Разговор с Ирина Папанчева
Брюксел е космополитен град, какво помните от първите си дни в него? С какво ви привлече този град и с какво ви притесни? Какъв беше Брюксел преди 21 години и в какви аспекти го намирате променен в днешно време?
Помня ясно усещането за уют и свързаност още от първата утрин в автобуса на път за Европейския парламент, където щях да правя стаж. Това, което виждах, ми харесваше и изпитах радост, че през следващите пет месеца щях да живея в този град. Впечатлиха ме детайлите. Начинът, по който хората спокойно изчакваха при качването в автобуса на фона на блъсканицата, в която се озовавах всяка сутрин в София. Това, че никой не ми затваряше телефона след първия блокаж в речта ми, а бях спокойно изслушвана. Международната среда, в която се озовах, но и достъпът до местните хора, тъй като съквартирантката ми беше белгийка и станахме близки приятелки – приятелство, което продължава и до днес. През 2003 г. Брюксел беше по-малко разнообразен – три присъединявания все още предстояха, много по-рядко се чуваше българска реч. В Парламента се сблъсках неведнъж със скептицизъм относно очакваното присъединяване на България през 2007 г., както и с подразбирането, че трябва да владея френски, който започнах да уча по-късно. Тези впечатления и съпоставка са заложени в първата и последна глава на романа ми „Брюксел, разголен“, в които разказвач е главната ми героиня Ирис. И тогава, и сега Брюксел е град в непрекъснато развитие, винаги някъде вървят строителни дейности и градският ландшафт се променя ежедневно.
Белгийската столица в представите на немалко хора е свързана предимно с европейските институции и е станала символ на бюрокрацията. Освен клишетата, кое е непознатото му лице, което остава скрито за туристите?
Мястото, където се намират европейските институции в Брюксел, се нарича Европейският квартал. Съотнесени към града, институциите, отвъд политическата им и икономическа притегателна сила, са точно това – един квартал сред много други. Преди години водих блог за Брюксел със заглавие my private Brussels. В него, а по-късно и в „Брюксел, разголен“ се опитах да представя пълнокръвния живот на този град, който така безвъзвратно ме обсеби. Ще си позволя да цитирам началото на романа: Има и градове, които изглеждат обикновени, непринудени, затворени в себе си, на които им е все едно как ги възприемате, които не полагат усилия да ви съблазнят или да ви убедят в своята стойност. Градове с определена структура в хаоса им, която предизвиква вълнение у вас, градове, които ви се иска да направите свои и да станете част от тях. Брюксел е такъв град за мен. Град, в който могат да бъдат открити множество невидими градове, стига човек да е отворен, любопитен и желаещ да изследва. Има го подземният Брюксел – ресторанти, клубове, дори театър се намират под земята и човек не би могъл да предположи съществуването им, съдейки по дискретните табели. Има го пазарния Брюксел – в определен, но не един и същи ден от седмицата, различни площади помещават пазари, където наред със зарзавата се предлагат храни и напитки, което ги превръща в място за срещи и общуване. Има ги малките частни инициативи като концерти и изложби в домовете на хората, включително моя Salon de Culture. Брюксел е всичко това и много повече. Град в движение, в динамика, в който сюрреалистичното дебне зад всеки ъгъл – като подскачащия заек на централна, пренаселена улица, групата голи, протестиращи колоездачи, лисицата, която небрежно поляга пред къща, наподобяваща приказен замък сред кооперациите на шумен булевард, преди да се оттегли към близкия парк гора.
В романа ви „Брюксел, разголен” са вплетени сцени от всекидневието на няколко герои с различни раса, националност и религия, каква е успешната формула хора от толкова различни култури да съжителстват в разбирателство в този град? На какво ви научи лично вас животът в Брюксел?
Общият брой на героите е единадесет, въпреки че една от главите е разказ в разказа, написан от Ирис и вдъхновен от нейните преживявания. Формулата, която виждам и която не бих нарекла успешна, е, че повечето хора обитават малките острови на своята собствена социална, етническа, езикова общност, често без никога да влязат в досег с другите такива. Правят се усилия да се смесят общностите чрез организиране на събития в квартали със засилена сегрегация. Наскоро се проведе поредица от разговори на тема „Аз съм Брюксел”, в различни райони на града. Стремежът е наличен, но повече като заявка, отколкото като реализация. Истинската интеграция предполага всички да живеем заедно, а не в успоредни затворени общности, но не знам дали и как този модел може да се разчупи. На ниво индивид са достатъчни любопитството и отвореността към различния Друг.
Животът в Брюксел ме научи, от една страна, на преходността и мимолетността на отношенията – бързо зараждащи се приятелства, основани на удобство или сходно обстоятелство, които точно толкова бързо могат да отшумят, когато то се промени, но от друга страна, на това, че даването на шанс на отношенията с хора, с които не сте привидно сходни, може да доведе до дълбоки, трайни приятелства. На търпение към другостта, грижата за отношенията, бавното привързване.
