Селско утро

Селско утро
  • Written by:  classa.bg***
  • Date:  
    01.08.2024
  • Share:

– Добрỳтро, наборе!
– Добрỳтро, Начко!
Начко, моят набор, изважда ключ и отваря магазина. 6.30 ч., зазоряване, широк площад (селска гордост!), хладина преди знойната жега. Начко поживя и поработи десетина години в Испания, преди месец на търг купи цялата сграда на най-лично място за баснословна сума, подреди хубав магазин с надежда да отвори ресторантче и хотелски стаи. Стобски пирамиди надвисват над селото ни все пак! Породи се и завист. Начко отива до кафемашината, пуска я да загрява, ще ми прави кафе. Без подсещане. Игрив птичи хор приветства новия ден, мирис на липов цвят разрежда нотите. Любим миг от денонощието!

След петнайсетина минути забелязвам дèдо Коцè Бански. 92-годишен, ходи трудно и бавно, едва-едва пристъпва, подпирайки бастун от моста надолу към площада. Почти оглушал. Онзи ден си седели на пейката с комшията бате Тошè, той пък почти ослепял. И съселянин минал с магарето покрай тях, поздравил ги. Бате Тошè повдигнал глава: „Кой минà?“. След минута дèдо Коцè погледнал Тошè: „Що казà?“. Отново отправям поглед към дèдо Коцè. Тръгнал е да види любовницата си, баба Лена, дето живее на горния край на селото, под пирамидите. Десетилетна любов напук на хорски приказки. Зиме–лете: кàта ден дèдо Коцè Бански дважди е при баба Лена. Понякога ѝ купува по нещо от магазинчето: банан, вафла или шоколад. Любов! Преди месеци се спусках с новия си джип по стръмната улица, за да ме видят повече хора и да се изфукам. Навън – виелица, сняг, студ. Вътре – климатроник, 28 градуса. Гуми 4х4 плавно и безопасно стъпваха връз коловоза. Срещнах силует и разпознах дèдо Коцè Бански – гумени обувки, вълнени чорапи, кожух; бастунът едва намира пролука сред буците лед; стръмно. Прибираше се от баба Лена. Спрях. „Дèдо Коце, да те закарам с колата?“. „Кой беше ти?“ „Веско съм. Веско. Като дете ми даде да покарам мотокара в ТКЗС-то, дето ти работеше там и подреждаше шишовете и палèтата с тютюн в камерите, и по цял ден ме возеше до теб. А след две седмици ми даде да подкарам сам машината, та излетях от щастие в облаците!“ „Аааа – Веско! Ще си се прибера пеш, жив и здрав.“ Дèдо Коцè подминава пред мен и Начко, изпращаме го с мълчаливи погледи.

След малко забързан силует на колело се спуска от моста към площада. Върти педали, забавя пред нас. „Здравейте, наборчета!“ Юлиан. Наш набор. Подминава към другото кафене. Ала с Начко не му се сърдим. Боледува Юли, ама по-друга болест. Жена му избяга преди месец. Дòрето, доста по-млада от него. Залюбила се с някакъв дупничанин, засекли се в детската градина, където работи. Прибрала се един следобед, събрала си багажа и право в Дупница. Селското обществено мнение мигом насочи копия. Градоносна буря да беше – все нещо ще пощади! А тук прошка няма. Срамота! Влюбена била! Две големи деца! Ремонтираха втория етаж с Юли на кредит! Майка ѝ също я навикала. А Дорето невъзмутима: „Майко, искам да бъда щастлива!“. Та ей туй именно „Искам да бъда щастлива!“ месец време мира не дава на цяло село. Споглеждаме се с Начко:
– Не му е лесно на Юли.
След малко чуваме характерен глас – баба Райна гледарицата ни заприказва отдалеко. Че кой не познава баба Райна! Всеки ден всякакви коли спират пред нашата къща, щом ме забележат – нали живея на главна улица в началото на селото. И вместо да ме питат за Стобски пирамиди (помагах кое-що да ги включим във важен туристически маршрут преди време), непознати хора питат за къщата на Райна гледарицата. Отговарях, насочвах, размишлявах. Всякакви коли наистина: и трошки, и луксозни джипове. Пред дома на баба Райна по пет-шест коли ред чакаха. Много изплашен народ! Бае ли им, какво им прави – не знам. Клиенти – бол! Повече от д-р Костов, селския лекар. А той не е като да няма пациенти. Даже онзи ден баба Райна си вървяла по тротоара, а по другия – докторът. И тя: „Здравей, колега!“. Ама сериозно, не на шега. Стобската медицинска академия срещу софийската. С Начко поздравяваме баба Райна, тя ни осведомява, че отива да попее в черковния хор – репетират, курбанът на Свети Прокопий наближава. Попът проявява велика толерантност – баба Райна гледарицата е водещ солист.

След малко друг силует приближава. Постепенно широка усмивка на стара жена придобива ясни очертания, баба Цветка клисарицата ведро ни поздравява в синхрон с пристъпващия ден. „Добрỳтро, дèца!“ Много си я обичаме баба Цветка! Онази вечер я гледах отдалеч, възкачила 10-метровата камбанария, силует като икона върху жълто отражение на залез – бие камбаната енергично, захвърлила надалеч и спомен за тежък инсулт, и за отдавна починал съпруг. „Да те закарам до черквата, бабо Цветке?“ „Ааааа не, мило. Пеш. За здраве.“ Помахва с ръка, лицето и се смее. Изпращаме я с Начко, усмихнати.
Добро утро, село Стоб!

Веселин Вучков е професор по наказателно-процесуално право в Нов български университет, Югозападен университет – Благоевград и Академията на МВР. Завършил е Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ (1994), работил е като следовател. Автор е на научни публикации и разкази, както и на сборника с биографични и пътеписни есета „Места, събития, човеци“ (2023). От ноември 2014 г. до март 2015 г. е министър на вътрешните работи, подава оставка като министър и депутат.

 

 

 

 

Веселин Вучков

 

Станете почитател на Класа