Фентъзи за Преображение
В началото на август миналата година руските бомбардировки над град Кр. (в Украйна) станаха изключително интензивни. Хората от района при училището в края на града тичаха вече по два, по три, та даже по четири пъти в денонощието в бомбоубежището под сградата. Накрая практически престанаха да излизат от него. Седяха или лежаха на матраците и дюшеците, довлечени от домовете им, заобиколени от пластмасови бутилки вода, кутии с хляб и други „походни“ храни. Потръпваха от рева на самолетите и запушваха с длани ушите си от грохота на взривовете. Всъщност повечето в скривалището се познаваха добре – нали бяха все хора от околния на училището квартал – и в предишните времена често се срещаха по улиците, засичаха се в магазините, пиеха кафе в откритите кафенета наоколо. Разбира се в подземието се бяха озовали и някои непознати, заварени в района от все по-интензивните бомбардировки, а вероятно и научили, че домовете им в другия край на града са вече сринати.
С дните хората вътре все по-рядко разговаряха и даже все по-рядко поглеждаха едни към други. Жените и възрастните мъже дори от едно и също семейство се бяха затворили, очите им ден след ден се обръщаха навътре, изпълваха се с някакво особено, отчуждено и от самите себе си мълчание. Времето сякаш беше спряло да тече – днес беше също като вчера, вчера като завчера, а следващ ден така и не настъпваше.
И все пак имаше лица, които правеха впечатление, привличаха и не можеха да не привлекат вниманието. Най-отчетливо бе това с едно семейство (разбира се, без мъжа) състоящо се от млада жена, която с течение на дните ставаше все по-болезнено изтерзана, погледът й се втренчваше в една точка, по бузите й от време на време започваха да се стичат сълзи, но очите й продължаваха да не се помръдват. Най-потресаващо бе, че до нея на матрака седеше малко, пет-шестгодишно русо момиченце, дъщеричката ѝ, което почти не спираше да хлипа, от време на време се разплакваше с глас и почти непрекъснато дърпаше майка си – ту за ръкава, ту за края на роклята, ту даже за косата. И ето – ужасното бе, че тя продължаваше да стои неподвижна, втренчена в една точка и въобще не реагираше – дори когато момиченцето заплакваше с глас. До тях двете седеше възрастна жена, която в моментите, когато детето започваше най-бурно да се тресе от плач и да тегли майка си, тихо го прегръщаше и го дърпаше към себе си. Казваше му нещо шепнешком, но много скоро отпускаше ръце – виждаше се, че въпреки желанието си да е в помощ на дъщеря си и внучка си, тя няма сили дори да седи на матрака. Хората от квартала имаха представа за трагедията на тия две жени и детенцето. Само седмица преди началото на интензивните бомбардировки – бяха чули те – младата жена бе научила, че мъжът ѝ е убит някъде на източния фронт и буквално се бе сринала. Изпаднала в ступор, тя буквално – знаеха го – бе пренесена тук на ръце от майка си, а малкото момиченце бе подтичвало зад тях, хванато за полите на баба си. И ето в тези безкрайни, неотминаващи дни и нощи, въпреки че все по-дълбоко потъваха в мълчаливото си отчуждение, хората в бомбоубежището все пак обръщаха глави натам, откъдето периодично се извисяваше плачът на момиченцето.
Другата фигура, която правеше впечатление, бе на непознат мъж, който от самото начало седеше свит в най-отдалечения и тъмен ъгъл на скривалището. Всъщност това, че привличаше вниманието бе твърде странно, защото той бе потънал в мълчание още от първия ден, в който хората се бяха озовали тук и все още говореха помежду си. Нещо повече той по необясним начин привличаше тяхното внимание, въпреки че в тъмния ъгъл, в който се бе свил, лицето му практически не се виждаше и всъщност… никой през тези дни не го бе съзирал.
Онова обаче, което виждаха, че прави той непрекъснато (и именно това привличаше вниманието им), бе, че човекът без прекъсване майстори нещо с ръцете си – държи някакво парче плат, вади от джоба си вата или памук, не можеше да се разбере – натъпква го в плата, завива го, боде с игла, шие… И неизменно, неизменно в моментите, в които момиченцето избухваше в плач, той вдигаше глава (лицето му и сега не се виждаше от ъгъла) и задълго прекъсваше своя неясен и необясним труд.
