125 години от рождението на Хемингуей. За постоянно четените автори юбилеите изглежда нямат значение.

Ще започнем с това, че можем да говорим за три фази на отношението към Хемингуей в България.

Първата от тях се забелязва веднага след Втората световна война. (За нея вж. например Владимир Донев, Рецепцията на Хемингуей в българската литература от 40–50-те години на XX век, 2011 г.) Кои са първите публикации на произведения от Хемингуей след войната? Първом излиза романът със сюжет от гражданската война в Испания За кого удря часът, София, 1945 г., 460 с. (В по-новия превод заглавието е За кого бие камбаната.) Преводът е направен от Анастас Самоковлиев, а книгата е отпечатана в издателство „М. Г. Смрикаров”. През 1947 г. излизат книгите: Хемингуей, Ернест, Сбогом на оръжията, София, 339 с. (преводът е на д-р Живка Драгнева, а издателството е „Плеяди”) и Хемингуей, Ърнест, Снеговете на Килиманджаро, София, 216 с. (превод Атанас Далчев, издателството е на Работническата социалдемократическа партия). Има сведение и за превод на Да имаш и да нямаш. За равнището на възприемането говорят коментарите на Константин Константинов и Атанас Далчев, работещи за списание „Изкуство”. В преломно и несигурно време и двамата наши авторитетни писатели и преводачи изразяват възхищението си от белетристичното дарование на Хемингуей. В своята статия Далчев подчертава стоицизма и героично обагрения песимизъм, благодарение на които човек преодолява страха в критични ситуации, при това, без да се уповава на неведоми сили. За тези обречени храбреци трагичната съдба е неизбежна. Противоречива е обаче позицията на Емилиян Станев, който пред приятели дава висока оценка на романа За кого удря часът, ала когато трябва да заяви официалното си гледище, определя Хемингуей като особено опасен. Това става на Конгреса на българските писатели през 1958 г., а прекият повод е творчеството на Васил Попов – един твърде критикуван, но оказал се и твърде корав автор. A самия В. Попов той нарича Хемингуей от село Миндя, родното великотърновско село на писателя. Влиянието на За кого удря часът върху Ем. Станев се долавя в новелата В тиха вечер (1948) и по-точно – в преживяванията на преследвания и ранен партизанин Антон. Тези преживявания са близки и до последните мигове на Робърт Джордан, главния герой на цитирания роман, и до предсмъртните озарения на други агонизиращи персонажи на писателя. Отгласи от същото произведение (животът в пещерата на двамата влюбени Робърт и Мария) ще видим и в значително по-късния роман на Ем. Станев Легенда за Сибин, преславския княз (1968). За споменатите двама български автори се появи и съпоставителна статия (от Иван Станков), като сравнителен индекс бяха ботушите на Хемингуей. В младата българска проза по това време далеч по-силен се оказва интересът към Селинджър и особено към неговия роман Спасителят в ръжта. Главният герой на романа Холдън Колфийлд става основа на т.нар. инфантилен герой, който се оказва достатъчно устойчив дори след своята смърт – буквална на героя Сашко, и литературна – на типажа като цяло – в повестта Кратко слънце на Станислав Стратиев и във филма по нея, експедитивно направен и още по-експедитивно снет от екраните след заклеймяваща статия в официоза Литературен фронт.

В края на 50-те и началото на 60-те се забелязва подчертан интерес към Хемингуей в СССР. Впечатляваща е неговата харизма на мъжественост, скрепена с липсата на завършен университет, впрочем не е завършил университет и напълно противоположен като култура, ерудиция и стил писател като Томас Ман. Интересът е част от хрущовското затопляне (1954–1964), привличащо е съчувствието на писателя към бедните и онеправданите, участието му като военен кореспондент на страната на републиканците в гражданската война в Испания. По-късно е критикувано, макар и не така рязко, отношението му към социалистите в романа За кого бие камбаната (1940). Без особени доказателства битува дори мит, че е бил съветски агент. Всъщност той никога не е посещавал СССР или която и да е европейска соцстрана, макар диапазонът на неговите пътувания да е респектиращо широк (САЩ, Италия, Франция, Испания, Балканите, Кения, Китай, Куба), така че можем да говорим за репортерски открития, повечето от които не са самоцел, а се узаконяват естетически на картата на голямата проза. А редом с рискованата журналистика в най-горещите и наситени със събития точки на света, го виждаме и в не по-малко застрашителни сафарита в Африка и на океански риболов в Карибите, при което е хапан и от лъв, и от акула, преживява две самолетни катастрофи и е част от американското Изгубено поколение, дружи с Джойс, Скот Фицджералд и с известни художници, страстен любител е на корида… Животът му е белязан още от приятелството с Фидел Кастро и временното творческо блаженство в Куба в зората на нейната революционна романтика и съвсем в началото на тоталитарния режим, от несекващия алкохолизъм, четирите брака… Удостоен е с Нобелова премия през 1954 г. и с наградата Пулицър през 1953, и в двата случая заради повестта Старецът и морето. Навсякъде, включително в соцлагера, това му придава своеобразна осанка, за него и за творбите му се създават книги и филми. На нелишената от основания забележка на Вирджиния Улф от 1927 г., че Хемингуей се самоопиянява в желанието си да демонстрира пози на мъжественост, не е обърнато достатъчно внимание – нито от критиката, нито от читателите, нито от самия него.

