Неофициални маршрути, необозрими произведения и неинституционално охудожествени терени
Питаме се: как разпознаваме срещата със „земното изкуство“ именно като среща с изкуството? Наблюдаваме ли го, какво точно – почвата, тревите и полята ли? Посещаваме ли го – къде? Прекосяваме ли го – как? Що за възприятие е това всъщност? Не на последно място: кой у нас дръзва да прави лендарт проекти в мащаби, съизмерими с реализациите в САЩ? Там може да има такава традиция, но лендартът в България е стръмна пътечка и Дан Тенев я отъпква настойчиво.
Ако срещаме изкуството в изложби, то тази изложба е на открито. Имам предвид именно лендарт проектите на автора в широката околия на Димитровград, някои от тях имах удоволствието да посетя.
Една от първите му работи е „Път в полето“ от 2001 г. – съвсем условно име за място на технически проби. Названието повече маркира идейни обосновки на практиката на художника, отколкото обслужва такива на единичното произведение. „Ъгъл“ е друга работа със земя от същия период (2000–2001). И двете са знакови, намират се край село Добрич, Димитровградско. Проектът „Числови редици“, който пресича надлъжно Меричлери, може би е най-познат, защото рисунки от него са показвани спорадично в редица изложби.
Поглед отгоре към Прореза и западната платформа на Числата в два различни периода – 20014 и 2017 г., преди и след прореза на табана, преди и след избуяването на тревите по терена на Числата. Сателитен изглед Google Earth, 2014 г.
След Прореза, сателитен изглед Google Earth, 2017 г.
Посетихме западната му платформа на място. Интересни са околностите на това миньорско градче – множество руднични насипи слягат навред от около петдесет години. Върху един от тях сме и ние, крачейки сред Числовите редици. Друг подобен е моделиран с отсечен връх („Отсичане на върха“, 2013 г. – ефимерна работа), трети е отхапан („Нахапан“, 2013 г., съществуващ доскоро, вече отместен), четвърти е прорязан в средата („Прорез“, 2014 г.). Посетихме и последния оцелял от тях – този гигант, от който бавно и последователно се отнемат по пет тона на всяко извозване. Струпвани встрани, тези петтонни насипи имат нищожен вид пред големия им брат. Някак всичко ми прилича на детска игра в пясъка, но с друг мащаб. Внушението е силно и с известно отношение към властта – на детето към пясъка и на пясъка към детето. Игра на съизмерване и (опити за) подчиняване. Споменатият „Прорез“ прорязва грандиозен насип, чието разстилане обаче е в ход – булдозери го прояждат на етапи. Дан Тенев нарича това „процес на ликвидация“, който може да трае години. Наблюдавайки го, стъпваме по летлива руднична прах – по повърхността на друг рудничен гигант, който вече е свлечен. Били са два съседни. Дори сега чувството е като пред монумент. Дан Тенев изчаква, докато аз гледам отдолу нагоре, омагьосана от това величие в насипен вид. Едно-единствено дръвче се полюлява на върха, а под него – белези от греблото на булдозер. В подножието на същия рудничен табан е централното поле на „Числови редици“, или е било, преди гигантът да легне отгоре. Докъм миналата година можехме да го обходим – известен брой посетители са имали тази възможност, но днес стъпваме върху метър засипана сгур. Така изглежда пейзажът.
Табанът с „Прорез“, рудничен насип в ликвидация, фотография Я. Фендулова, 2024 г.
фотография Я. Фендулова, 2024 г.
Вече бродим из високите треви върху друг табан на 20 метра височина – западната платформа на Числовите редици. Долината се стели навред и комбайните жънат полето. Това произведение всъщност има три части със сборна площ от 100 дка.[1] Моделираната площ е по-малка: всяко число е с размери 40×22 м, една редица може да има около десетина такива, цялото произведение има три числови редици на три различни теренни платформи – на изток от Меричлери, на запад и централна. Първоначалните идейни разработки датират от 1997 г. Самото изграждане на „Числови редици“ започва през февруари 2010 г. западно от Меричлери с вдълбаване на плитък релеф по земната повърхност. Бродим именно по него, но 14 години по-късно и това, което се вижда, са високи до лактите треви. Все пак идентифицираме края на редицата – авторът знае къде е, разбира се. През тези години изгледът към „числата“ се е променял неимоверно. Например след опожаряване на терените с цел прясна паша, което практикуват овчарите нерядко. Ето това означава „при подходящи условия“.
