Софийски истории 77
Привечер слънцето се преумалява и тръгва да се прибира в тъмното пространство, където звуците глъхнат изнурено от топлината, но въздухът си остава напрегнат, сгрян от диханието на огромен брой хора, които се движат паралелно на автомобилите, из електрическото зарево, допълващо пълнолунието. Някъде там крача и аз с мислите си, тъй като не ми се спи, а и жадувам за глътка прохлада.
„Дърветата във тъмнината дремят“, както е писал някога Вутимски, бидейки нощен пазач в Докторска градина. С тази разлика, че поизцеден от жегата в същата тази градина изобщо не възнамерявам „да си приказвам сам в тъмнината“, когато съвсем ненадейно в съзнанието ми изниква разказът за едни разходки в тази част на градината. Разказ, който нося в паметта си близо половин век и в който двама мъже около петдесетте тихо разговарят през 50-те години на миналия век.
„Тихо“ е точната дума, тъй като по онова време каквито и да било думи, дочути от трети лица, биха могли да се изтълкуват превратно и това да им коства много. И двамата са късогледи, носят очила, даже малко си приличат. Доста сходни са и заниманията им – превод, основно превод в онези години, а иначе поезия и литература. Те са почти връстници – първият е роден през 1904 г., а вторият – през 1905 г. И двамата са чужди възпитаници, владеят френски и италиански. Единият от тях, родом от Солун, е сред най-големите български поети на ХХ в. Става дума за Атанас Далчев, разбира се. Другият, родом от Варна, който с мъка се придвижва след тежки операции в коляното, е д-р Милко Ралчев. Днес малцина си спомнят за него, а той, защитилият във Флоренция докторат върху „романтизма на праромантиците в Италия“, е може би първия български професионален изследовател на Данте. Дължим му огромен брой преводи от италиански и испански, автор е на поетични книги, голям брой отзиви и рецензии, както и на две изключително интересни литературоведски изследвания – „Критика на новата българска лирика“ (1934) и „Истинският Бай Ганю“ (1942). Втората книга ще има невероятно пагубен ефект върху съдбата на своя автор. Сякаш наистина витае някаква прокоба около Бай Ганьо, който съсипва своя автор, а и изследователите си.
Срещите между Далчев и Ралчев са били периодични, поне от средата на 30-те години. През 1936 г. излизат на български стихотворенията на Джозуе Кардучи, голям том, преведен от д-р Ралчев и посветен на Далчев – не само заради възхищението от поезията му, но и заради приятелските консултации в трудния превод. Така че тези срещи продължават някъде до средата на 50-те. Докато д-р Ралчев все още може да се движи, за да стигне до Докторската градина, която е само на една пряка от жилището му. Не толкова от старост, колкото заради репресиите от комунистическия режим, на които е станал жертва:
Остаряват хора и дървета;
падат дни, нощи, листа и дъжд;
неизменен в есента и летото,
камък, ти стоиш все същ.
(Атанас Далчев, „Камък“, 1927 г.)
Откъде знам всичко това ли? Не, не са ми го подшушнали камъните в Докторската градина. Знам го от вдовицата на д-р Ралчев – Гинка Ралчева, с която съдбата ме срещна ненадейно в средата на 80-те години, малко преди падането на Берлинската стена, когато промяната се носеше във въздуха, но все още нищо не помръдваше в монолитното здание на тоталитарния соц.
Накратко, всичко тръгна от един зов за помощ. Бабата на Ирина Недева попита не бихме ли помогнали на нейна възрастна съседка, която от десетилетия живее сама и не е в състояние да почисти жилището си, както и огромната библиотека. Мисълта за огромната библиотека със стари книги ме въодушеви и в уречения час се появихме на четвъртия етаж в кооперацията на „Априлов“ 16, строена в края на 30-те години. Бях предварително предупреден, но трябва да кажа, че реалността надмина очакванията ми: библиотеката бе грамадна и изпълваше целия сумрачен хол на жилището, част от което бе вече продадено. Но освен историческия прах, от който човек трудно си поемаше дъх, ясно се усещаше и присъствието на котките, оставили следи навсякъде, включително върху книгите. Последната от тях се бе сгушила върху една от лавиците и упорито отказваше да отстъпи мястото си, показвайки нокти.
