В курортния комплекс „Боровец“ за трета година в началото на август се проведе международният джаз фестивал на името на д-р Емил Илиев
Богатата музикална програма бе разнообразена от спортни прояви, изобразително изкуство, литература и други. Д-р Красимир Желязков проведе демонстративна тренировка по карате. Изложбата „Художници в джаза“ включваше произведения на шестима български художници – Захари Каменов, Стоян Цанев, Светлин Русев, Стоимен Стоилов, Милко Божков и Георги Георгиев. Литературата бе представена от акад. Владимир Зарев и поетесата Мирела Иванова. Интересен акцент на фестивала придадоха музикалните състави Константин Костов джаз трио, „Ансамбъл 5/4 Танго“ и Квартет Корназов & Дюпа, чиито изпълнения бихме могли да причислим към наслова „Класиката среща джаза“.
Пианистът Константин Костов: „Всички сме солисти“
Константин Костов джаз трио е съставено от български пианист и полска ритмична секция – Павел Панта (бас) и Цезари Конрад (барабани). Пианистът Константин Костов завършва Музикалната академия в София при проф. Юлия Ценова, а по-късно Висшето училище за музика и театър в Мюнхен. Музикантите от триото изпълниха собствени творби, джаз стандарти и транскрипции на композиции от Албинони и Шопен. Техните концертни изпълнения въздействат и на изтънчените музикални ентусиасти, на хората, които търсят ново качество в джазовата музика.
Г-н Костов, как избрахте джаза пред класиката?
Най-характерните неща за джаза са ритъмът, мелодията, хармонията. Във Враца първият ми учител по пиано бе композиторът Петър Карагенов. Първите години като ми свиреше нещо, той леко импровизираше или пък разнообразяваше хармонично музикалната структура, което винаги ме е вълнувало.
Тоест импровизацията ви е привлякла към джаза?
Спонтанността. За един музикант, когато спонтанно стават нещата, те са най-истински и правят най-дълбоко впечатление. И друг път съм го разказвал – в началото на 90-те години на миналия век Милчо Левиев изнесе концерти с импровизации на „Рапсодия в синьо“ на Гершуин в няколко града в страната, включително и във Враца. Всички билети бяха продадени. Бях десетгодишен и все пак решихме да минем с майка ми покрай залата, да не би да пуснат билети за правостоящи. И на улицата пред концертната зала видях първия ми учител Петър Карагенов. Тогава той направи страхотен жест – отстъпи ми своя билет. И това беше първото ми запознанство на живо с джаза.
Още тогава сте се ориентирали към джаза?
Тогава бях дезориентиран. И не можех да проумея как другите свирят с такава свобода и защо и аз да не свиря това, което искам. По-късно бях в Плевенското музикално училище. Там най-добрите ми приятели бяха фенове на джаза. Това ни сплоти и сформирахме първите джаз състави. В Плевен отвориха и джаз клуб заради нас и свирехме цяла седмица.
Как попаднахте в курса на пианиста Леонид Чижик?
Той беше изкушение за мен, защото тогава се колебаех между джаз академията в Катовице, Полша и Залцбург. Но след като Симеон Щерев ми каза, че проф. Леонид Чижик преподава в Мюнхен, отидох там и той ме прие в курса си.
Леонид Чижик е първият джаз пианист в бившия СССР и свири по свой оригинален начин. Дори Чик Кърия и Хърби Хенкок са му се възхищавали.
Той има съвсем друг начин на свирене, много е оркестров. Дотогава никой не е свирил по този начин. И Оскар Питърсън е бил силно развълнуван от Чижик. Когато той беше професор, навсякъде се говореше, че Мюнхен е „фабрика“ за качествени джаз пианисти.
Джазът дава възможност за много импровизации, но вие имате и транскрипции на Албинони и Шопен, също и на „Картини от една изложба“ на Мусоргски. По-ангажиращо и по-дръзко ли е да се импровизира една позната, утвърдена вече класическа творба?
Едно към едно съм направил аранжименти за трио. Получиха се спонтанно.
Вие сте приравнили и контрабаса към пианото, както и ударните. Как ви хрумна?
В джаза, така или иначе, всички сме солисти, защото всички са длъжни да импровизират, не само пианистът, а и басистът, и барабанистът. Така че всеки един от нас е солист.
