Светът се върти и…
Не, по-правилно е да кажа, че главата ми се върти, а усещането е, че сякаш светът наоколо го прави. Че как да не ми се мае главата от тази смайваща, омайваща и най-вече замайваща действителност, в която живеем?
И засмукан от световъртежа, човек често не си дава сметка за важното, ценното в живота, който профучава неусетно. Отвсякъде му предлагат какво ли не, в повечето случаи абсолютно ненужно за него. Заливат с потоп от информация и ако той не се е научил своевременно да плува в нея, тя ще го удави. Оплитат го в ценностна система, която не е негова, без да го питат съгласен ли е, харесва ли му.
Нека не го правя и аз, а да се върна към важното. Едно от наистина ценните – или безценните! – неща в живота е приятелството. Нищо ново? Може да не изглежда ново, ала ако се взрем по-внимателно в тъй наречените приятелства в днешно време, те са кухи като останалата част от заобикалящия ни свят. Нима може да наречеш приятели хора, които не познаваш, само защото по някакъв начин си се свързал в тях в паяжината от комуникационни канали, която държи в капан всички?
Истинското приятелство е с хора, с които си се запознал на живо, лице в лице. С които си преживял рамо до рамо радости и несгоди. Които ще ти подадат ръка, колкото и далеч да се намират, и ти ще усетиш тяхната видима или невидима подкрепа.
Малцина са тези, които можеш да наречеш истински приятели. Смятай се за късметлия, ако изобщо срещнеш такива. Те са като звезда, която грее над теб и светлината ѝ се влива непрестанно в живота ти напук на мрак, пек и бури.
Любчо беше такава звезда.
* * *
Запознахме се, когато аз бях още стажант, а той превеждаше за една от пангалактическите агенции. Срещнахме не къде да е, а в една книжарница на орбиталната станция край Юпитер.
На самия факт, че там имаше магазин за книги на хартия, можеше да се гледа като на нещо небивало.
От една страна, Юпитер Скай 3 представляваше по онова време преддверие към Слънчевата система. От друга, станцията се намираше на кръстопът на няколко междузвездни трасета и това обясняваше наличието на книги от много различни светове в книжарницата.
Като се изключат традиционните земни речници и пътеводители за космически туристи, книгите по нейните рафтове не бяха поръчвани специално за продажба и не предлагаха богат избор. Бяха оставяни в този по-скоро антиквариат от пътници, преминали през междинната станция, които сигурно е трябвало да намалят теглото на багажа си или вероятно са се нуждаели от пари за непредвидени разходи. Единичните бройки отлежаваха в този книжен оазис, докато някой жаден за знания или изящно слово странник не посегнеше към тях.
Сред книгите се срещаха понякога и изненади от Земята. Именно към такова издание посегнаха в един звезден миг две ръце и се докоснаха, преди да се отдръпнат бързо.
– Пардон! – рекох сконфузено.
– Моля да ме извините! – отвърна младият мъж до мен.
– Нека тази книга остане за вас – предложих.
– Не, вие я вземете! – и като видя, че не реагирам, допълни: – Настоявам!
Спогледахме се. Среден на ръст, с кестенява коса, продължаваща в странно оформена брада, която поставяше лицето му сякаш в овална рамка.
– На станцията ли живеете? – осмелих се да попитам.
– Докато работя на нея, не би било удобно да живея другаде. А вие?
– Дошъл съм на стаж, така че и аз пребивавам временно тук.
– Вземете все пак книгата – подкани ме отново.
– Добре – съгласих се накрая, – но при едно условие.
– Какво е то?
– Че ще ви я дам да я прочетете пръв.
Така се запознах с Любчо.
* * *
Докато стажувах на станцията, с Любчо се срещахме веднъж седмично в книжарницата, за да си побъбрим, да споделим какво сме прочели, да обменим мисли за живота и всичко останало.
Веднъж, след като на Юпитер Скай 3 акостира галактически кръстосвач, което се случваше рядко, магазинът бе неочаквано зареден с множество уникални книги. Когато книжарят видя, че отнесохме почти всичката нова стока на една маса и започнахме да редим томчетата на купове, се приближи и попита:
– Да не сте решили да ги изкупите всичките?
– Разбира се! – отвърнах.
– Как ще ги отнесете – недоумяваше той, – когато някой ден си тръгнете от станцията?
– Тогава ще му мислим!
– Аз ги купувам, за да ги чета – вметна Любчо, – а не като колекционер да ги сложа в библиотеката си.
Много от новите книги бяха на непознати за нас езици.
– Нима разбирате какво пише в тях? – учуди се книжарят.
– Все още не – рече Любчо.
– Засега – допълних.
И двамата споделяхме голям интерес към чуждите езици – такива, каквито всеки от нас вече владееше почти като майчин, както и всички други, които за момента не знаехме. Но се надявахме някой ден да сме в състояние да превеждаме и от тях.
* * *
След години се срещнахме отново на станция Щрален. Там се намираше един от галактическите центрове, където наши колеги от близки и далечни краища на галактиката отиваха, за да обменят опит, докато превеждат от новонаучени екзотични езици. Центърът разполагаше с огромна библиотека, от която за нас най-завидна бе феноменалната му колекция от всевъзможни речници и енциклопедии.
