На 2 август издателство „Колибри“ ще предложи на българските читатели досег с белетристичната дарба на Ста̀врос Христоду̀лу, чийто роман „Денят, в който реката замръзна“ беше отличен с Европейската награда за литература през 2020 година!

„Денят, в който реката замръзна“ (преводач: Иван Б. Генов, 392 стр., цена: 24 лв., художник: Капка Кънева) ни пренася в Будапеща в един февруарски ден на 1985-а година. Студът пронизва до кости, реката е замръзнала, едно пророчество бележи съдбата на новородения Янош и 27 години по-късно се сбъдва…

Янош Унгареца е арестуван в Атина, обвинен за убийството на художника Мѝлтос Адриано̀с. Възможно ли е то да е свързано със света на мъжките проститутки? Журналистът Стра̀тос Пападо̀пулос разплита сложната история, заравяйки се в ъндърграунда на атинската действителност. Шейсетгодишна вдовица, която си плаща за любовта на Унгареца; неговата съпруга, родила му син; наследник на известна фамилия политици, който има интимна връзка с художника; комплексиран полицай и тайнствена фигура от престъпния свят – това са главните действащи лица в неравната игра на страсти и пари. Никой не изглежда невинен, а истината се крие в подробностите. И преди да бъде разбулена, сивите води на Дунава завличат историите на хора, чието единствено желание е да бъдат обичани.

Роден през 1963 г. в Никозия, Ста̀врос Христоду̀лу е изявен белетрист, журналист, колумнист в най-авторитетния кипърски вестник „Филелѐвтерос“. Завършва право в Атинския университет, но се отдава изцяло на писателска и публицистична дейност. Добива популярност и признание още с дебютния си роман „Hotel National“ (2016), номиниран за Държавната литературна награда на Кипър и отличѐн от гръцкото литературно списание „Клепсидра“. Следва романът „Денят, в който реката замръзна“ (2018), удостоен с Държавната литературна награда на Кипър и с Европейската награда за литература (2020).

Този издателски проект е финансиран с подкрепата на програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия.

Стàврос Христодулу – „Денят, в който реката замръзна“ (Откъс)

Така, както мием тялото си, битрябвало да измиваме и участта си, да променяме живота си,както сменяме дрехите си – и неза да оцелеем, както когато ядемили спим, а с онова почитание,което изпитваме като странични лица към самите себе си.Фернандо Песоа

1.ДЕЦАТАНА „ШКАЛА“

Будапеща, февруари 1985 г.

– Сложете си шапките, такъв студ е навън, че ще ви замръзнат ушите и
ще се откършат.

Думите на жената отекнаха глухо. Гласът ù сякаш се изкатерваше по стените настръмна пропаст и после се сриваше с тропотнадолу в двустайния апартамент от петдесет квадрата, в който бе натъпкала животаси. Отдавна не я интересуваше какво се случваотвъд вратата ù. Даже не помнеше колко години станаха – пет или петнайсет, а може бивинаги е било така.

– Дали не беше от мига, в който му прерязаха пъпната връв? – запита се шепнешком.Но задуши думите си, сякаш засрамена, че дориси го е помислила.
Откакто пиеше хапчетата с шепи, времето като че бе загубилопоследователносттаси. Синът ù беше вече на седем – да, това гопомнеше. Малко дяволче, което лакомо изпиваше свежестта на младостта ù. Цели седемгодини. Всеки ден. Още от мига, в който родилните болки разкъсаха тялото ù. Когато чу първия му плач, почувства как отливът я отнасянадалеч в морето. Толкова усилия положи, за дастъпи пак на сушата. Да се изправи на крака. Даго нахрани, да го измие, да му избърше нааканото дупе. И накрая да го сложи да спи – претрепана от умора, но вече по-спокойна – и да пъхнехапчето под езика си. Задържаше го там за малко, колкото да почерпи сили от него, и после гооставяше да се спусне бавно и утешително похранопровода ù, за да отприщи вълни от топлина, които да облекчат невидимите ù рани.

– Вземи се в ръце, иначе си отивам – заплашваше я нейният мъж, като я наблюдавашекак потъва в мрачината на съзнанието си. Ия пронизваше с грубия си поглед, с който някога караше сърцето ù да потръпва. Някога.

Сега стоеше пред нея, а тя не го и поглеждаше.Просто го търпеше стоически. Точно кактотърпеше неговите докосвания.