Има ли място класиката в джаза? Не се ли бунтуват класическите музиканти?
Джазът е свободно изкуство. Няма пречка и граници да се свири джаз с класика или класика с джаз. Стига да е направено добре и качествено.
Твърдите, че българската фолклорна музика е най-сложната.
За мен това е върхът в музиката. Никъде по света няма такъв разнообразен фолклор. С течение на времето осъзнах, че нашата фолклорна музика е най-сложната. За мен тези музиканти са пазителите на българския дух. Те са музикалните ни аватари.
Има ли възможност да бъде джазирана фолклорната ни музика?
Разбира се. Има музиканти у нас, които го правят много добре. Чужденците се учудват как се свири в такъв неравноделен такт. Импровизирането върху фолклора би отличило нашите джаз композиции от другите.
„Ансамбъл 5/4 танго“, фотография Виктор Викторов
Пианистът Людмил Ангелов: Тангото – между класиката и джаза
„Ансамбъл 5/4 Танго“ е създаден от пианиста Людмил Ангелов по повод световното отбелязване на стогодишнината от рождението на Астор Пиацола през 2021 г. В състава му влизат изявени класически музиканти: Людмил Ангелов – пиано, Стоян Караиванов – бандонеон, Маргарита Калчева – контрабас, Йован Богосавлевич – цигулка, Цветан Недялков – китара. Ансамбъл 5/4 танго“ свири в третата фестивална вечер на джаз форума в Боровец. Накрая бяха изпълнени два биса от Пиацола, емблематичните „Либертанго“ и „Обливион“.
Г-н Ангелов, известен е интересът ви към Пиацола. Имате диск с неговите танга, концерти. Но кое породи по-дълбокият интерес и за създаване на „Ансамбъл 5/4 танго“?
Интересът е породен от самия формат като квинтет. Всъщност това е предпочитаният от самия Пиацола състав и той композира почти всичките свои най-хубави пиеси и танга именно за състав от петима музиканти. Бандонеонът като водещ инструмент, цигулка, пиано, контрабас и електрическа китара. Моята идея беше да се изпълнява в оригинал музиката на Пиацола, така както той я е замислил и както я е изпълнявал по света.
Но когато става дума за джаз, не е възможно да се изпълнява едно към едно нотната музика.
Така е. Това важи и за всеки друг жанр в музиката. Дори в класическата музика, където по принцип по-стриктно се следва текстът. Но на определени места личната интерпретация на музиканта може да направи така, че творбата да изглежда по съвършено различен начин. Това е в рамките на класиката, за да не се нарушат добрият вкус, стил и принципите, които са по-строги. Тангото е някъде по средата между класиката и джаза. Може да се импровизира, да се добавят неща, да се свири със значително по-голяма свобода. И така стигаме до джаза, където почти всичко е спонтанно, тоест имаме обикновено тема, по която се импровизира с дадена идея, следва се хармонична структура, а всичко останало е импровизация.
Тази свобода не крие ли известен риск?
Винаги съществува риск. Човек, колкото и да се е подготвил, на сцената не знае какво ще се случи. Понякога се впускаш в една посока и нещата могат да потръгнат и да са много успешни, в други случаи може да не е така. И при джазовите музиканти е по същия начин. Те също подготвят предварително някакви идеи, някакви посоки в развиването на една тема, но след това на концерт в много случаи нещата не се случват точно по същия начин. Хрумват им други идеи, така че тази неочакваност и тази неустановеност дават особена тръпка на музиканта. Това може да направи музиката по-свободна и ако резултатът е добър, наистина се получават много красиви изпълнения.
Вие сте петима музиканти, всеки със свой стил. Трябва да има много голям синхрон между вас за такива импровизации?
Това беше и моята идея, създавайки ансамбъл, в който почти през цялото време изпълнителите са едни и същи, те опознават маниера си на свирене и разбира се, знаят как да подчинят този маниер на един ансамбъл, защото в крайна сметка каквито и да са индивидуалните качества на всеки изпълнител, свирейки петима души заедно, трябва тези индивидуалности да следват обща идея.
Изпълнената от вас „Сюита за ангели“ е създадена като театрална музика.
