Езикът, който всички използваме, има утвърдени правила, съдържа и догми, отразява властови отношения. Така той налага определени разбирания и начини на мислене. Съществуват обаче особености, дефиниции и понятия в съвременността, които по една или друга причина не работят с установените езикови кодове. В тази посока размишлява Марина Славова, куратор на изложбата Dog Days в галерия „Структура“ (6 юни–27 юли 2024 г.).

Ако на английски dog days се отнася за най-горещите дни от годината, то на български първата асоциация, която правим, е с „кучи студ“. Това е достатъчно, за да се запитаме колко ли още фрази, свързани с кучета, има в другите езици. По каква логика на мисълта животното, познато на всеки, поражда толкова различни асоциации и препратки. Въпросът опира до смисловата натовареност на образа чрез езика и връзката между тях. Езикът, включително и визуалният, е навсякъде около нас, макар невинаги да чуваме думи или да виждаме текст. Той постоянно „трепти“ и се променя – от употребата в социалните мрежи през използването и експериментите с него от изкуствения интелект, до изкривяването при интерпретациите му в различни социални среди.

Видеото на Калин Серапинов What feelings? (извадки) (2024) представя чат в Инстаграм, в който разговорът между мъж и жена тече „татуиран“ върху манекени. Изкривяването на текста и редуването на образите, в съчетание с музиката, създават сложна динамика на диалога. Разменените съобщения издават някакъв конфликт между комуникиращите. Сериозни или пасивно-агресивни, на моменти забавни, но най-вече абсурдни, до болка познатите думи се нижат, деформират, а понякога се разпадат до нечетимост. Комбинацията между образ, текст и звук подчертава трансформацията, достигаща дори до осакатеност, на думите във виртуалното пространство. И напомня, че технологията, предназначена да събира хората, често нарушава нормалното им общуване, донякъде и заради породената от нея дистанция. Изказването на мнение или споделената емоция в социалните мрежи нерядко прерастват в ненужен и нежелан конфликт. Доколко съзнаваме, че езикът е силно оръжие, което трябва да се използва внимателно – всичко изречено може да бъде извадено от контекста и да промени дори и най-невинната мисъл…

А мислите – невинни или не – често дори не са изречени. Те се съдържат в неволния поглед, който понякога „казва“ повече от всички думи. „Виж това лице. Какво виждаш? (О, Боже мой, великолепни са!)“ (2024) на София Грънчарова представя серия от фотографии, избрани от реклами и списания. Изваждайки ги от първоначалния им контекст, художничката използва heat mapping – метод, който проследява къде се фокусира интересът на зрителя. И тези места са оставени като бели петна върху изображенията: върху женското бедро, глезена, врата, крайчето на устните и т.н. Петната издайнически „говорят“ за нещо скрито – изчезването на фрагмента от изображението указва неизречени мисли и емоции, породени от нужда за интимност или силно желание.

Самуил Стоянов, Бездна призовава бездна II, 2024, сезалови чували, дървени летви, акрилни бои, крепежни елементи, 120 х 205 х 205 см, шивач Пол Ихутия (Лимуру, Кения), дърводелец Калоян Костов (Добрич, България)

В пространството Project Room произведенията на Руди Нинов създават усещане за усамотеност. И не поради факта, че са така отделени, а по-скоро защото се явяват един вид размисъл върху езика на живописта. Голямата живописна рисунка на централната стена задава общия тон в пространството, а същевременно е фон, върху който останалите работи преплитат фигуративност и абстракция в различни съчетания. Те са поле за размисъл върху процеса на художествено изобразяване на чувства и емоции, въплътени в цветове, форми и структури.