… Беше може би на шестия или седмия ден след началото на този кошмар, когато малко преди обяд грохотът на самолетите стана оглушителен, а тътенът на сриващите се горе сгради буквално затресе стените на скривалището. Бе толкова, толкова страшен, че пропука вцепенението на хората. Едни почти в истерия скочиха и застанаха прави, други хванаха конвулсивно главите си с длани. Единствено майката на момиченцето не помръдна. Остана втренчена в една точка и само сълзите ѝ затекоха още по-обилно по страните ѝ. Чуло грохота, детенцето обаче буквално се хвърли в скута ѝ и плачът му стана неудържим. Възрастната жена до тях – всички го видяха – се срути върху дъщеря си и внучка си и остана неподвижна, като мъртва. И ето в следващия момент над главите на обитателите на бомбоубежището прозвуча воят на самолет, който сякаш идваше да се вреже направо в тавана му. Стените се разтресоха с още по-голяма сила и всички с ужас видяха, че здраво залостените до този момент врати се разклатиха и… зейнаха.
Нещо удивително обаче съзряха обърналите главите си натам. В тъмнината на прага – видяха те смаяни – стояха двама високи мъже с дълги до земята одежди и тържествени бели бради. Те влязоха и пристъпиха към ъгъла, където седеше непознатият „майстор“ с плата и иглата, застанаха от двете му страни, единият отдясно, а другият отляво. И ето: човекът, чието лице дотогава не бяха видели, се изправи и бавно се запъти, придружаван от пришълците, направо към плачещото момиченце, към майка му и баба му. Като стигна до тях се спря, наведе се (сега всички с изумление видяха, че той бе много, много висок, почти с цял лакът по-висок от странните си придружители) и… подаде на момиченцето онова, което очевидно бе майсторил през всичките изминали дни. Околните не можаха да видят какво точно е то – бе някаква играчка, но каква… Всъщност нямаше и как да видят, защото в този момент лицето на непознатия „светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина“. И тази светлина – това поне успяха да видят всички – падна върху личицето на детенцето, което… също светна – светна с такава бездънна, благодарна, възторжена радост, че направо не можеше да се понесе от очите на гледащите я. Майката също се изправи, ступорът ѝ мигом се изпари и тя прегърна момиченцето, прегърнаха се с бабата и… след това светлината стана така ослепителна, че всички „паднаха ничком на земята“ и за дълги, дълги минути не можеха да виждат нищо друго освен този проникнал под самите им клепачи, в самия им мозък невместимо ослепителен блясък.
* * *
Когато все пак се свестиха, в помещението се бе възцарила пълна тишина. Пълна тишина цареше и отвън и като че ли дори в целия свят. На пода, където бяха седели двете жени и детето, лежаха пръснати бели цветя и от тях излизаше сега лъх на… да, всички единогласно го потвърдиха, макар да звучеше парадоксално – лъх на радост, на радост, каквато дотогава никой никога не бе изпитвал.
От човека в ъгъла, от двамата в странните одежди от двете му страни нямаше и следа, но всички – без да могат да си го обяснят – бяха сигурни, че детенцето, майка му и майката на майка му бяха отишли с тях. Детенцето, гушнало в ръцете си подаръка, поднесен му от Човека в ъгъла.
PS. Във вечерната сводка от щаба на авиоотряд №ХХХ, опериращ по направление Кр. за 06.08.2023 г. се съобщава, че на тази дата точно в 11.03 ч. връзката с бомбардировач ХХХ внезапно е била изгубена и повече не е била възстановена. Според сведенията на патрулиращата група хеликоптери няма данни самолетът да е бил свален от украинска ПВО, макар че на заснетите от патрулиращата група кадри се вижда, че от повърхността в същия час към небето се издига силна неидентифицирана светлина. В околността на операцията не са забелязани никакви останки от въпросния самолет. Съдбата му остава неясна. Той сякаш буквално се е изпарил във въздушното пространство над Кр.
PPS. В брой ХХ от края на август 2023 г. църковният вестник на богоспасяемата N-ска епархия на Руската православна църква – Московска патриаршия (на самата граница с Украйна) информира читателите си за трагичен инцидент, сполетял нейния предстоятел, Преосвещения епископ …ион. След края на литургията на 06.08. т. г. Негово Преосвещенство – казва се в дописката – в съгласие с разпоредбата на патриарх Московски и Всея Руси Кирил, е възнасял в храма молитва за победа на руското оръжие в Специалната военна операция. В края на молитвата епископът неочаквано губи съзнание и с помощта на двамата си съслужители е изведен от олтара и откаран в градската болница, където се установява внезапна и пълна загуба на зрение. Вероятно – продължава вестникът – Негово Преосвещенство е получил инсулт, довел до временното му ослепяване. Сам епископът свидетелства пред лекарския екип, че е бил поразен сякаш от силна светлина, след което е изгубил съзнание. Завеждащият отделението обаче заявява, че не може да потвърди диагнозата за прекаран инсулт. Редакцията на църковния вестник призовава пасомите от N-ска епархия да принасят усърдни и всесърдечни молитви за изцелението на своя предстоятел.
