Проблемът за тялото винаги е бил поставян като проблем за душата и тялото. В това няма нищо чудно, защото тъкмо това единство е проблематично и е дори основен проблем на съществуването.
Наистина моето тяло е при мен по особен начин. От една страна, моето тяло е нещо „мое“ – нещо, което ми принадлежи, но ми „принадлежи“ по особен начин.
То едновременно е нещо, в което съм самият аз (и даже, което е в самия ми аз, защото то в мен е живо), но и нещо, с което съм предоставен на другите, присъствам, „стърча“ посред тях – нещо е, което не съм сам „аз“, а нещо, което фундаментално ме пре-дава: от моите в чуждите очи, от моите в чуждите ръце. Та нали именно тялото ми може да бъде обсебвано въпреки мен самия и въобще да бъде въпреки мен самия? Въпреки желанието ми – непроизволно, грозно, възбуждащо или отблъскващо изобщо – оголено. А голотата е самият архи-израз на моята предаденост от тялото. И аз ще кажа, че тъкмо тази „своя чуждост“ на тялото, която то е, е и най-базисният източник на срама. А това означава – трябва да го утвърдим решително – че срамът не е някакъв „дефект“ на съществуването ни, не е нещо, което се „добавя“ към него. Срамът е нещо, което произтича от самата ни двойнственост на за себе си битие и фактичност. Аз се срамувам, в най-последна сметка, както го е чувствал древногръцкият философ Плотин, изглежда чисто и просто, защото имам тяло.
Но ето защо аз постоянно – това е елемент от моето съществуване – съм същество на срама. Което не означава, че аз постоянно се срамувам, но означава, че аз постоянно съм в отношение със срама. А това отношение е (би могло да е) двояко. Аз или изтласквам (боря се) със срамното като вторично, допълнително – в още по-силна степен при-своявам отчуждаващото ме тяло: дисциплинирам го, „прибирам го“ чрез цяла (и специфична за различните култури) система от символични средства и знаци. Дрехата е само първият сред тях, но такива са също „достойните“ пози, спазваните „прилични“ дистанции и т.н. Или обаче се отдавам на срамното – т.е. идентифицирам се с тялото си, с фактичността си, предоставяща ме на външния поглед; ставам отдаденост, казвам (със същество) – аз съм това тяло, аз съм това, което е в очите, в ръцете на другите. Фигуративно казано, „местоимението“ ми е не в първо, а в трето лице единствено число – не в моето лице, а в неговата, на тялото, фактичност аз полагам мястото си. Така ставам обектът на чуждите очи, отдавам се на онова „мое чуждо“, което поради това ме „предоставя“, заявява ме като „предоставен“ субект.
Много е важно обаче, че това отдаване на из-лагащото ме (в двойната конотация на думата), на тялото ми, въобще не е снемане на срама, освобождаване от него, а именно отдаване нему. Защото тази „фактичност“, която е тялото – базисно подлежаща на обсебване, на отнемане от онзи, на когото е, на употребяване, на обглеждане, на деградиране, както не може напълно да се идентифицира с личния център, с „аза“, да се „прибере“, така не може и да се отчужди напълно от него. Все пак в това базисно отношение аз отдавам себе си на (в) тялото си, аз оттеглям само-обладаването си, аз се правя да-бъда-обладаван. Което означава, че извършвам основоположен акт по отношение на срама – приемам го, ставам „нещо срамно”: тяло, което се е предоставило, аз, който се е предоставил. И понеже това срамно в случая не се прикрива, понеже с него не се воюва, това ни заблуждава да решим, че то вече и не съществува като срамно за субектите. Но това въобще не е вярно. Срамът продължава както да се изпитва, така и да бъде, само че човекът просто се е отдал нему, отнесъл се е към него положително.
Изобщо онова, което обичайно наричат „безсрамно“ поведение – „безсрамие“ – обозначава всъщност не отсъствието на срам (каквото постоянно е налице собствено единствено при децата), а по-скоро дръзкото, без задръжки осъществяване на срамни действия, които при това се осъществяват именно като срамни и защото са срамни.
И все пак в най-съвременните му измерения проблемът „тяло“ сякаш действително има и един аспект, в който то бива отвъд срама.