Била е поръчка към Пиацола да напише музика за театрална постановка и след това той започва да я изпълнява на турнетата си. Ангелът е прикритие за фигурата на Христос. Цялото действие се развива в голям жилищен блок. Ангелът се помещава в това жилищно пространство, става свидетел и донякъде участник в съдбите на всички хора и в различните перипетии, през които те преминават. Затова и отделните пиеси имат заглавия, описващи хода на драматургичните събития в пиесата. Първо се започва с една интродукция, следва милонга за ангела, която е нещо като музикален портрет на този образ, и след това идва смъртта на ангела. Последната пиеса е възкресението на ангела. Оттам можем да се сетим, че това не е ангел. Ангелите нито умират, нито възкръсват. Ясно е, че това е фигурата на Христос.
Привлякла ви е идеята за Христос. Вие вярващ ли сте?
Абсолютно. Мисля, че голяма част от всичко, що е духовно и изкуство, много трудно може да бъде разделено от идеята за вярата.
Във вашия състав има и един сърбин, Йован Богосавлевич.
Той е класически цигулар с много голям опит в сферата на тангото и конкретно на Пиацола. Свирил е със свой собствен състав – квинтет, почти по целия свят, също и в Аржентина. Аз го познавах и го поканих в нашия ансамбъл. Музикант с неговите опит и познания ни дава една допълнителна подкрепа. Има и леко намигване в името на нашия ансамбъл, то идва от английски – Five four tango, но в превод на български – пет четвърти е типичен неравноделен такт за целия Балкански полуостров. Така леко подсказваме, че всички наши музиканти са от Балканите.
Квартет Корназов & Дюпа, фотография Виктор Викторов
ТромбонистътГеорги Корназов: „Експериментът невинаги носи духовна наслада“
Квартет Корназов & Дюпа е забележителна среща на двама музиканти, които споделят авторска музика и дават воля на въображението, мелодиите и хармониите. С финия щрих на ритъм секцията Хаджигруев – Попов музиката на квартета обхваща широк спектър от разнообразни, често необичайни пулсации, примесени с атмосферата на интимност и кинематографичност.
Г-н Корназов, квартетът ви е създаден преди две години. Къде имате по-голям успех – тук или във Франция?
Тук имаме по-голям успех. Като че ли опровергаваме твърдението, че никой пророк не е приет в собствената си страна. Франция е десет пъти по-голяма страна. Населението ѝ е 66 милиона. Все нови и нови джазови музиканти се появяват на сцената. Там конкуренцията е по-голяма. Тук няма чак толкова музиканти, при все че джазовите ни фестивали са много.
Да разбираме ли, че у нас публиката ви цени повече и заради качествената ви музика?
У нас наистина публиката като че ли е изискана и подбрана. В Европа публиката е по-преситена. Има хора, които обичат мултимедиите. Джазовата интерпретация създава интересни моменти, обаче в един момент тя също се изчерпва и като нямаш някаква драматургия и композиция вътре, е за сметка на музиката.
Има ли такива концерти?
Слушал съм ги, но като махнеш мелодията, ритъма и хармонията, остават някакви сонорни и звукови експерименти. Експериментирането в модния джаз невинаги ти носи духовна наслада. Изкуството трябва да те изпълва с красиви усещания.
Джазът се възприема от мнозина като „класическата музика на Америка“. Какво го превръща в един от най-разнообразните музикални жанрове в света?
Липсата на фиксирани правила. Навремето джазът е бил медитиране, танцувална музика. През 40-те години на миналия век възниква стилът бибоп, който катализира обществени промени в продължение на половин век. Разбива табута, в социален контекст се превръща в гласа на аутсайдерите. По-късно тази музика губи популярност. Постепенно се превръща повече в изкуство, отколкото в комерсиална музика.
Изкуственият интелект навлезе във всекидневието ни. Заплашена ли е и музиката от него?
Слушах един френски композитор, той показа как с изкуствен интелект действително може да се транскрибира фрапиращо, ново звучене. Задава му следното: „Напиши ми музика в стила на Моцарт, Бетовен или Шостакович“. Изкуственият интелект събира информация. И го прави за минути. При джаза това конкретно не може да стане.
Джазовата музика е по-автентична?
Изкуственият интелект може да имитира оркестрите на Дюк Елингтън, Глен Милър, Каунт Бейси и други. В тази формация ние свирим на акустични инструменти. Живата музика не може да бъде изкомпилирана, тя е по-съвършена. Докосва и вълнува по-дълбоко хората.