Главната героиня в романа – Ирис, е българска журналистка, която пристига в Брюксел за стаж в Европейския парламент. Кое от съдбата и светоусещането на Ирис чувствате особено близко? Какво от нейната история сте преживала вие самата в реалния си живот?
От споделеното до момента е ясно, че наративът на Ирис в голяма степен отразява моите впечатления от града, Парламента и начина, по който различните националности и култури си взаимодействат. Допълних тези впечатления с фикционални събития, за да има история и сюжет. Първата глава на романа ме затрудни най-много точно заради това смесване на личното преживяване и необходимостта от романово действие. Пренаписах я седем-осем пъти. И аз като Ирис съм се чувствала у дома в международната среда, но и съм си давала сметка колко са различни житейските ни опитности – на нас, идващите от тоталитарни режими, и на връстниците ни, които са пътували и опознавали света от най-ранна възраст. И същевременно сме чели еднакви книги, слушали същата музика. Една конкретна случка, която е намерила място в книгата заради абсурдността си, е историята със забравения в автобуса лаптоп в последна глава и решението, което предлага администрацията на фирмата за обществен транспорт.
„Засега Брюксел много ми харесва. Не е за вярване, защото е мръсен град с хаотична архиректура и не е зашеметяващо красив. Но е жив, истински и – сигурно ще ми се смееш – ми напомня за София”, споделя Ирис в романа, съгласна ли сте с нея?
Брюксел е жив, дишащ, променящ се град. Не толкова декоративен, но възнаграждаващ щедро усилието да бъде опознат. Така възприемам и София, която много ми липсва. Градове, в които можеш да бъдеш откривател и да преживяваш чудото на неочакваното.
В книгата има един момент, свързан с приютяването на сирийска майка с дете от белгийка, какво е вашето отношение към вълната от мигранти, заливаща през последните години Европа? Успяват ли да се справят старите демокрации с това голямо предизвикателство?
Повечето мигранти не идват в Европа, тласкани от приключенския си дух, а от невъзможност да останат при корените си, от инстинкта си за оцеляване, своето и на близките си, излагайки живота и битуването си на огромен риск. Всички сме свързани и дори това, което изглежда твърде далеч от нас, твърде нечий друг проблем, всъщност ни засяга съвсем пряко. Нарушаването на ценностите, на човешките права, на неприкосновеността на човешкия живот няма как да е проблем само на обществото, в което се случват. Така че солидарността е неизбежна, тя е задължителна. Но формата, съдържанието и структурата ѝ са все още сериозно предизвикателство, дори за старите демокрации. Приетите регулации често се превръщат в бюрократични лабиринти или дори омагьосани кръгове, както в романа ми, в който тази сюжетна линия е базирана на истинска история. Интеграцията е и ще продължава да бъде проблем, докато не открием баланса между зачитането на националната, културна и религиозна идентичност на новодошлите, и ценностите и порядките на приемащите общества.
Споделете ми нещо от вашата писателска кухня – как изграждате един персонаж, откъде тръгвате и как оформяте психологическия му портрет?
Персонажите ми често имат прототипи, което допринася за изграждането на достоверен образ. Това, което заимствам от прототипа, може да бъде външен вид, начин на говорене, изказ, маниери, но променям всичко останало – житейска история, обстоятелства. Образът е там като вдъхновение, като представа. Житейският ми опит, включващ общуване с хора от различни националности, култури, раса, религия и социална прослойка и опознаването им, също ми помага. Случвало се е да напиша наратив на персонаж, след като съм говорила с носител на съответния етнос или култура (например при монолога на Брата ром в „Перо от пеликан“) и след това да поискам мнението му за текста, който съм написала. Чета психология, и философия, минала съм през различни терапии… Всичко това допринася за създаването на автентични персонажи. Във всекидневието и общуването ми правят впечатление истории и ситуации, които по-късно мога да използвам. Но най-вече – освобождавам героите си от предварителните си намерения и ги следвам. Винаги идва един момент, в който те започват да изразяват себе си и да мислят и действат по начини, които могат да ме изненадат. За мен – най-сюблимният момент в писането.
Книгите ви се характеризират с увличащо темпо, което държи читателя постоянно нащрек, това ли е една от „рецептите” даден роман да бъде успешен?
Благодаря за оценката. Не пиша по рецепта, нито планирам темпото. То се налага само със спецификата на всяка творба. Например в „Тя, островът“ темпото е задъхано, интензивно, с бързо сменящи се гледни точки, като камера, която непрекъснато се движи и улавя всички участници, преди да са успели да позират. Но аз не съм избрала това темпо. То дойде само с едно вълнуващо, накъсано писане на границата между бълнуването и реалността. Колкото до това какво прави един роман успешен – нямам отговор, защото не пиша успешни романи. Пиша романи, които да отговарят на критериите ми за добра литература, без да мисля за комерсиалния им потенциал.
Какво мислите за мястото на еротиката в съвременната литература? Често тя бива подценявана, защото писателите лесно прекрачват границата между фината еротика и пошлостта, вие самата как успявате да постигнете баланса в това отношение?