Наистина през всички времена до ден днешен, въпреки огромното разнообразие от културни „практики“ по отношение на него, тялото все пак, тъй или иначе, е бивало интериоризирано, при-своявано от човека: било като пре-доставяща ме „чуждост“, която поради това трябва да се „прибере“ в мен, за да не ме „засрамва“ (както е в по-аскетичните култури), било като нещо, с което аз (аз обаче) се предоставям на неговата фактичност, сиреч, на „срамността“ (както е пък в по-хедонистичните култури).
Имам усещането, че в най-последно време ние присъстваме на едно качествено по-различно (по-радикално) отдаване на собственото тяло на публичността. Ако си позволя да си послужа с игрословица – в най-последните времена тялото започва да се превръща от факт на природата (който имаме по уникален начин) в арте-факт – във факт наизкуството (диетологичното, хирургичното и т.н.). Превръща се в произведение на изкуството, което може да се купува, както всяко друго произведение на изкуството; което не ти правиш (чрез различните форми на само-изразяването в него), а което ти дават за определена сума и при спазването на определени условия, за да „го носиш“, да „го наложиш“.
Колко често днес буквално „ти продават“ определен тип фигура в комплект със съответстващите ѝ (поддържащи я) диети, фитнес и СПА процедури? В най-ново време тялото по критичен начин започва да се приближава до дрехата. Много хора започват да присъстват в публичното пространство със своите осанки, върху които съвсем отчетливо е „работено“, които – още по-радикално – могат да бъдат „фабрикувани“. Тялото става атрибут – такъв, какъвто е дрехата в по-ранните култури. Ние присъстваме на една „вестигизация“ на лицето, на осанката (откъдето и все по-забележимата тяга към „обработване“ на тялото като картина, или по-точно като „инсталация“).
Но най-забележителното в тази ситуация е, че тялото действително престава да бъде интериоризирано. Душата (или „азът“) някак си го „отпуска“, отдава го на обществените моди и направления и то става нещо, с което не тъкмо вече „аз“ присъствам, не тъкмо даже аз съм се отдал в жизненото пространство (както е при „срамното“ поведение), а присъства един образцово изработен топос, един „образец“ на определено типическо тяло: на едно „сексапилно тяло“, на едно „агресивно тяло“, на едно „анорексично тяло“.
Тялото става „място“ на определени модни направления по един несравним с миналите времена начин. Тялото не се присвоява от субекта, а първо се отдава на едно специфично „изкуство“ за извайване и офомяне на „типически тела“, което го „произвежда“, за да го върне после за „усвояване“ от неговия субект, който пък го усвоява именно като такова „типическо“, „ролево“ тяло – т.е. започва да го „носи“ по начин, много подобен на този, по който се носи дрехата. Пак повтарям, тялото днес именно по-скоро се „носи“, отколкото се „има“. По улиците на градовете ни все по-често се разхождат едни „образцови“ тела. Едни по идея индивидуални „азове“ носят образцови, „типови“ тела. Но поради това те много често са вече не тела на субекти (субективни тела, в които субектът се изразява, за да им придаде вида и излъчването), а тела просто на избраната роля.
Но ето поради това действително се отива отвъд срама като основен компонент на телесното екзистиране. Наистина човек би могъл да се срамува и от своята дреха, но този срам е от доста по-различен характер и с доста по-слаб интензитет. За дрехата отговорност носи, тъй да се каже, освен онзи, който я е облякъл, още и нейният производител и съответната „модна школа“. Ако „жената хищница“ или „мъжът Херкулес“ са наложена конфекция, ако са легитимирани „отвън“ осанки, нима онези, които ги „носят“, могат истински да бъдат упреквани за тях или дори да отговарят за излъчването на телата си в пълна мяра.
Не може наистина да не съществува обратно въздействие върху субективността, интериоризираща по този „вестигизиращ“ начин своето тяло; снабдена със и носеща подобно откровено „ролево“ тяло. Съвсем естествено е, че тя също се „ролевизира“ и унифицира, превръща се в „персонаж“ от публична драма, характерът и изявите на която в множество публични релации се задават не от нея самата, а от „авторите“ на драмата.
