На един ъгъл на оживена вътрешноквартална улица винаги стоеше един човек. Това беше неговото място. Минавах често покрай него. От половин година вече го няма. Чакам да го видя, но не се появява.
Беше като сраснат със своя ъгъл. Зиме и лете беше неизменно там. Рядко се случваше да го няма. Минавала съм рано сутрин и късно вечер и той все беше там. Два-три пъти го виждах да влиза или излиза от един вход наблизо. Не зная дали това беше домът му. Ако имаше дом, защо стоеше в студ и пек на ъгъла?
Винаги стоеше прав. По едно време някой беше сложил на тротоара стар стол, но той не сядаше на него. Стоеше облегнат на стената. Наблизо имаше контейнери, но никога не съм го виждала да рови в тях.
Зиме и лете беше облечен в едни и същи дрехи. Би трябвало в жегите да му е топло с тях, а през зимата да му е студено. Но нито обличаше, нито сваляше някоя от дрехите си. Бяха стари, износени, протрити, тъмни, вълнени сако и панталон. Не бяха чисти, но не бяха и много мръсни.
В ръка винаги държеше бутилка вино или бира и от време на време я надигаше и отпиваше по малко. Никога не съм го виждала да изглежда пиян. Нямаше и как да му личи, ако е пийнал – не разговаряше с хората и никой не разговаряше с него, гледаше надолу като полузаспал, като се изключи надигането на бутилката, почти не правеше други движения.
Не зная дали купуваше пиенето си, или някой му го подаряваше. И това беше загадка, както всичко друго в този човек.
Не проявяваше любопитство какво се случва около него. Нищо не можеше да го накара да вдигне главата си и да се загледа. Хората забързани минаваха покрай него, а той стоеше неподвижен като караул. Не изглеждаше да има психически отклонения, но не е изключено да се е възприемал именно така. Хората все бързат нанякъде. Накъдето и да се тръгнали, все е важно и не трябва да закъснеят. А той никъде не ходи, затова никога не бърза и всичкото време е негово. Неговата работа е да създава баланс в света на бързащите хора. И той си изпълняваше добросъвестно мисията. Без него може би светът щеше да катастрофира от бързане.
Един ден ние осъзнаваме, че нашето бързане е заникъде. Той го беше прозрял по-рано от нас и беше спрял завинаги на своя ъгъл. Беше избрал това кръстовище, откъдето да регулира забързания свят.
Колкото и да изглеждаше незаинтересован от хората, сигурно дълбоко в душата си е имал нужда от тях. Иначе щеше са се свре в някоя стая, в някой вход, в някое мазе. Имаше нужда да е сред хората, макар да не общуваше с тях. Може би това беше неговият начин да общува. Може би си беше избрал този ъгъл за своя отшелническа пещера.
Преди няколко зими купих една пица и като минавах покрай него, се спрях и му я подадох. Опитах се да му кажа няколко топли думи, но той пое пицата тихомълком и нито ми отговори, нито ме погледна. Нямаше какво повече да правя и се отдалечих. Не набрах кураж втори път де се спра до него или да му занеса нещо. После се сетих, че никога не го бях виждала да се храни. Надигаше само бутилката.
Не зная кога е застанал на своя ъгъл, но забелязах, когато изчезна. Въпреки че присъствието му беше безмълвно и безучастно, отсъствието му веднага се забеляза. Оттогава винаги, когато минавам покрай този ъгъл, забелязвам неговото отсъствие. Отсъствието му стана по-осезаемо и загадъчно дори от присъствието му.
Можем да съчиним десетки версии за живота на този човек. Всички те ще бъдат правдоподобни, но нито една от тях няма да е истинската. Никога няма да узнаем кой беше този човек, кой е бил преди да стане човекът на ъгъла.
Знаем само, че на ъгъла имаше човек, а вече няма. Знаем, че „дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той: понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава“.
А този човек мястото го познава. От целия град той беше избрал точно това място. Единствено на този ъгъл беше намерил утеха и смисъл и не помръдваше от там. От този момент това е ъгълът на този човек. Мястото му го познава.