Часовникът тук бе спрял през 40-те години на ХХ в. Госпожа Ралчева, мила и любезна възрастна дама, през цялото време се суетеше около нас, правеше кафе от леблебия – единствения възможен за нея лукс. Дадох си сметка, че едва свързва двата края, вероятно и пенсията ѝ е била нищожна.
Единственото богатство в този дом бяха книгите. Двете трети от тях на италиански – в по-голямата част на хола, но имаше и множество френски и английски книги, по-рядко руски издания. Втората – по-малка част – бе посветена на българската литература. И за мой срам почти не ѝ обърнах внимание, видях само, че повечето от книгите от 20-те и 30-те години са с автографи, дадени на д-р Ралчев.
Ясно си спомням как на цели лавици бяха подредени трудовете на Бенедето Кроче – многотомна история на италианската литература, но и на историята на Европа, безкрайни saggi (опити) на философски и естетически теми. Ала най-много изследвания имаше, разбира се, върху Данте – център на заниманията на собственика на тази невероятна библиотека, съдържаща поне десетина хиляди тома.
– И как е пренесена цялата тази книжнина дотек? – попитах аз г-жа Ралчева, докато изтупвах и бършех старите томове.
– С кораб – усмихнато ми обясни тя.
Милко, съпругът ѝ, непрекъснато купувал книги във Флоренция, обикалял по книжарниците и антиквариатите. Завързал различни познанства, намирали и му подарявали редки издания. Накрая за ужас на родителите му, живеещи във Варна, пристигнали огромни сандъци, претъпкани с книги. Носачите едвам ги стоварили.
Като учител във Варна и драматург на театъра той продължава да изписва и купува нови издания. Премествайки се в София, където станал лектор по италиански, първо във Военното училище, а после и в Университета, той взима само малка част от библиотеката си. И едва след като сключва брак с Гинка в края на 30-те години, тегли кредит за жилище и по поръчка му изработват специалните дълбоки лавици, на които да може да подреди огромното си книжовно богатство.
Признавам, че сам бидейки библиофил, не съм виждал друга подобна библиотека. И не само аз. Владимир Свинтила, който често го посещава с молба да заеме едно или друго издание, я описва по следния начин:
Милко Ралчев си беше съхранил тази великолепна библиотека в един двустаен апартамент. Той е варненец и през 1921–1922 г. баща му имал някаква връзка с Италия и го изпраща там да следва. Той блестящо се възползва от италианската култура и беше станал един отличен романист – италиански, френски, испански, португалски… Ей го, този човек никога не е бил на работа. Той се издържаше, като пишеше статии за неща, които му харесват. Той правеше преводи, ама ги правеше не от нужда, а от любов към литературата. (Владимир Свинтила, „Етюди по народопсихологията на българина“, 2008).
За да допълня Свинтила, трябва да уточня, че бащата на д-р Ралчев е бил окръжен съдия, а майка му е италианка. Италианският е майчин език на „отличния романски филолог“, преводач на десетки книги (Фогацаро, Леопарди, Бласко Ибанес, Джовани Папини), на безброй стихотворения, публикувани в „Листопад“ или в „Българска мисъл“, в „Литературен глас“ и „Златорог“.
И така до преломната 1944 г., която обръща живота му. По онова време той е потънал в Данте и усилено превежда „Божествена комедия“. През 1947 г. излиза първият му коментар на Данте и превод на десетина песни от творбата на великия флорентинец. Вдъхновен от Кроче, той иска да преосмисли българската култура в духа на модерната европейска традиция. Публикува в частни издателства „критически етюди“ върху Васил Друмев, Неофит Бозвели и д-р Берон, работи над ръкописите си за Пенчо Славейков и Петко Тодоров като етапи от „българския дух“.
