За мисията на галериста, за бизнеса и изкуството, за колекционерите разговарям с Емил Чушев и Лили Владимирова, които преди десет години откриха галерия „Нюанс“
Емил Чушев е роден е в семейството на Георги Чушев – иконописец и живописец, един от хората, възродили иконописта през 60-те години на миналия век. Завършва Националната художествена академия, по-късно става преподавател по технология на живописта в катедра „Консервация и реставрация“. Работи като реставратор към Националната галерия до 1993 г. След 1993 г. създава ателие за реставрация, рамкиране и оформление на художествени произведения. Има богат опит в създаване и управление на галерии и на аукционна къща. Поддържа няколко значими колекции и има собствена. Лили Владимирова през 1982 г. постъпва в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“ в София. Завършва монументална живопис при проф. Димо Заимов в НХА. През 1994 г. проектира и изписва кръщелната зала и иконите в централния корпус на църквата „Св. Георги Победоносец“ в София. Изложбата „Вяра“ в галерия „Нюанс“ е първата ѝ самостоятелна изложба. През 2018 г. експозицията Guardians („Пазители“), организирана от „Нюанс“, съвместно с Misericordia di Venezia във Венеция, представя пред италианската публика творбите на Лили Владимирова (иконопис) и Крум Дамянов (скулптура).
През 2014 г. Лили Владимирова и Емил Чушев откриват в София галерия „Нюанс“.
Преди десет години открихте галерия „Нюанс”. Съжалявате ли, че се нагърбихте с толкова сложно начинание?
Няма сложни и прости неща в изкуството. Има познаване (колкото и да е относително) и непознаване на тази духовна материя. Преди десет години решихме да си построим един малък „Ноев ковчег“ и да пренесем в него значимото за човечеството изкуство, макар и в толкова малък мащаб, на 100 кв.м, през тези десет години засега. В това пространство значимото измерение на потребностите на човека е да измества изкуствения интелект и да съживява с провокация или любов човешките сетива.
Защо галерията се казва „Нюанс“, какво влагате в това име?
Човешкият живот може да се събере в един глагол – „виждам“. Всички гледат, но „виждат“ различно. В смисъл – различен е обзорът на човешкия мозък, различно функционира. Едни виждат глобално, други детайлно, трети наблизо, четвърти до далечни хоризонти, пети черно-бяло, а шести – колорит. Това е процес на човешкия разум. Е, ние провокирахме публиката да открие нюанс към цветното и живото, към онова, което ще допълни изпразненото от съдържание сиво, битовистично всекидневие. Онова, което ще осмисли сутрешното кафе и малкото уиски след вечеря с пълноценни спорове, разговори, мисли, емоции. Онова, което се ражда от… нюанс.
Какво ново научихте през изминалите години за бизнеса с изкуството, за вас, за художниците?
У нас духът все още е жив и нашата мисия е да му осигурим среда. Духът идва от авторите, които са достойни последователи на Захарий Зограф, на Молера и Майстора. Излагаме в пространството художници, които са достойни да присъстват от „Гугенхайм“ до „Лувъра“. Чрез тях правим послания. И тези послания, ако са докоснали някого, то същият този някой си купува определено произведение, обикновено на по-ниска цена от тази на мобилен телефон. Такъв е „пазарът“ на Балканите – абсурден! Това не можеш да наречеш бизнес. По-скоро е частично препитание за художника (автора) и също така частично покриване на режийните разходи.
Можете ли да очертаете профила на българския колекционер – какъв е по професия, разбира/не разбира от изкуство, купува по интуиция/по съвет, купува, за да инвестира, рискува/не рискува с нови и непознати имена в изкуството?
Колекционерите на изкуство по принцип са заможни хора, чието хоби е породено от различни подбуди. Не може да се слагат под общ знаменател, защото не са с един и същи социален статус и профил. Те принадлежат към различни среди (сфери) на обществото. Едни от тях го правят като инвестиция, те не рискуват, купуват творби на абсолютно утвърдени от времето автори, консултират се. Други го правят като вътрешна потребност – експериментират. За тях картините имат стойност, а не цената. Трети са филантропи, които желаят да образоват чрез достъп до произведенията, които притежават, да даряват или излагат в музеи (галерии) и хората да могат да видят творбите им. Имаме уважение към всеки един от тях поради факта, че събират и съхраняват българското изкуство (културно наследство) на територията на нашата страна. Колекционерите са достойни – работят, плащат, събират, показват и съхраняват.
