ми бъде осигурен „ден на Спиноза“. Моите домакини се съобразиха с желанието ми. Секретарят на нидерландската асоциация „Спиноза“ и водещ философ спинозист се съгласи да прекара цял ден с мен и да ме разведе по свързаните със Спиноза места – къщите, които е обитавал, гробът му, както и основната атракция – музеят на Спиноза в Райнсбург. Именно там получих откровението.
След около четиресет и пет минутно пътуване с автомобил от Амстердам пристъпих в музея в Райнсбург с трепетно предчувствие. Дали нямаше да срещна духа на Спиноза?
Или изведнъж да открия нужната за романа ми история? Още в първия миг обаче бях разочарован. Веднага ме обзе съмнение, че този малък и съвсем скромен музей ще може да ме доближи до Спиноза. Единственото, което навяваше усещането за някакъв досег с философа, бяха 151 тома, съставящи личната му библиотека, към които незабавно се насочих. Домакините ми бяха уредили достъп до нея и аз взимах една по една книгите от седемнайсети век, вдъхвах уханието им и ги задържах, развълнуван от мисълта, че някога са били докосвани от ръцете на самия Спиноза.
Но благоговейният ми унес внезапно бе секнат от моя придружител:
– Разбира се, доктор Ялом, неговите притежания – легло, дрехи, обувки, писалки и книги – са били разпродадени на търг след смъртта му, за да се покрият разноските по погребението. Книгите са били купени от различни хора и са се разпилели навсякъде из страната, но за щастие, нотариусът, ръководил търга, им е направил пълен опис и над двеста години по-късно един филантроп евреин успява да събере повечето от заглавията в същите издания. Затова казваме, че библиотеката е на Спиноза, но тя всъщност е само точно копие на оригиналната. Неговите пръсти никога не са докосвали тези книги.
Обърнах гръб на библиотеката и се вгледах в окачения на стената портрет на Спиноза. Скоро почувствах, че започвам да се губя в неговите огромни, печални, овални очи с тежки клепачи. Беше почти мистично преживяване – нетипично за мен. Но точно тогава домакинът ми отново се намеси: „Може да не ви е известно, но това не е действителен портрет на Спиноза. Просто образ е, създаден от художник по намерено кратко писмено описание. Дори да е имало портрети на Спиноза, рисувани от натура приживе, никой от тях не е оцелял до днес“.
Мога да изградя романа около идеята за неговата абсолютна неуловимост, хрумна ми.
Докато разглеждах оборудването за шлайфане на лещи във втората стая – също не оригиналното, а подобно, както поясняваше табелката за посетители, – чух единият от придружителите ми, които бяха още в стаята с библиотеката, да споменава за нацистите.
Върнах се при тях.
– Какво? Нацистите са били тук? В този музей?
– Да, няколко месеца след блицкрийга в Нидерландия Арр пристигнали с огромните си лимузини и задигнали всичко – книгите, бюст и портрет на Спиноза – всичко, после запечатали и отчуждили музея.
– АРР? Какво означават тези инициали?
– Абревиатура на Einsatzstab Reichsleiter Rosenberg, отряда със специално назначение на райхслайтер Розенберг – става въпрос за Алфред Розенберг, главния идеолог на нацизма и антисемитизма, отговорен за цялото плячкосване на изкуство за Третия райх. По негови нареждания е била ограбена половин Европа – първо само еврейските притежания, а после, с напредването на войната, всичко ценно.
– В такъв случай тези книги са били двукратно отнети от Спиноза – отбелязах аз. – Трябвало е да бъдат купени отново, за да бъде библиотеката събрана втори път?
– Не – като по чудо втората колекция е останала цяла, с няколко малки изключения, и върната тук след войната.
– Удивително! – Ето това вече е сюжет, помислих си. – Но защо му е било на Розенберг изобщо да се занимава с тези книги? Знам, че те имат известна стойност – все пак са от седемнайсети век, че и по-стари, – но са могли да влезнат в Райксмузеум в Амстердам и да свалят от там коя да е картина на Рембранд, придобивка петдесет пъти по-скъпа от цялата библиотека?
– Не това е била идеята им. Парите тук нямат нищо общо. АРР са проявявали някакъв тайнствен интерес към Спиноза. В своя официален доклад подчиненият на Розенберг офицер, който собственоръчно е опразнил етажерките, е добавил едно многозначително изречение: „Сред тях има някои ранни трудове от огромна важност за изследването на проблема „Спиноза“. Можете да прочетете доклада в интернет, ако проявявате интерес – намира се сред официалните доказателствени документи за Нюрнбергския процес.
Бях озадачен.
– „Изследването на проблема „Спиноза“? Не разбирам. Какво е имал предвид този офицер? Какъв е бил този нацистки проблем „Спиноза“.
Като двойка мимове моите домакини свиха рамене и обърнаха длани.
Аз продължих да упорствам.
– Искате да кажете, че заради този проблем „Спиноза“, те са запазили книгите, вместо да ги изгорят, както са изгорили огромна част от Европа?
Те кимнаха.
– А къде е била съхранявана библиотеката по време на войната?
– Никой не знае. Книгите просто изчезнали за пет години и се появили отново през 1946 г. в една солна мина в Германия.
– Солна мина? Това е поразително! – Взех една от книгите, издание на „Илиада“ от шестнайсети век, и я погалих: – Значи тази книга с истории си има своя история.
Домакините ми ме поведоха да разгледам останалата част от къщата. Късмет бе, че посещавах музея точно в този момент – малцина посетители бяха виждали другата половина от сградата, тъй като в продължение на векове е била обитавана от някакъв работнически род. Последният член на този род наскоро бе починал и обществото „Спиноза“ своевременно бе закупило и тази част от имота. Сега започваше реставрация, за да бъде присъединена и тя към музея.
Стъпвайки сред пръснатите по пода строителни материали, разгледах скромната кухня и дневната, после се изкачих по тясното и стръмно стълбище до семплата спалня. Огледах я набързо и тъкмо се канех да слизам, когато погледът ми се спря на малък капак, с размери около трийсет на трийсет сантиметра, в единия ъгъл на тавана.
– Какво е това?
Възрастният уредник на музея, който беше тръгнал да слиза надолу, се върна няколко стъпала, за да погледне, и отвърна, че е вратичка към малко таванско помещение, където две еврейки – дъщеря и нейната възрастна майка – били укривани от нацистите по време на войната.
– Хранехме ги и се грижехме добре за тях – добави уредникът.
През това време навън е бушувала огнена стихия! Четири от всеки пет евреи са били убити от нацистите! Но в дома на Спиноза, скрити на тавана, две еврейски жени са били обграждани с любящи грижи, докато траела цялата война. Докато малкият музей на Спиноза долу е бил оплячкосан, запечатан и отчужден от офицер от отряда със специално назначение на Розенберг, който бил убеден, че библиотеката на философа ще помогне на нацистите да разрешат своя проблем „Спиноза“. Но в какво се изразяваше този проблем „Спиноза“? Питах се дали този нацист, Алфред Розенберг, по свой собствен начин, по свои собствени причини, не се е опитвал да улови убягващата личност на Спиноза. Бях влязъл в музея привлечен от една загадка, а го напусках с две.
Скоро след това започнах да пиша романа.