„Бездна призовава бездна II“ (2024) на Самуил Стоянов представя дървена конструкция с провесени редици сезалови чували. Инсталацията се позовава на библейския стих от Псалтира (Пс. 41:8), изпълнен с възхита, но и със страх от стихийното и необозримото. Същевременно заглавието напомня и за думите на Ницше: „Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб“. Празните сезалови чували и щампованите фабрични надписи от вътрешната им страна индиректно говорят за глобални бедствия в нашата съвременност: глада в Африка, замърсяването, екологичната криза… Тези „бездни“ призовават да се вгледаме в тях, но същевременно и ужасяват със заплахата да ни погълнат.

В работата си „Защо?“ (2024) Правдолюб Иванов се заиграва с езика, думите и образа им в преобърната реалност. Надписът „Ако ляво е дясно, а дясно е ляво, защо горе и долу са по местата си?“, разположен в единия ъгъл на залата, може да се прочете единствено като огледално отражение. Отделен е въпросът за смисъла на това послание, доколкото то зависи от интерпретацията на зрителя. Например „ляво“ и „дясно“ могат да се прочетат като политически категории. В този случай поставят въпроса дали при тази размяна те могат да служат като ориентир в реалния обществен живот. А това, че „долу“ и „горе“ остават по местата си, допълнително обърква – те  придават стабилност на зададената координатна система, но същевременно стоят и като образ на ограничаващо статукво.

В противоположния край на залата има друга координатна система – от три лисичи опашки в произведението The x, the f and the hole in-between (2024) на Виктор Петров. Леко, но и прецизно поставени, те дублират осите на действителния ъгъл. Меки и пухкави, те стоят стабилно, за разлика от другите две произведения на художника. В Near the same (2024) и Far from different(2024) той копира известни модели шкафове на „Икеа“, но огъва и изкривява формите им, лишавайки ги напълно от функционалност. От текста към изложбата разбираме, че деформациите са симулация на тяхното срутване. И ако „Икеа“ се е превърнала в норма за образния „език“ в масовия дизайн, то художникът атакува този език, създавайки визуална метафора на неговото разпадане. В по-общ план произведенията препращат към употребата на технологиите като цяло, в които езиковият код непрекъснато се пренарежда и подкопава познатите устои.

Правдолюб Иванов, Защо?, 2024, огледало и надпис в ъгъл, размер на огледалото, 120 х 50 см

Опасност от срутване представя и „Нестабилен монумент“ (2024) от Правдолюб Иванов – конструкция от офисен стол с колелца върху стари дървени плоскости, които също са оборудвани с колела. И макар да е ясно, че цялата тази структура е застопорена, усещането за разпадане при най-малък досег си остава. Надписът на стола пояснява чий е този „монумент“ и защо е нестабилен: Beware of Artist. They mix with all classes of society and therefore the most dangerous. Цитатът е от писмо на крал Леополд I Белгийски до кралица Виктория и визира неустановеното място на художниците в обществото както в миналото, така и днес. Те са свободни с творчеството си и именно то ги прави както необходими, така и опасни. Но пък могат ли да бъдат впрегнати в регулярна работа за корпорация от 9 до 5 часа, както подсказва палитрата върху офисния стол…

В звуковата инсталация „Приятелски удар“ (2024) на Димитър Солаков популярният поздрав „Дай пет!“, лишен от визия, се чува като плесница и поражда асоциации за агресия и насилие. И поставя въпроса доколко можем да се доверим на сетивата си при недостатъчна информация от друг езиков (образен) порядък.

Как четем и какво прочитаме в образа, бил той видим, или не, за да се разбираме. Дори когато разполагаме с фактически безкрайни възможности за изразяване, успяваме ли да общуваме пълноценно. Или все повече се отдалечаваме един от друг – изгубени в езика и безчетните му „преводи“. Ето тук е заровено кучето, ако се върнем към идиомите, заложени в изложбата.

Андрея Гандева е бакалавър по културология от СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирала е един семестър по програма „Еразъм+“ в университета „Жан Моне“, Сент-Етиен, Франция. През 2024 г. завършва магистърска програма „Модерно и съвременно изкуство“ в катедра „Изкуствознание“ на Националната художествена академия.

Андрея Гандева