И точно тогава една „рецензия“ променя всичко. В официозното сп. „Философска мисъл“, списвано от доскорошния регент и идеологическия корифей акад. Тодор Павлов, излиза разгромяващата статия на Александър Ничев „Бай Ганьо в оценката на един фашист“ (1947 г., книжка 1). Става дума за изследването на д-р Милко Ралчев „Истинският Бай Ганьо. Увод в изучаването на Алеко Костантинов“, издадено от Добромир Чилингиров още през 1942 г. На книгата обаче не е посочена годината на издаването ѝ, поради която рецензентът смята, че тя е излязла само преди няколко месеца (освен ако не е бил допечатан тираж).
Спирам се на тези обстоятелства, защото върху тях се гради обвинителната поанта на статията. И тя е следната: през юли 1944 г. във варненския вестник „Литературни новини“ излязла статията на д-р Ралчев „Истинският Бай Ганьо“ и още тогава „за всички честномислещи и ориентирани в третирания въпрос читатели било ясно, че работата се свежда не просто до крайното оригиналничене на един краен субективист, а до съзнателното превръщане на Алеко и на неговия безсмъртен „бай Ганьо“ в оръжие на властващия фашизъм“.
Следват и уточнения за сторените „антифашистки подвизи“. На 22 юли 1944 г. се появило стихотворението на Любомир Жарин „Бай Ганьо негодува“, а на 10 август самият Ничев „прокарал“ статията си (пак във в. „Литературни новини“), озаглавена „Против истинския „Бай Ганьо“. И така „антифашисткият фронт удържал победа“.
Представяте ли си? Веднага да уточня за тези, които не са чели книгата на д-р Ралчев (която не е преиздавана оттогава, а и е била изземана), че става дума за изследване, в което, провокиран от „Животът на Дон Кихот“ на Мигел де Унамуно, авторът се опитва да очертае някои „испански проекции“:
Иска ми се винаги и в българската литература, която аз толкова обичам, някого да направим светец, макар и книжен, макар и в литературата, както испанският писател е направил божество от националния тип на своя народ. И пред погледа ми се възправя живият и изпълнен с енергия образ на Бай Ганьо – с цялата негова свобода на израз, с цялата си полуселска-полугражданска физиономия, ухилен до уши, с дебели, гъсти и рунтави вежди, със завити предизвикателно мустаци, подбръснат, с мазно и запотено лице, недодялан в движенията си и нескопосен в облеклото си – едно подобие на Санчо Панса. Наистина каква разлика между тия два типа – между испанеца и българина; единият на единия край на Европа, другият – на другия; единият – там, където Европа свършва, другият – там, където започва; единият – под африканско влияние, другият под азиатско.
Плувайки из топлия въздух на вечерта, вече стигам до ул. „Априлов“ 16, където са писани тези редове. Вдигам поглед към четвъртия етаж, където отдавна живеят други хора, а в спомена ми изниква малкото дървено писалище до прозореца, където са писани тези редове. Дали д-р Ралчев дори за миг се е замислял за азиатското отмъщение на байганювщината?
Не мога да го твърдя със сигурност. Но истината е, че в книгата си с фини дистинкции той се опитва да отдели „физиономичното“ от „психономичното“. Да отдели чертите, характерни не само за Бай Ганьо или за българина, а и за балканеца въобще, които се срещат по толкова краища на света, да отдели „физиономията“ (анатомично-типичното) от „психономичното“ – интимната същност на един тип или народ.
Само и само, защото е съгласен с Унамуно, че чедото на Сервантес създава бащата и че в този смисъл именно Бай Ганьо е този, който вторично създава образа на Алеко и го популяризира. Затова и авторът се пита: „кой е истинският Бай Ганьо“, отвъд мазното му лице и недодялания му лик? Кой е този типаж, над който се смеем и надсмиваме със здравословен смях? Тук според д-р Ралчев е и драмата на Алеко, който е „искал да ни опише един комичен тип, да ни разсмее, да ни напъти и възпита, както изобщо прави в своите произведения – ала вместо това Алеко ни е открил един драматичен тип, драмата на един народ, нарисувал ни е един страдалец, който страда, защото се бори, и бори се, защото страда“.
По-нататък авторът развива тезата си за „европейския комплекс“ на типажа, който страда от липсата на реално развитие, която сам трудно съзнава. Една сложна и многослойна трактовка на „Бай Ганьо“, с която можем да спорим и сме в правото си да се съгласим или не с този „унамуновски прочит“, но къде тук е фашизмът?