В един ден, отделен за почивка, слязохме на планетата Щрален, край която орбитираше едноименната станция. След преравяне на три книжарници с променлив успех Любчо поиска да влезем в ювелирен магазин. Бях изненадан, че се интересува от подобно нещо, защото знаех, че живее сам и че освен един златен пръстен не носи други бижута. Но го последвах.
Избра изящен пръстен с много красив небесносин диамант от тези, с които планетата бе прочута из галактиката.
– Харесва ли ти? – попита ме.
– Да, много е хубав.
– Ще го купя – и сякаш прочел недоумението ми, поясни: – За жената, за която се надявам да се оженя някой ден.
А след години имах честта да присъствам на сватбата им.
* * *
Последваха нови срещи във времето и пространството. Когато където успявахме. Освен книги, които всеки бе прочел и харесал, започнахме да си споделяме произведения, написани от нас самите.
Любчо бе отдаден изцяло на словото. Превеждаше, пишеше, учеше езици. След уважаван преводач не закъсня и признанието му като даровит писател. Искрено му се възхищавах и само можех да си мечтая някой ден да се приближа до неговите висоти. Защото за разлика от него аз бях избрал да деля времето и труда си между бизнеса и творчеството. Предполагам, че за никого не е тайна накъде клони балансът в такава ситуация.
Колкото и да му се удава на човек писането, никога не е застрахован от творчески дупки. А от тях не се излиза лесно. Те са като плаващ пясък – стъпиш ли в тях, измъкването сам не е нито лесно, нито гарантирано. Именно в такива ситуация е добре да имаш приятели. Защото всеки помага съзнателно или не на другия да излезе от дупката.
И Любчо, и аз неведнъж бяхме изпадали в подобно положение. Не знам колко съм успял да му помогна, но определено мога да заявя, че той е измъквал мен.
И ето че един ден видях резултата от справянето с такъв писателски блокаж.
– Новият ти роман е като поглед в бъдещето – казах му, след като привърших с четенето на ръкописа.
– Надявам се да не е – отвърна Любчо.
Знаех, че гледаше на кафе и карти – таро за предпочитане. Рядко го правеше и само за избрани, близки приятели. Ала винаги подозирах, че Любчо виждаше нещата, за които говореше, а кафето или картите бяха просто пособия, които не толкова му помагаха, а служеха по-скоро за успокоение на публиката.
– Кога ще излезе? – попитах го аз.
– Когато намеря издател – рече той. – Знаеш, че книгите не са най-търсената стока.
Тогава го свързах с приятели, които очаквах, че ще оценят по достойнство неговото произведение. Така и стана. Издадоха романа му, който получи множество награди и впоследствие бе обявен за най-добрия на десетилетието.
* * *
През последните години Любчо често бе болен. Сполетяха го тежки кризи – на прага да го изпратят в отвъдното. В иначе недостижим свят, за какъвто неведнъж бяхме споменавали в разговорите си. Там, откъдето всички сме дошли, чувах го да казва. Всеки от собствената си звезда. И където ще се върнем, се подразбираше.
Но Любчо не се предаваше. Криза след криза успяваше да ги преодолее и да се възстанови. Макар и временно до следващата.
– Държа се за живота като удавник за сламка – сподели веднъж той, когато се чувстваше по-добре. – Макар да съзнавам, че нямам достатъчно сили.
– Ако нямаше, едва ли щяхме да разговаряме сега.
– И знаеш ли защо го правя?
Приех въпроса за реторичен.
– Не мога да се разделя с вярната ми спътница в живота – въздъхна той. – Не бих искал да я оставя сама.
– Любовта ти към нея те крепи – рекох. – Тя самата прави всичко за теб, без което нямаше да оцелееш.
– Така е – отвърна Любчо. – Ала толкоз мога…
Разбирах неговото безсилие и горчивина. Като собственото ми безсилие, когато няма какво да сторя, за да помогна на приятел в нужда.
Случи се така, че отсъствах по-продължително. Когато се прибрах, научих скръбната вест.
Любчо бе отишъл на звездата, от която някога бе дошъл.
Него вече го нямаше, но звездата му продължаваше да свети. Да грее над всички нас, свързани с него в истинско приятелство. В този живот и не само.
Щастлив и благодарен съм, че го познавах…
Не, по-правилно е да кажа:
Щастлив и благодарен съм, че го познавам и че сме истински приятели.
Любомир Николов-Нарви (1950–2024) е писател фантаст, автор на книги игри, преводач. Роден в Казанлък, той завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1977. Автор е на фантастичните романи „Къртицата“, „Червей под есенен вятър“ („Еврокон“, 1987), „Десетият праведник“ (2000) – обявен от читателите за фантастичен роман на десетилетието, на повестта „По стената“. По разказа му „Гребенче за таласъма“ е заснет едноименен телевизионен филм.
Любомир Николов е бащата на жанра книга игра у нас. Под псевдонимите Колин Уолъмбъри и Тим Дениълс написа над 30 книги.
Като преводач запозна българската публика с основните книги на Дж. Р. Р. Толкин – „Властелинът на пръстените“, „Силмарилион“, „Недовършени предания“ и „Децата на Хурин“, а великолепният им превод бе не само награждаван, но и стана любим на поколения читатели в България. Сред авторите, преведени от Любомир Николов, са Ърнест Хемингуей, Стивън Кинг, Робърт Шекли, Клифърд Саймък, Джон Гришъм…
