Калина Стоянова, „Едно стихотворение“, изд. „Модерно изкуство“, 2024 г.
„Самата поезия, вкаменена и твърда от старост, никога не е актуална. Ала не и стихотворението! Крехко, извънредно неустойчиво, изненадващо или пък незначително — няма по-тленно нещо на този свят. Всеки един ден може да се окаже за него последен. Само в своята новост, в своя status nascendi то съществува несъмнено; за неговото бъдеще, за шансовете му да заживее не може да се каже нещо сигурно. Ето защо предлагам да насочите любопитството си не към „поезията“, не дори към „стихотворението“, а към възникването на ЕДНО стихотворение.“ Цитатът е от Ханс Магнус Енценсбергер, автор на есето „Възникването на едно стихотворение“. За думите му как се ражда стихотворението ме подсети стихосбирката „Едно стихотворение“ на Калина Стоянова.
Колебаех се дали да уточня, че тази книга е дебютна, че това са първите стихотворения на Калина, защото който ги прочете – няма да ми повярва: зрелостта им е внушителна и сякаш се задушава в технически малкия формат на книгата. Дори заглавието — „Едно стихотворение“ — звучи отстранено от всички лиризации, така характерни за първите книги на авторите, които настояват (поне) заглавието им да бъде запомнено. Докато Калина сякаш ни казва: тук просто има поезия, не търсете друго.
Почеркът ѝ е изчистен от обстоятелствената орнаментация, от повторенията, от всички белези, по които ще познаеш прохождащия автор. Колко време се е утаявала тази книга? За първи път четох стихотворения от Калина Стоянова преди четири години, тогава тя беше сред лауреатите на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“. Наградените ѝ от конкурса стихотворения обаче не са включени в дебютната й книга. Защо авторката се е дистанцирала от тях? Допускам, че ги е израснала. Че много внимателно е отсявала текстове, подреждала е с усета си за концептуално изкуство и в този смисъл вероятно е искала да ни внуши: тук няма едно и също стихотворение, тук има едно стихотворение. Така, както човешкото знание е цялост, парцелирана от различните подходи към него.
Подходът на Калина Стоянова е лапидарен, бих го нарекла дори лапидарен флирт: краткостта винаги е изразителна, малкото е голямо, детайлът е същина.
***
А моята витална младост
и тези невъздържани постъпки
неволно ги превръщам във позлата
Тя мигом весело се лющи
И още едно стихотворение:
***
Муха скимтеше във водата.
Дъждът узряваше като смола.
Говореха си две деца,
по бузите им прах се образуваше.
Те чуваха и трепета на всяка кост,
и корените си в земята…
Харесвам ведрата философия на Калина Стоянова да се вглежда в трепетлики, облаци, мухи, цветя и семки, и със самочувствието на опитен естествоизпитател да класифицира видовете пробойни в едно стихотворение. Да разбива очакванията на пуританите как трябва да изглежда поезията: съвместими ли са луна и сланина. Да се надсмива над всички, които търсят невинност, наивност и копнеж в една дебютна книга: Усетих, че някой разсъждава върху моята любов/и се обърнах да погледна.
Специално внимание заслужава животното при Калина. Метафорите ѝ имат сякаш собствена зоология. Собствен животински свят, в който образните сравнения блажено мучат, бозаят, съскат, грухтят, полазват и летят: едно нежно човешко пътуване през самотата на видовете.
Съвсем сантиментално тази стихосбирка ми напомни и за моя дебют – малка книжка, джобен формат. Припомних си нетърпението да искаш да я споделиш с целия свят и той да ти се стори малък. Но най-вече „Едно стихотворение“ ме върна там, където е чистата проба поезия. Новородената, която вече говори на собствен език.
Калина Стоянова завършва специалност „Филмов и телевизионен звук“ в НАТФИЗ, след което записва магистратура по „История и съвременност на философията“ в Софийския университет. „Едно стихотворение“ е първата ѝ стихосбирка.