За „рецензента“ Ничев обаче обвинението във „фашизъм“ не буди съмнения. Първо, защото авторът подхожда към литературно-художественото произведение не от действителността, а откъм друго произведение (тоест от литературата). Което е груба идейна грешка.
Второ, той си позволява да търси „формални прилики“ между „Бай Ганьо“ и „Дон Кихот“ – работа, съвършено безплодна“, тъй като първата творба възниква в епохата на въздигащия се капитализъм (90-те години на XIX в.), а втората – в периода на изчезващото рицарство в Испания. Сиреч – пренебрегнат е класовият подход.
И на финала идва присъдата:
Д-р М. Р. прави опит да намери оправдание на всички безобразия, които фашистите вършиха над народа, изправен с оръжие в ръка срещу кървавия им режим. С „корупцията“, с „продажничеството“ на опартизанените сънародници, които се борят с „метода на цинизма“, с „покварата на продажничеството“ (без да доказва, разбира се) не само прогресивната опозиция на изобразения от Алеко Бай Ганьо, но и опозицията на фашисткия режим, обединена в Отечествения фронт…
В това отношение „Истинският „Бай Ганьо“ е книга, показателна за отношението на фашистките литературни „критици“ към плодовете на „бляна“. Тия плодове, надлежно кастрени и изопачавани, ставаха равни по своята мракобесническа ударност на уводните статии в „Зора“.
Присъдата е издадена, чака се нейното изпълнение! Щеше да е смешно, ако от това не произтича конкретна човешка трагедия. Половин година по-късно преводачът на Данте и злочест изследовател на Бай Ганьо бива измъкнат от дома си от двама-трима милиционери, които му казват да си събере малко багаж, тъй като го пращат на лагер – в мина „Куциян“.
Защо? Защото е фашист? Като разказваше това, г-жа Ралчева не можеше да сдържи сълзите си. Съпругът ѝ е бил болнав и с крехко телосложение, не е ставал за миньорски труд. Той никога не е членувал в политическа партия, не е превеждал (за разлика от други) трудовете на Мусолини или фашистка книжнина. Бил е единствено секретар на българо-италианското културно дружество, с чиято подкрепа издава Кардучи и Фогацаро.
В Куциян попада в една бригада с Димитър Талев и други заклеймени от новата власт. За тежкия труд в тази пернишка мина знаем подробности от свидетелството на писателя Йордан Вълчев:
Така или иначе, но трябваше за 16 часа да натоварим по 16 тона! Лягаме и заспиваме като мъртви. Разбуждат ни в 18 ч. В 18.30 ч. вече ядем булгура – добре сме! Ще хапнат свинете и без нас! В 19 потегляме, в 20 ще започнем. С нас вечеря и групата на фугинистите, а също групата, в която е Димитър Талев… На устните му ведно една тиха, разполагаща усмивка… Движенията му бяха мудни, уморени, беше болнав, трудно понасяше несгодите („Куциян. Мемоари“, 1990 г.).
Същото навярно е било валидно и за д-р Ралчев. При едно срутване в забоя Талев за малко не си отива от този свят. Едва го изкопават хора от неговата бригада, иначе нямаше да имаме „Железният светилник“ и останалите му романи. Кракът на д-р Милко Ралчев пък се подува сериозно, оказва се туморно заболяване.
През това време съпругата му Гинка обикаля инстанциите. Спомня си, че по време на блокадата на София у тях се крил комунистическият писател Иван Мартинов, началник отдел в официоза в. „Работническо дело“. Намира го на работното му място, моли за застъпничество. Мартинов отказва. Партията не разрешавала да се ходатайства за „фашисти“. Г-жа Ралчева му напомня как през февруари 1943 г., без да са близки, той звъни на вратата им и те го приемат. Човечността изисква да приемеш човек в беда. Спи на миндерчето в кухнята им. Тях също ги е страх, намерят ли го у тях – а той е без документи – ги чака затвор. Слава Богу, че три-четири дни по-късно свалят постовете на улиците „Оборище“ и „Велико Търново“ и Иван Мартинов си отива по живо по здраво.
