Разговор с китариста и композитор Преслав Стоянов

Преслав Стоянов е роден през 1981 г. в София. Завършва НМА „Проф. Панчо Владигеров“, Университета на гр. Бразилия и СУ „Св. Климент Охридски“. Изучава композиция при Ж. Антунес, С. Ногейра, М. Лима, проф. М. Пеков, проф. Й. Крушев, проф. А. Текелиев и проф. Кр. Тасков. Следва оркестрация при проф. А. Текелиев, като през 2021 г. защитава докторската си дисертация по симфонична оркестрация под научното ръководство на проф. А. Диамандиев. Хоноруван преподавател по симфонична оркестрация в НМА „Проф. Панчо Владигеров“ (2019–2021) и член на СБК. Има издадени научно-изследователски статии, учебник „На ти с китарата“ (в два тома), а наскоро мина премиерата на книгата му „Тенденции в третирането на оркестъра в европейската музика от втората половина на ХХ и началото на ХХI век“ (изд. „Изток-Запад“). 

Г-н Стоянов, какви промени претърпява съвременният симфоничен оркестър в зависимост от специфичните социокултурни условия?

Симфоничният оркестър през ХХ и ХХI в. претърпява множество промени, които произлизат не само от музикалната практика. Социокултурните условия и естетико-философските възгледи рамкират определен вид светоглед. Времето, в което живеем, ни белязва в голяма степен и обуславя нашия начин на мислене и съответно нашето изкуство. Трудно е тази връзка да бъде еднозначно изведена и неопровержимо формулирана, но това не значи, че тя не съществува. Всичко, което ни се случва в момента, оказва влияние върху нас и върху нашето творчество: отказът от утопиите и от идеята за колективния прогрес; твърдението, че съвременните науки не са в състояние да генерират универсално валидни знания; желанието на хората да живеят за мига, като бъдещето и миналото не са от значение; стремежът на индивида да се разграничи от останалите, подражавайки на социални моди; издигането в култ на тялото и на личната свобода; обръщането към мистиката за обясняване на успехите; усещането за бедствие и за край на света; субективизмът като основа за възприемането на реалността и др. Това са все социокултурни характеристики, присъщи на постмодернизма, които обуславят определен вид светоглед, а симфоничното изкуство е просто неговата звукова еманация.

Как се проявява постмодернизмът през втората половина на ХХ век в музикалните течения, свързани със симфоничния оркестър?

През ХХI век наличното разнообразие в музикалните направления и композиционни практики е обусловено от вече залегналата в предходния период идея за новото, оригиналното и нетрадиционното в музиката, проявяващо се чрез нови композиционни техники, нововъведения в хармонията, в ритмиката и въобще в музикалния изказ. В основата на постмодернизма е залегнал субективно-релативистичният възглед на преразглеждане, преосмисляне и поставяне в друг смислов контекст на понякога различни по своята същност музикални традиции, инструментални практики и оркестрови похвати. Към тази композиторска практика, непознаваща, непризнаваща или избирателно припознаваща определен вид догматични правила, се причисляват направления като неотонализъм, нова простота, минимализъм, колаж, полистилистика и извъневропейски влияния, чиито направления са може би най-представителната извадка от музикалния постмодернизъм. Всяко едно от тези направления има свои отличителни черти, но всички те в търсенето на нови хоризонти на развитие се опират на преразглеждането на дадена музикална традиция.

През ХХ век футуристите творят музика, съставена изцяло от различни по вид шумове. Идеята има последователи, въпреки че не намира добър прием сред публиката. Как си обяснявате това?

Европейската музикална традиция се основава на „звука“ с определена височина (т.е. на „тона“). Всички нейни отрасли се занимават с благозвучното съчетаване на тоновете – хармония, полифония, оркестрация и други. Т.е. „шумът“ не фигурира като деен участник в изковаването на музикалната тъкан. В случая футуристите са се опитали да внедрят „шума“ като първооснова в музиката и това, разбира се, не бива добре прието.

След време подобно начинание подемат електроакустичната музика и брюитистите. Тяхната офанзива наистина разширява границите на музикалното, но в голяма степен остава затворена в кръговете на тесните привърженици на този така специфичен вид звучене. Бих се осмелил да твърдя, че въпреки достиженията на тези направления подменянето на основата на музиката (тонът да се замени с шум) изначално е обречено на неуспех…

Издавате книга за постмодернизма, а свирите и композирате музика за акустична китара, най-романтичния днес музикален инструмент. Кой ви повлия за този избор?

Да, китарата е доста лиричен и интимен инструмент и може да има някакво основание да се причислява към „романтичните“ инструменти… Мен никой не ме е насочвал към нея, но всичко се случва по Божия промисъл – като дете намерих една стара китара на тавана на къщата на село и така започнах да свиря на нея. Влечението ми към композицията и оркестрацията са вече от един доста по-късен период. По въпроса за използването на такъв „романтичен“ инструмент в постмодерните времена бих казал, че не представлява някакво културно стълкновение или анахронизъм. Напротив – в днешно време всеки има свободата да избира на какво да свири. Оттук обаче произлиза един не много лесен за решаване проблем – за културната идентичност. От коя музикална култура произлизам и с коя се отъждествявам? Мога ли сам да се самоопределям към коя да принадлежа и мога ли безразборно да заимствам от всички култури?

Завършили сте в Бразилия класическа китара. Там по-популярен ли е този инструмент, отколкото у нас?

Да, завършил съм класическа китара в Университета на гр. Бразилия. Китарата понастоящем е доста популярен инструмент не само в Бразилия, но и в цял свят. Това е така заради преекспонирането му по медиите – всяка рок банда неминуемо си има китарист, понякога двама-трима. В Бразилия обаче китарата не е изцяло натрапен „отвън“ образ, а представлява неизменна част от тяхната традиционна култура, имайки голям дял в нейното развитие. В Бразилия почти всяко семейство има китара вкъщи и всеки втори свири на китара, да не говорим, че си имат различни разновидности на китара: седемструнна китара (широко се използва в музикалния стил „шоро“), тенор-китара, виола-кайпира (селска китара с двойни струни), кавакиньо (малка сопранова китара в квинтов строй) и други. В България китарната традиция тепърва се утвърждава и нейното разгръщане би следвало да се осъществи не само в класическата музика, а може би най-вече в съприкосновението ѝ с нашата народна музика. Тепърва ще берем резултатите от това нейно взаимодействие…

Днес има ли младежка публика, интересуваща се от акустичната китара?

Да, има много млади хора, които искат да свирят на китара. Ние, учителите по китара, сме облагодетелствани от това, защото лесно си намираме ученици. Да си учител по кларинет, фагот или валдхорна и да сформираш клас от ученици вече си е истинско предизвикателство. А да направиш оркестър е в границите на научната фантастика. Тази тъжна констатация е заради все по-затихващите социални функции на различните оркестри и на липсата на достойно място за тях в нашето общество, което пък е закономерното следствие от безхаберната, може би и целенасочената културна политика.

Подготвяте ли свои нови композиции?

В последните години покрай писането на докторантурата по симфонична оркестрация бях занемарил композирането, но се надявам с Божията помощ пак да си възвърна формата. Имам някои проекти за солова, хорова и симфонична музика, които се надявам да видят бял свят. Засега композирам повече за учениците си по китара, например някои малки етюди и пиеси. По-мащабните планове чакат ред.

Да очакваме ли и предстоящ концерт?

Имам намерение да направя солов рецитал през следващия концертен сезон, може би през ноември. В програмата мисля да включа свои композиции и аранжименти, които не са „виждали бял свят“.

Мария Митева