Тези процеси и най-вече отношението към Хемингуей в СССР променят отношението към него и у нас – и към прозата му, и към личността му. Като почнем от влиянието на заглавията на творбите му, в които съюзът и свързва професионална, възрастова или семейна характеристика на героя с даден природен феномен.

Спенсър Трейси в ролята на рибаря Сантяго във филма „Старецът и морето“, 1958 г.

Старецът и морето, The Old Man and the Sea – Инспекторът и нощта, повест, Богомил Райнов, 1964; Старшината и слънцето, новела (Рашко Сугарев, 1973), Следователят и гората, филм на Рангел Вълчанов, 1975, Старецът и реката, разказ, Дончо Цончев, 1981.

Мъже без жени, MenWithoutWomen – Мъже без вратовръзки (Дончо Цончев, 1966); Мъже (Георги Марков, 1962; филм, 1966).

Хълмове като бели слонове, HillsLikeWhiteElephants, 1927, включен в сборника Мъже без жени. Срв. новелата Червените слонове на Дончо Цончев.

Краткото щастие в живота на Франсис Макомбър, TheShortHappyLifeofFrancisMacomber, 1936. Срв. цитираните по-горе повест и филм Кратко слънце, Станислав Стратиев, 1977, 1979.

Причини за интереса към Хемингуей през 50-те и 60-те години

1. Да продължим с интереса към Хемингуей и преводите на негови съчинения в СССР. Както казахме – той се отличава с харизмата на мъжественост, с това, че няма завършен университет. Същевременно става част от хрущовското затопляне, привличащо е съчувствието му към бедните и онеправданите, участието му в гражданската война в Испания на страната на републиканците. Но същевременно е критикувано нееднозначното му отношение към тях и интербригадите в романа За кого бие камбаната (1940). Мит е, че е съветски агент – той не е посещавал СССР или която и да е соцстрана. 

2. Рискован лов – сафарита в Африка, океански риболов в Карибите, участник в Първата световна война, кореспондент в гражданската война в Испания, част от американското Изгубено поколение (LostGeneration), приятелство с Джойс и Скот Фицджералд, с известни художници, страстен любител на корида, приятелство с матадори, дружба с Фидел Кастро и живот в Куба в краткия начален период на революционна романтика. Той е пътешественик, страда от несекващ алкохолизъм, има четири брака. Лауреат на Нобелова премия през 1954 и носител на наградата Пулицър през 1953 г. И двата приза са присъдени за повестта Старецът и морето. В соцлагера това му изографисва героично-романтичен нимб, което го отличава от трафаретния, насилен и отегчителен партиен героизъм. Респектиращ е и географският диапазон на живота му, разпрострян на четири континента: САЩ, Италия, Франция, Испания, Балканите, Кения, Китай, Куба.

Хемингуей и Скот Фицджералд, Франция, 1925 г.

3. У нас той дава съвременна интерпретация на героя-писател, тя кореспондира с изконни български герои и творци, въплъщение на борбата за свобода и физическа мощ, с люде като войводите, Караджата, Раковски, Дан Колов, капитан Петко, многобройните световни и олимпийски шампиони в силови спортове като борба и вдигане на тежести. Като белетристичен стил привлича с краткост, напрегнат диалог, конкретност, избягване на прилагателни – стилови особености, внушени му от Гъртруд Стайн, Езра Паунд и работата му като журналист. Уйлям Фокнър дори го иронизира, че пише само със 100 думи.

4. В едно от есетата си в Задочни репортажи за България, 1980–1981, Георги Марков отбелязва с неприязнена ирония наивното и повърхностно подражателство на Хемингуей сред тогавашните български писатели. Неговите задължителни индекси – респектираща външност, брада и лула, лов, искряща мъжественост, показно пиене. Писателското кафене в София на Ангел Кънчев 5 става за известно време домашен адрес на този писателски и човешки тип.