За мен и като автор, и като читател е по-интересна динамиката между двама души и градацията на желанието, отколкото подробно описаната му консумация. Еротичните сцени трябва да илюстрират нещо повече от разказването на един акт. Например в романа ми „Анабел“ героинята е освободена жена, която използва секса като заместител на интимността и дълбокото, потенциално нараняващо свързване, което наложи включването на по-откровени и провокативни сцени. Случвало се е също да подсилвам еротиката в ръкопис след обратна връзка от бета-читатели („Тя, островът“). А в английското издание на „Брюксел, разголен“ вкарах две еротични сцени, които не присъстват в българското, след като трима автори, мъже, които ценя, независимо един от друг ми казаха, че им липсва (значещ) секс. Колкото до баланса, оставям на читателите и критиците да преценят дали и доколко съм го постигнала.
Питали ли сте се как биха реагирали белгийските читатели, ако можеха да прочетат романа ви?
И съм се питала, и вече започвам да получавам обратна връзка, след излизането на английския оригинал преди няколко месеца. На някои им харесва много, на други – не толкова и това е нормално. Един от бета-читателите на ръкописа беше белгийският литературен гид към къщата за литература „Паса Порта” Ян Дорпманс, според когото „романът показва Брюксел какъвто е“ и „градът наистина има нужда от такава литература“. Очаквам с интерес още мнения.
Нека излезем извън романа и да поговорим за литературния живот в Брюксел, каква е литературната среда в белгийската столица? Имате ли любими писателски места и книжарници?
Моята литературната среда е международна. В Брюксел и Белгия има също силно присъствие на български автори, с много от които ме свързва приятелство – писателите Димил Стоилов, Русана Бърдарска, Силвия Атипова, Бета Наур (поезия и проза), Светлозара Кабакчиева, Христо Караславов, поетите Миглена Дикова Миланова и Теодора Лалова-Спинкс… Отделно от това се познавам с част от авторите от брюкселския писателски кръг и съм участвала в тяхна антология с глава от „Брюксел, разголен“ още преди излизането на романа. В Културния салон, който организирам почти всеки месец от осем години (с прекъсване от две години около пандемията и раждането на детето ми), редовно ми гостуват автори, които представят книгите си и споделят творческия си процес. Неотдавна се запознах с фламандската авторка Анелиз Вербеке, публикувана и на български, на вечеря в дома на друг писател. Ежегодният Фестивал на българската книга, организиран от Българската културна асоциация в Белгия, е истински празник с възможността да се срещнем и общуваме с други автори и с интимните вечеринки в дома на Русана Бърдарска, както и литературните събития на Златина Русева, програмен директор на Международния фестивал за документално кино „Милениум“.
Любимото ми място за писане напоследък е кафенето галерия Louise 107, чиято собственичка е също българка, а сред книжарниците симпатиите ми си делят Librebook, Filigrannes, Fnac и Waterstones.
Родена сте в Бургас, бихте ли написали един ден „Бургас, разголен” и какво би съдържал един такъв роман?
На Бургас посветих романа си „Перо от пеликан“, разкриващ лица на града, които не ми е известно да са били улавяни дотогава в литературата ни – лугата, калта, езерата, птиците. Една по-различна образност и поетика на Бургас, наред с емблематичните му реалии. Историята, разказана предимно от десетгодишно момче, с допълващи наративи от повечето възрастни участници, макар и интимна – крахът на едно семейство – има и своето социално измерение, включително чрез сформирането на стачен комитет в лугата и планирането на кален протест заради решението на общината да въведе вход за ползването ѝ (когато писах романа, достъпът все още беше безплатен).
Ирина Папанчева е родена в Бургас. Завършва паралелка с литературен профил в СEУ „Св. св. Кирил и Методий“, магистърска програма по чешки език и литература в СУ „Св. Климент Охридски“ и по „Европейска интеграция и развитие – Европейска политика и социална интеграция“ в Свободния фламандски университет в Брюксел. Професионалният ѝ опит включва работа като журналист, редактор, преводач, заместник-кмет на Столична община, правозащитник в българския и европейския неправителствен сектор. В момента работи като ръководител на застъпничеството към ЕС в организацията Hope and Homes for Children в Брюксел. Автор на детската илюстрована книжка „Аз заеквам“ („Сиела“, 2005), на повестта „Почти интимно“ („Кронос“, 2007), на романите „Анабел“ („Жанет 45“, 2010), „Перо от пеликан“ („Жанет 45“, 2013), „Тя, островът“ („Труд“, 2017) и „Брюксел, разголен“ („Знаци“, 2022), на новелата „Добре дошъл, Натан!“ (Fast Print Books, 2019), както и на разкази и на пиесата „За един хипопотам“ (2016). „Анабел“ е сред трите номинирани книги в конкурса на фондация „Елизабет Костова“ и издателство Open Letter Books в Университета в Рочестър за съвременен български роман (2014), а „Брюксел, разголен“ е класиран на второ място в същия конкурс (2022 г.). Номинация за ръкописа на „Брюксел, разголен“ за първия приз „Орфей“, 2022 г. Творби на Ирина Папанчева са преведени на английски, френски, арабски и персийски.