– Само си приказваш! Мизернико, ти самознаеш да подхвърляш мъртви думи, като гнилите меса, които продаваш на пазара! – отвръщаше му тя презрително.
Истината беше, че така и не повярва, четой ще ги напусне. Мислеше, че няма да се осмели на такава стъпка. Но явно не го бе познавала добре. И той си отиде на 18 юни1967година, в неделното утро след рождения денна детето. Споменът за онзи ден е още съвсемжив в паметта ù, макар че е поникнал върхубезплодна, безчувствена почва. Когато се събуди, леко я болеше главата. Повлече кракакъм кухнята, направи си кафе с каймак. Отпиедна глътка и се усмихна, загледана в отражението си в малкото огледало над пейката вкухнята – забеляза фината бяла линия над горната си устна.

– Ама че си смешна – подхвърли ù той. Небеше усетила присъствието му. Колко ли време бе стоял зад нея? Гласът му прозвуча глухо,в него имаше едва доловима нежност, която якараше леко да настръхне. – Отивам си – добави кратко. И повтори думите, за да е сигурен,че го е чула.

Тя не успя да реагира. Видя го как си вдигакуфара и улавя дръжката на вратата – бавно,сякаш се намираше в безвъздушно пространство. А когато вратата се затвори подире му,усети, че крайниците ù са се вдървили. Отидеси… – помисли си. С една дума, безвъзвратно.Гледаше вцепенена към празния коридор, после успя да се довлече до хола. Детето спешеспокойно на походното легло. Мина безшумнокрай него. Взе едно шише и си наля два пръстаконяк в чашата. Алкохолът, смесен с кафето имлякото, разбърка стомаха ù. Но тя продължаваше да пие. Стоеше неподвижно. Дано не сесъбуди малкото дяволче… – помисли си.

Какво да му обясни? За какво да се залови, за да не пропаднат двамата, майка и син, вямата, изкопана след неочакваното бягство набащата? Пиеше, за да не мисли нищо. И да не яболи – най-вече за това. Алкохолът сякаш я потапяше в топла минерална вода и ù носеше успокоение. Тя затваряше очи и пред тях изплуваха нейните щастливи девически години – когато все още можеше да се гмурка в прозрачнитеводи в къпалнята „Гелерт“. Пиеше от водатаи се гмуркаше колкото може по-надълбоко, докато дланите ù се опрат о мраморното дъно.Там никой и нищо не бе в състояние да я нарани.

Колко ли време мина оттогава? Паметта ù отказваше да го пресметне. Но вече не ùпукаше. Стигаше ù, че немощното ù тяло всеоще издържаше, за да може да гледа как израства нейното синче. Как възмъжава и заприличвана баща си. А тя тайничко се боеше той да нестане като баща си.

Опря чашата до устните си и отпи двеглътки, за да прогони мрачните мисли. Протегна ръце към радиатора. Неговата топлинадотолкова я успокояваше, че би могла цял денда остане неподвижна.

Синът ù се върна и ù хвърли един поглед,преди отново да отворивъншната врата и даизлезе. Каквато се беше сбръчкала, изглеждаше съвсем изгубена в стаята. На бас, че пак епияна – помисли си той, но не ù направи забележка. Така и така бързаше.

Синът ù се извърна и ù хвърли последенпоглед.

– Сложете си шапките… – отново седочу немощният ù глас отвътре.
– Ама аз съм сам, няма друг бе, майко! –сопна се той, но се разкая, преди да довърши.
Ядосваше ù се всеки път, когато тя говореше,сякаш в апартамента имаше още някой. И после се сърдеше на себе си.

– Да, няма друг… – отвърна му разсеяно.И сведе глава почти до гърдите си.

Може би се дразнеше от лекьосания ù халат, от помътнелия ù поглед или от бледожълтия цвят на запуснатите ù коси. А можеби просто понеже в неговите очи изглеждашестарица. Но беше сигурно, че му се гадеше отвида на тази изоставена жена. На колко ли години е станала? – питаше се. Била е на седемнайсет, като го е родила. Дете, родило другодете… „Не съжалявам, че той ми изду корема,а че те задържах“, беше му казала веднъж, когато се бе напила. Нищо че после се разплака иму се извини. Пиенето неудържимо я влечешекъм дъното.

- За представяне на книгата по радио и телевизия – This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Николета Николова, 885 425 562)