Западната платформа на „Числата“, изглед от място след опожаряване на терена, фотография Дан Тенев, 2023 г.
Един лендарт тур изисква доста повече усилия от разходка по подредени паважи и пресичане на пешеходни зебри – какъвто е пътят до някой център за изкуство в който и да е град.[2] Ето един принцип на лендарта: да отмества центъра към себе си, към самото произведение. На полето например, където то е винаги в разновидни състояния. По този принцип се прокарва споменатата стръмна пътечка – с Дан Тенев начело. Натам сочи заглавието – лендартът е отрицание на официални маршрути, лесно обозрими произведения или институционални терени. А в смисъла на последното – кой е легализиращият фактор в тези условия?
Нищо че Google Maps сработва с локации.[3] Дори да знаеш къде отиваш, не е много ясно какво виждаш, когато гледаш три варовикови отломки в линейна последователност, очевидно човешко намерение за ред насред полето. Оказва се, че се спъваш точно в произведението. Оттук обаче накъде? Да локализираш произведението точно и в цялост е някак безуспешно – то може да е пред нас и да не го виждаме, може да сме вътре в него и да не го (раз)познаваме. Можем да повървим още, все така вътре в него и възприятието пак ще се противи на идеята, че сме субекти на художествена рецепция – бродим в самото произведение, бродим в художествен ред. Именно преходът към, през, около, а и нерядко след е онази ключова протяжност, която внушава. Чувството за необозримост завладява. Може би защото пречи на разума да закове един параметър, една точка, за която може с удобство да каже – ето го произведението на изкуството. Произведението на изкуството сякаш просто се изплъзва и рискът да останеш с чувството, че нищо не си видял, е съществен.
Споменах за „подходящите услови“ и за състоянията – днес се явяват едни, след месеци изглеждат други. В различните природни цикли или сезони се явява една или друга характерност на земната рисунка. Най-практичното време за достъпно наблюдение на място е късна есен, казва навигаторът. Преживяването на произведението е именно в прехода, в своеобразната му темпоралност. Такъв е характерът и на самите земни произведения. Затова навигаторът е важен, а ако е самият автор – турът придобива гарантирано солиден кон-текст. Дали подходящият термин не беше „добавена стойност“?
Част от проекта „Числови редици“ – източна част (поле на тревите, 2013) с размери на терена 500/40 м.
Дан Тенев казва: „Оттук в права линия“ – чиста човешка абстракция, която проектира в съзнанието представа за отстояние, за мащаб. Добиваш разбиране за онези артистични моливни рисунки, които в този момент се разгръщат необозримо по земната повърхност. И стоиш на ръба на самата рисунка и въ-образяваш мащабния проект „Числови редици“. Коренно различно преживяване е да гледаш изображение и да въ-образяваш нещо, което си физически неспособен да обозреш (поради мащаба и гледната точка, но и не само). На терен самата проектна моливна рисунка (нали художникът е познат с това, че рисува) придобива материалност в съзнанието – повече като познание, отколкото като изображение на хартия.
Щастливо съвпадение е, разказва Дан Тенев, че точно в периода на изграждането на „Числови редици“ (2010–2013) излизат първите сателитни заснемания на тези терени. Тоест малко след вдълбаването на релефа, на земната рисунка, през 2010 г. авторът става свидетел на изгледа ѝ от Космоса – ето една потенциална обозримост. Оттогава този сателитен изглед се проследява, става работен ресурс и присъствието му се разпознава като авторски почерк. Нека спомена само, че имаме различни способи за градеж: източната част се реализира чрез окос на тревите – тя е най-ефимерната, но пък и най-лесно възпроизводима (това би било важно за потенциален инвеститор в лендарт парк например).
Пак сме в полето и гледаме рудника отдолу и понеже тези терени се стопанисват не с естетически цели, а с икономически – разбира се, че този гигант покорно ще полегне. За да се стопанисват, те следва първо да се притежават, но нека не отваряме тези двери.