В галериите винаги има риск някой да ви подведе, като ви предложи да покажете фалшификат. Как се справяте с този риск?
Този риск винаги съществува. Но ние сме професионалисти, образовани в художествена академия. Галерията предлага предимно български автори от класиците до съвременните, върху чието творчество имаме наблюдение. В тази посока отчитаме разликата между оригинал или легитимно датирано и подписано от съответния художник-копист копие на определена класическа творба и фалшификат. Копия са ни поръчвали и поръчват клиенти. А относно фалшификатите: вероятността да се случи сме свели почти до нулата, като използваме мнението на лицензирани експерти, от една страна, а от друга, внимателно проследяваме източника, който предлага определената творба. Но и при най-малкото съмнение (колебание) не приемаме съответната картина, за да я излагаме на показ за продажба. Имаме принципна позиция и не толерираме подобни престъпни намерения.
Организирали сте три конкурса за съвременно българско изкуство на млади автори. Има ли разлика между изданията? Знаете ли каква е съдбата на наградените автори?
Времето разграничава можещите от неможещите. Само времето е верният фактор. То не ги определя като млади и стари. Нито галеристи, изкуствоведи, куратори, колеги могат да бъдат съдници. Поради това наше убеждение ние не можем да сме съдници и да даваме шанс само на определени млади. Затова обявихме няколко пъти конкурси с максимално обективни критерии. Посланията на някои автори докосват и колегите, и широката публика. Тях поощряваме с награди и самостоятелни изложби. Тоест ние им качваме тежка раница на гърба, която те занапред трябва да носят сами. Това, което им даваме, е легитимност за епизодичен успех. За устойчив трябва да се трудят и доказват постоянно.
Има ли купувачи на съвременно изкуство, или интересът е насочен повече към класиците? Преди сякаш по-често се организираха търгове на изкуство, сега по-рядко. На какво се дължи това?
Основните клиенти са хора, на които се крепи икономическият облик на една страна. Тоест това е т.нар. „гръбнак на обществото“ – средната класа. В България, за съжаление, тази класа изчезна. Така че с нейната липса изчезнаха и постоянните клиенти. За представителната извадка от населението ни картините са потребност като духовност, но непосилни за придобиване. Останалите няколко процента са заможни. Но за десет години статистиката показва, че те имат други приоритети. Заможните са епизодични, а не ритмични клиенти. Търговете на изкуство все повече се обезсмислят. Без картина можеш, без хляб не!
Има ли нужда според вас от промени в законодателството, които да уреждат дейността на галериите? И ако да, какви са те?
За да се случи и функционира успешно законодателство не само за галериите, има варианти. Те не са аналог на настоящите, а алтернатива. Парламентът е законодателният орган на Република България. Там има Комисия по култура, която при желание (а такова не сме видели) може би трябва да инициира и да обсъди (да чуе) проблематиката на работни срещи с представители на СБХ , в това число художници, галеристи, куратори и Съюза на колекционерите. За съжаление, когато „законите“ се правят и поднасят императивно, без да се чуе гласът на гилдията, от неподготвени и неучастващи в живите процеси чиновници и теоретици, те функционират еднопосочно и обслужващо. Но не за художествената общност. Галериите, художниците и колекционерите имат само и единствено задължения. Подкрепа с адекватна политика за образование, за показване и съхраняване на българското изкуство няма.
Времето доказа, че има и по-работещ вариант. А именно, след като сме в семейството, наречено ЕС, може да се опрем на работещи закони (от страни, толериращи културата и изкуството) като Франция, Италия, Испания и т.н. и да ги адаптираме в нашата страна. „Балканизирани“ и функциониращи в реалната ни среда. Само един пример – с цялата си далновидност Франция отреди на Христо Явашев (Кристо) достойна зала и постоянно присъствие в музея „Помпиду“ в Париж, който се посещава от 30 000 души дневно. И това носи приходи, но за Франция.
Мариана Цветкова