5. Явлението почва да се оттича след около десетилетие, в соцстраните са открити последователно други съвременни автори: Фокнър, Маркес, Вонегът, Белов и Шукшин. Василий Аксьонов споделя, че първо е бил увлечен по Хемингуей, но по-късно мулетата на Фокнър заменили всички взривени мостове. У нас почти същото признават Б. Райнов и безброй неименити любители на неудържимо напиращата американска проза и кино. Но Фокнър не създава последователи и подражатели в България, нито като писател, нито като личност. На него обаче дължи много Гарсия Маркес, който пък повлиява на наши писатели като Васил Попов и Георги Алексиев, донякъде на някои прозаици, представители на котловинната литература на Тунджалъка. А върху облика на т.нар. инфантилен герой в нашата млада проза през 60-те несъмнено и чувствително влияе Холдън Колфийлд от Спасителят в ръжта на Селинджър и съвсем бегло – Хари Енгстръм – от Заека на Джон Ъпдайк. Всичко това се случва по време на застоя и четвърт век преди съветската перестройка и вътрешнопартийния преврат у нас през ноември 1989 г.

Нова фаза на интереса към Хемингуей

Ще се ограничим първом с разглеждането на един от романите на Юлия Кръстева, преведен и на български – Старецът и вълците (La Vieil homme et les loups, 1991; български превод на Елена Константинова, 1993). Действието се развива в реално-имагинерната страна Санта Барбара, чието название кореспондира с американски телевизионен сериал, в буквален превод отвежда към светото варварство, а според градските описания в романа е точна фиксация на тоталитарна София от средата на 60-те години. И тъй като в романа става дума за убийства, разследвания, вълци, за една мъглява и нечиста атмосфера, то Санта Барбара би могла да се идентифицира с някоя управлявана от хунта държавица. Покварата, неистовата омраза властват в този анклав на Злото и техни приносители са вълците. Умира Старецът – герой, проекция на бащата на авторката, но и напомнящ със своя латински език за бащата на Борис Морев от романа „Тютюн“ на Димитър Димов. Загиват и други персонажи, а на сцената излиза авторката, превъплътена в журналистката детектив Стефани Дьолакур. Заглавието на разглеждания роман отпраща към стареца Сантяго на Ърнест Хемингуей, и ако той, макар и неутешимо беден, победен и напълно разбит, се е спасявал в красивото и страшно многообразие на морето и в чистата привързаност на единствения си близък в света, рибарчето Манолин, то старецът на Кръстева е потопен в отминалото съвършенство на Римската империя и на латинския език. И двамата водят обречена борба – старецът на Хемингуей с акулите, старецът на Юлия Кръстева с вълците; единият разговаря с Манолин, включително за качествата на бейзболиста Ди Маджо, другият съветва героинята Алба, трескаво вкопчена в смъртоносна схватка със своя съпруг Веспасиан. Вълците като манифестация на злото асоциират с акулите, но доколкото злото определено се съотнася с комунизма, във вълците на Кръстева не е трудно да видим вариация на плъховете от Чумата на Камю и епидемията на фашизма, която те разнасят. Това е ясно подчертано от авторката:

– Странни неща стават в Санта Барбара. (аз)
– Имате предвид вълците? Носят се слухове. Случват се такива работи. Нямаше ли плъхове в Оран? (Веспасиан) 

Причините за възобновяване на интереса се крият в неумиращия архетип на мъжествения и атрактивен писател, в откритието, че е идвал за един ден в България през 1923 г. Всъщност той само е минавал с Ориент Експрес и не е отседнал никъде, дал е отрицателна морална оценка на деветоюнския преврат и е доловил подчертано източните критерии, според които един българин минава за интелигент. Интересът към Хемингуей достига този път не само прозата, но и киното – Единствената любовна история, която Хемингуей не описа, 2008, режисьор Светослав Овчаров. Повече от смело навлизане в проблеми със завишена стойност – любовните истории не заемат приоритетно място в наситеното с човешки колизии, със съдби на границата между живота и смъртта творчество на Хемингуей. В сюжета е вмъкната съвременна версия на една от Пушкиновите Повести на Белкин, Станционният надзирател, използвана впрочем и от Алеко в Пази боже сляпо да прогледа. Все пак да отчетем и факта, че филмът е декориран и с награди, като се има предвид в колко филми Хемингуей е герой, да не говорим за неизброимите екранизации на негови романи и повести. Творческата неустрашимост е главното достойнство на екипа, осъществил този малко странен и като че ли вече поизличен в паметта ни филм.

Деян Енев, Внукът на Хемингуей, изд. Сиела, 2013 г. Разказът, дал името на неголямата по обем книга, би могъл да бъде възприет като умела пародия на комплексарския копнеж по Хемингуей, и писателски, и личностен, който от десетилетия се шири по нашите ширини. Същевременно творбата е част от междутекстов комплекс в литературата ни. От една страна, разполагаме с немалко опити за описание на внуци, само че на Бай Ганьо (Георги Савчев, Васил Калчев, Емил Пенчев, Спас Гърневски, Живка Шамлиева, със сигурност потомството ще расте, ала изброените опити не се отличават със зашеметяваща художественост), от друга – разказът се докосва и до Малкият Содом, разтърсващата новела на Георги Стаматов за моралната разруха в София след края на Първата световна война (издадена през 1929, филмирана през 1984 г.).