Той помни онази блокада, но казва, че времето е било „друго“. Тогава се криели от „фашистите“, а сега „народът“ бил на власт. И щели да се разберат с вината на д-р Ралчев.
Накрая „истинският Бай Ганьо“ се смилява и критикът Ралчев е пуснат у дома си – колкото изкара. Той едвам ходи, нямат с какво да живеят. Г-жа Ралчева със смущение разказваше как работила и на Сточна гара, търкала ръждясали вагони, ръце не ѝ останали. В един момент даже ги изселили във Варна (тогава град Сталин).
Чак през 1955 г. нещо потръгнало. Под псевдоними д-р Ралчев започвал да пуска стихотворни преводи, приятели (като Далчев) му прехвърляли и някой и друг превод на съветска литература.
В онзи период се запознал и с класическия филолог проф. Александър Ничев, чиито преводи на Есхил и Софокъл вече били излезли. „Оправили си отношенията.“ Ничев му се извинил за „патоса“, даже идвал у тях да вземе някакви някакви книги. За „цената“ на „онази рецензия“ никога не повдигнали дума.
Спомних си, че в едно свое интервю проф. Богданов Богданов прави интересна характеристика на Александър Ничев, чийто асистент е бил дълги години. Откривам го лесно, има го на сайта на НБУ:
Почитам това, което [проф. Ничев]е направил, особено пълните стихотворни преводи на Есхил и Софокъл на български, едно наистина значително дело. Не можех обаче да приема този ураджийския комунистически стил на отношение, деленето на хората на добри наши и чужди лоши. Впрочем по този начин той е влязъл в петдесетте години в Катедрата по класическа филология – със статия срещу Александър Балабанов и един вид прогонване. Това, че го наследих против желанието му като преподавател по история на старогръцката литература, беше един вид компенсация, дето той беше прогонил Александър Балабанов.
Значи „рецензията“ срещу д-р Ралчев не е била „изключение“, а „практика“. И ако кажем, че такива са били времената, всъщност не казваме нищо. И тук наум ми идва един цитат от „Едип цар“ на Софокъл (пак в превод на Ал. Ничев):
Но за властта ти да не кажем никога:
„Издигнахме се и – отново паднахме!“
Що се отнася до д-р Ралчев, той с отслабващи сили продължава да превежда и пише. Част от ръкописите, които оставя, са за „някой друг ден“. Машинописи на книгата му за „Българският дух“, статиите за „духовната ситуация на времето“ или „поетическия краснопис“. Останалото са преводите – пълен превод на „Божествена комедия“ на Данте, на първата част от „Освободеният Йерусалим“ на Торквато Тасо.
От г-жа Ралчева узнах, че преводът, по който продължава да се играе „Животът е сън“ на Калдерон, всъщност е негов, но на афишите никога не е присъствало името на преводача. Издателство „Народна култура“ му връща превода на „Божествена комедия“ за преработка, по-скоро изчакват, за да видят дали името му би могло да се появи в публичното пространство. Но през 1960 г. д-р Милко Ралчев си отива от този свят. Вдовицата му години наред сверява колко хиляди стиха се повтарят в неговия и в следващия превод на Данте, но, както е известно, подобни съвпадения не доказват нищо.
През последните години името и преводаческото дело на д-р Ралчев започнаха да будят оправдан интерес (виж изследването на Дария Карапеткова „Ботуша в българската литературна мода. Преводите на италианска литература у нас от Освобождението до 1989“, София , 2012).
Що се отнася до Гинка Ралчева, тя кротко и със себеотрицание си отиде от този свят в самия край на ХХ в. Но успя да се зарадва на промените от 1989 г. и на това, че си отидоха „онези жестоки хора“. За себе си тя винаги говореше малко, все болееше за делото на своя „Милко“, чиито книги и ръкописи, уви, все още чакат своите читатели. И за да разсеем прокобата от едни негови стихове: „Мъртвец е миналото ни, изтлял мъртвец“ („Сантиментални песни“, 1928), може би е дошло времето за реабилитация на „Истинският Бай Ганьо“. И защо не – на една паметна плоча на „Васил Априлов“ 16.