За рисунките: при Дан Тенев те са инструмент за визуализация на проектни намерения за мащабни дела. Рисунките и колажите му са примерен наглед на теренни ситуации – наричам ги ситуационни или рисунки на състояния на неща, които или вече са се явили под някакви форми, или все още не са. А може и да останат в състояние на проектна потенциалност. Рисунките поддържат потенциалността на делото. Рисунките на Дан Тенев са документи в този смисъл. Един по-късен негов колаж (2019 г.) ме провокира. Отново числови редици, но виждам намерения отвъд земните рисунки, което ме кара да се питам дали „Числови редици“ (2010–2023) не е само макетна рисунка на терен за разположение на по-монументални елементи, които вече не пълзят по повърхността, а се издигат. Този колаж, все още непоказван в изложба, е апетитно „парче“ (piece of art) за колекционери.
Връщам се в началото на прехода. „Ъгъл“ е първата работа, до която ме отведе Дан Тенев. Пак права линия, две такива образуват ъгъл, казва геометрията, не природата.[4] От сателит се вижда ясно, на терен – не толкова. Подминахме го, после се върнахме. Внимателният и търсещ поглед улавя произведението.
Открий ъгъла… Поглед от около 200 м височина към произведението „Ъгъл“. Сателитна снимка Google Earth, 2004 г.
Там сме. Подхванахме по една пръчка, за да не пречим на преминаващото наблизо стадо и заради двете овчарски кучета, които предано си вършат работата. Пред нас гора, ниска и средно висока растителност, избуяла в годините на нестопанисване. Човекът изисква от човека да стопанисва делото си, т.е. да поддържа оразличаването. Човекът предпочита да се любува на собствения си ордер, който настоятелно прилага, съответно и търси, и очаква от другите (за да се/ги разпознае в своята принадлежност към тях[5]). И само в някои случаи този ордер наричаме изкуство.
Самотно изкуство накрай гората. Дали „Ъгъл“ и „Път в полето“ (2000–2001) не са първите екземпляри на „земно изкуство“ у нас, които вече две десетилетия живеят собствен живот и си правят компания през планината?[6] До тях не водят червени килими и те не се откриват с официален коктейл. За да сме точни: до тях няма асфалтиран път. Когато изкуството излиза от галериите, това не го прави „по-достъпно за широк кръг публики“. Не е за всеки удоволствието да го боцкат саморасли треви или да му навява вятърът фина прах (която хубаво полепва, особено в жарта на лятото). В интерес на истината всичко това се наблюдава от удобството на креслото вкъщи, нали имаме сателити и „глобална публика“. Този иначе комфортен, но дистанциран и медииран наглед не е същността на опита, не е същността на прехода, на лендарта. Впрочем да гледаме проектните рисунки на Дан Тенев в изложби е същият комфорт.
Лендартът всъщност подчертава този пространствено-времеви континуум. Част от рецепцията за произведението е именно историята на явяванията му. Понеже самото явяване е феномен на нескритото битие – то е едновременно в състояние на откритост и скритост за погледа. Дан Тенев разкрива биването на не едно от произведенията си с охудожестворено преминаване по земята. Това нарекохме лендарт тур.
[1] За повече детайли – https://dantenev.wixsite.com/projects.
[2] То и това не е лесна работа – музеи и галерии (вкл. цялата артистична общност) полагат усилия, за да прокарат пътека до себе си, за да приветстват публиката (ако може и някой отвъд тази общност, но не е задължително).
[3] Локациите на The Fieldpath/„Път в полето“, Slot/„Прорез“, Angle/„Ъгъл“.
[4] Така човек разпознава човека, така търсачът на лендарт разпознава „арта“.
[5] Независимо от професията – дали говорим за „художник“, „туристически екскурзовод“, или друг. Това може да се отнесе и към една примерна обратна връзка (по повод на друга „земна“ работа на Дан Тенев – GEO-LINES 2021), но важи и тук. Споменавам, понеже наскоро прочетох отзив от местен гид, че не си струва посещението, защото работата е неподдържана, нестопанисвана. Не мога да се съглася.
[6] Тази въпросителна би следвало да е плодотворен обект на задълбочено проучване, за да се установи дали това „дали“ има основания в практиката на такъв вид „земно изкуство“, като част от скулптурния дискурс у нас. Контекстът на тура естествено доведе и този въпрос.