Николай Петков, Когато бях Хемингуей, изд. Фама, 2022 г. Една от многото книги, които авторът е написал и публикувал за кратко време напоследък. Авторът е свещеник в шуменското село Дивдядово, но това е най-скромното в неговата невиждана по своята атрактивна аура биография. Той е теолог, философ от Великотърновския университет, защитил е кандидатска дисертация по българска възрожденска литература в Шумен и незащитил по средновековна философия, обиколил е света до Египет и Тайланд на автостоп, слон, самолет и камила, при това без да е журналист, доброволец във война, кореспондент на медия или дестинатор. Изживява се като следовник на Керуак и Хънтър Томпсън, и най-малкото, дори никак – като пътуващ проповедник, разнасящ вечните идеи на християнството. Свещеник на автостоп не означава все още апостол. В безбрежния обсег на интересите му влизат още шахматът, Старата госпожа, мярка се и Мануел Гаринча. В заглавията на книгите му освен Хемингуей ще видим вехти и нови корифеи като Кирил Александрийски, Хипатия Александрийска, Гогол, Борхес. Тази широта и напористият стремеж към ефектна самоизява е плод на соца, когато служителите на Църквата бяха умишлено държани далеч не само от Свободата, но и от Културата. Това подценяване, първо партийно, после и всенародно, неописуемата оскъдица, в която живеят и понасят стоически служението си и днес българските свещеници и монаси, неизбежно породи у някои от тях безогледно стремление към самоизява и ефекти от всякакъв характер, които част от обществото дописваше – тяхна крайна форма бе отблъскващият и неверен мит за хисарския поп. Да определим Н. Петков като автор на свещенически роман, продължаващ традициите на Софроний и поп Минчо Кънчев, е не повече от приятелска шега, при това взета в идеалния смисъл. Скромната изповед на православната саможертва в името на стенещия под двойно иго народ няма нищо общо с така характерното за провинциализма изтъкване на разностранност, с диренето на сензационност и обезателното отхвърляне на всяко чуждо мнение. Но независимо от липсата на пластична даденост и твърде колоритното поведение, текстовете на Петков имат бъдеще. Те ще привлекат и вече привличат със своята идиосинкразия нашето кино и телевизия, при определени условия несъмнено ще впечатлят и чужди издателства и преводачи, ще поемат По пътя на конкурси и награди. Струва ми се, че този път не се губи в далечината и Петков скоро ще настигне немногобройната кохорта на новите класици.

Иван Гарелов, Тук Хемингуей никога не е бил. Разкази пред приятели, изд. Труд, 2024 г. Заглавието е предизвикано, първо, от надпис в испански ресторант, че тук писателят никога не е бил, и второ, то е съзвучно с отрицанието в названието на посочения по-горе български филм. Това са един вид туристико-журналистически очерци, без специални естетически цели, увлекателни лакърдии, примесени с публицистика и народопсихологически размисли, фотографии с политически придъх, лични емоции. Гарелов има ненадминат репортерски опит, включващ безстрашно гмуркане в най-горещите и опасни точки в света – тук частично може да му съперничи само Елена Йончева, а в официално-дипломатически план ще споменем журналистиката на Хенрих Боровик (до него по-близо е сякаш Тома Томов). Иван Гарелов закономерно симпатизира с журналистическо съпричастие на Хемингуей, който обаче не само е отразявал, но и е участвал в събитията. Творенията на Гарелов предизвикваха отзвук у всички, независимо от редакционното клеймо, което им поставяше Системата. Относно неговия филм за зверствата на червените кхмери в Камбоджа една от най-значимите ни поетеси подир Девети, Калина Ковачева, изви пропит с пароксизъм вопъл: Да бе ни пощадил, Иване…

Помним всичко, и как дирижираната от Гарелов телевизионна Панорама бранеше, доколкото бе възможно, Прехода от несекващите консервативни попълзновения, и как преди това сравняваше в Рим процеса срещу Сергей Антонов с Лайпцигския. Срещи с Арафат, Саддам, в Южна Америка, Далечния и Близкия изток, Виетнам, тъжни, но и много весели, каквито почти не ще открием нито в стегнатите и конкретни репортажи, нито в суровата проза на Хемингуей, винаги пулсираща между отиващия си живот, идващата смърт и съня като последен и кратковременен пристан преди срещата с Харон. Понякога репортажът и белетристиката се сливат, напр. в разказа Мадридските шофьори, впрочем подобно своеобразие самият той долавя у един от големите си учители: Някои от разказите му са чисто репортерство, казва той за Чехов.

125 години от рождението на Хемингуей. За постоянно четените автори юбилеите изглежда нямат значение.