Изневиделица всички нео- и старокомунисти (те често са едни и същи хора) в БСП и извън БСП получиха актуален повод за празнуване. Като новата ни история, и нашето съвремие великодушно им предостави основание за триумф и радост – и то вече на международно, на световно равнище. Наскоро една престижна международна класация вкара светинята на българската комунистическа кауза, Паметника „Бузлуджа“, сред петте най-красиви изоставени сгради в целия свят. Е, нека да им е честита радостта на всички зарадвани от внезапната новина, но аз съм решен да надникна зад нейните кулиси – за мен невидимото е било винаги по-съществено от видимото, особено в обществения сектор.
Да откриваш и разкриваш красотата и значимостта на недовидяното от предци и съвременници, на изоставеното и пренебрегваното, да реставрираш забравеното и разрушеното от физическото или от политическото време, невинаги е благородно дело. Този път е коварен – той може да се окаже и деструктивен, че и опасен. Зависи от моралните и граждански послания, които са въплътени във възстановяваните исторически обекти. Тези послания могат да бъдат градивни и добронамерени, оптимистични и общополезни, но могат да бъдат и съмнителни морално, че и зловещи; могат да обслужват както благородни, така и неблагородни цели; могат да обединяват цели народи и общности, но могат и да ги разединяват и озверяват.
Да видим как стоят нещата с нашия мемориал. Международните журита, комисии и комитети, които са оказали на „Бузлуджа“ високата чест, аз не оправдавам политически и морално, но се опитвам да ги разбера. Членовете на тези многонационални културни форуми познават най-често комунизма само от общи приказки и от журналистически писания – те нямат личен опит с неговото зло и базират оценката си главно на архитектурни и естетически критерии. Ако това е психологически обяснимо, необяснима психологически за сметка на това е реакцията на българското гражданско общество. Според родните активисти на фондация „Бузлуджа“ паметникът трябва да бъде възстановен и съхранен, защото е истински архитектурен шедьовър и защото в него е въплътена националната ни история. Така ли е наистина?
Аз няма да влизам в спор, доколко красив и доколко некрасив е комплексът „Бузлуджа“ – открай време красивото и некрасивото са много относителни, много субективни категории. За съжаление злото може да бъде пресъздадено и по красив начин – който е чел Роберт Музил, знае защо и как. Що се отнася в частност до въплътената от „Бузлуджа“ родна национална история, бързам да уточня, че историята на една партия не е история на една нация – става дума за различни неща. От друга страна аз не оспорвам правото на ентусиастите от фондация „Бузлуджа“ да харесват архитектониката на мемориала – тяхна си воля. Когато обаче стигнем до символиката, с която Паметникът е зареден, като гражданин и на НР България, и на Република България, като човек с дългогодишно политическо кредо, като изгнаник от най-добрия от световете, като емигрант и реемигрант, аз се чувствам директно засегнат. За да разгадаем съотношението между силите, ще се обърнем към фактологията.
И така, комплексът е построен с 14 милиона лева народна пара – една огромна за скромния ни тогавашен национален бюджет сума. По замисъл и по изпълнение мемориалът е не общонационален монумент, а дом-паметник на БКП. Неговата направа е скрита форма на грабителство – един и без това беден народ заплаща чрез труда си тщеславието, лукса и номенклатурната привилегированост на една самозвана тоталитарна партия. Казано по-откровено, изграденият в дебрите на комунистическото мракобесие и официално провъзгласен впоследствие за недвижима културна ценност мемориал увековечава комунистическото робство. Неговото днешно реставриране е в моите очи елемент от пълзящото (с годините то става май все по-малко пълзящо и все по-открито) реставриране на комунизма. Защото Паметникът „Бузлуджа“ е плод на гигантоманията и мегаломанията, на пустославието и класово-партийната ненавист на тоталитаризма. Така че този паметник не документира националната ни история – като Паметника на съветската армия и „Бузлуджа” изопачава минало и настояще, пропагандира, величае и възвеличава най-престъпната политическа сила в цялата ни хилядолетна история. А горчивият исторически опит учи, че който величае едно минало насилие, подготвя почвата за едно бъдещо насилие.
Ще завърша посланието си с един личен спомен. Преди някоя и друга година, когато се наливаха основите на фондация „Бузлуджа“, се засякохме в два поредни епизода на едно културно предаване на БНТ с председателя на фондацията арх. Дора Иванова. Докато чаках реда си за участие в гримьорната, гледах интервюто с нея. Младата дама донесе от девет кладенеца вода, за да доказва, че подбудите на оглавеното от нея начинание са не от идейно, а от културно и патриотично естество, че не партийната идеология я води в ентусиазма ѝ – води я любовта към естетиката, към занемарените национални културни ценности, към разноликата и противоречива родна история, история, която монументът, видите ли, онагледява, съхранява и увековечава такава, каквато е. Освен това – продължи от малкия екран арх. Иванова – обезопасен и консервиран, паметникът ще стане общодостъпен, ще може да бъде използван и като туристическа атракция, и за културни мероприятия, и за обществени събития.
Да тръгнеш да възраждаш една национална култура в свърталището на една тоталитарна политическа партия, въдворила жестока цензура в духовната сфера, разгромила с огън и меч националното ни културно наследство и провъзгласена впоследствие от Народното ни събрание за престъпна, е връх на цинизма и лицемерието. Десетилетия наред комплексът „Бузлуджа” е бил огнище на еднопартийния деспотизъм – да разпалваме сега с нова дата това изпепелено от времето огнище, е, меко казано, неподобаващо, подобно възраждане на хералдиката на еднопартийния терор е несъвместимо с новопоетия ни път към демократизация и европеизация.
Изговаряйки всичко това, аз запитах от екрана на БНТ арх. Иванова дали със същото въодушевление и със същите естетически, хуманитарни и патриотични доводи би воювала за реставрирането на същия мемориал, ако на входа му светеше не петолъчка, а свастика – петолъчката и свастиката са социално близки, еднакво окървавени (а)морални родственици са. Отговор не получих тогава, не получих и до днес. Но аз съм търпелив като сфинкса – ще поизчакам още епоха-две…
