Всички наши досегашни думи са остарели и неподходящи

Докато е в емиграция, режисьорът и продуцент Рома Либеров освен другите си занимания създава два проекта – музикалната колекция „След Русия“ и филма концерт „Има ни!“. И двата проекта могат да се нарекат опит за културно обединение на емиграцията. Какви други поуки могат да бъдат извлечени от катастрофалния ни опит? С Рома Либеров разговаря Андрей Архангелски от Радио Свобода.

Напуснахте Русия още през 2021 г. Защо? Имахте ли някакво предчувствие?

Заминах на 21 януари 2021 г., преди малко повече от три години, като прекарах една година в подготовка за заминаването, завършвайки всички започнати работи. По-специално трябваше да завършим и да пуснем филма „Скритият човек“ по произведенията на Андрей Платонов, както и големия музикално-образователен проект „Запази речта ми завинаги“. След издаването на този албум на 14 януари 2021 г., дата, свързана със 130-годишнината на Осип Манделщам, тръгнах. Причините са няколко. Първо, думата „война“ вече се мержелееше пред очите ми. Чувствах ясно, че нещо ще се случи и то се нарича „война“. Но все пак беше гадаене, ирационална причина. Втората причина е съвсем рационална. Факт е, че по това време количеството явна несправедливост вече беше надхвърлило това, което можех да приема. Последната вълна на тази несправедливост беше, разбира се, епидемията и поведението на тези, които се нарекоха държава и се самоназначиха на различни длъжности. Но въпреки цялата тази бутафория вече беше ясно, че страната е заложник на банда лумпени. Това беше причината да напусна.

Атмосферата на 30-те години – с репресии, доноси и врагове на народа, днес се възпроизвежда в Русия почти дословно. Възниква гносеологическия въпрос: защо се случва това безумно повторение на историята? Какъв урок трябва да научим и можем ли да направим изводи от катастрофата?

Самото понятие „история“ означава движение на човечеството във времето. Предполага се, че предишните уроци на историята са взети под внимание от хората, но това не е задълго. Особено ако вземем предвид продължителността на човешкия живот. Струва ми се, че в най-широк смисъл „паметта“ изчезва след около сто години. Което по същество е нищо по историческите мерки. Затова не смятам, че има някакъв смисъл в катастрофите – не само от научна, но дори и от божествена гледна точка. Впрочем аз не съм религиозен. Ако някакви уроци се трупат в човешкия опит, то те остават ненаучени и като цяло са напълно безполезни. Можете да възразите, че по един или друг начин хуманизмът, капка по капка, влияе на общото състояние на човечеството. Движението на суфражетките, да речем, или изравняването по национален и расов признак – това са стъпчици към светлината и би трябвало да вдъхват оптимизъм. Но се страхувам, че това също не е вярно. Преди колко време беше втората война в Конго или геноцидът в Руанда? Подейства ли тук ваксинирането с хуманизъм? Затова отговарям на вашия въпрос – не. Не виждам никакъв смисъл от повтарянето на историята. То няма да ни научи на нищо.

Вашите филми разкриха други измерения и разшириха представата ни за писателите и поетите на ХХ век. Тогава водехме прекрасни разговори, но всичките ни разговори в крайна сметка се оказаха безсмислени. Всичко беше нулирано. Остана само странното усещане, че всичко е напразно. Важно ли е днес нещо от свършеното преди 24 февруари 2022 г.?

Все пак правенето и говоренето бяха важни. Така беше и продължава да е така. В крайна сметка нямаме нищо друго освен това. Друг е въпросът за избора на тоналността и интонацията в тези разговори в сегашната ситуация. Знаете ли, този въпрос винаги ме е вълнувал изключително много. Ако правиш нещо, то какво и как? Ако говориш, то какво и как? Всичко се променя необратимо. Хората няма да възкръснат. С делата и думите си, както се оказва, не сме спасили никого от нищо. И няма да възкресим никого, несъмнено. Но по същество писането, а в по-широк план културата винаги са били свързани с предаването на неповторим жизнен опит. Не можеш да принудиш някого да слуша твоите преживявания и да се учи от жизнения ти опит, но поне можеш да запишеш своите преживявания. В крайна сметка животът продължава. Не можем да спрем колата, която лети към Лев Рубинщейн[1]. Със сигурност. Но можем да направим много повече с тези, които остават живи.

Задачата, която една банда престъпници си постави, е да убеди всички нас, че тяхната представа за света е единствената. Това е задачата на всеки диктатор. Веднага щом се хванете, че си мислите: „Кой, ако не той? – тогава те са спечелили. Планът им е бил успешен. По същия начин веднага щом откриете, че си мислите: „Всичко беше безсмислено“, тогава също сте паднали в капана. Вие сте в паяжината на същата представа за света, претендираща, че е единствена. Авторите на тази представа са безкрайно щастливи, когато вие „не виждате смисъл“. На тях това им отива.

Не съм съгласен с тържествуването на тази натрапена представа за света. За мен тя сякаш не съществува. Да, разбира се, тя е силна днес. Тя разполага с оръжия за убиване на много хора. Но аз не съм съгласен с нея. И я отричам. Моята представа е абсолютно противоположна. А когато те си присвояват Пушкин, Манделщам или Висоцки, когато казват: „Всичко това ни принадлежи“ – аз не съм съгласен. В крайна сметка всичко отново се свежда до въпроса за избора на тоналност и интонация. И до таланта. Можеш ли убедително да предложиш различна представа за битието? Дивя се, когато някой от моите приятели, от хората, които съчиняват и пишат днес, се държи така, сякаш нищо не се е случило. Въпреки че сред тях има и такива, за които това е принципна творческа позиция – съзнателното игнориране на случващото се. В това има някаква директност. Въпреки това и те невинаги намират правилната интонация. Не съм им съдник, всеки има право да твори. В тази ситуация ме притеснява не просто писането, а писането, чиято цел е обединение. Обединението на някакво количество творчески усилия.

Засегнахте важна тема. Универсалните творци са присвоени от държавата – Бродски, Висоцки и споменатият Платонов. Смятате ли, че задачата на интелектуалеца днес е да се бори за поетите и художниците, които властта се опитва да използва за свои цели?

Да се бориш, да се сражаваш, да отстояваш – всички тези думи днес носят тъжни асоциации, а общият контекст на случващото се ги изхвърля от рамките на нормалните разговори. Да го кажем така: ние не трябва да им даваме нашите автори. И не виждам причини, поради които трябва да правим това. Същото важи и за руския език като цяло. Езикът, на който всичко това е написано и направено. Естествено, тези, които се наричат ​​власт, ще настояват за собствената си представа за света, колониалната. Властите винаги ще ни предлагат имперска интерпретация – както например се случи със стихотворението на Бродски „За независимостта на Украйна“. Знаете ли, Манделщам веднъж казва: „Мечтая Пушкин да се чете така, както е написан“. Но Бродски също трябва да се чете, „както е написан“, а не от някаква днешна позиция. Разбира се, не бива да разрешаваме да бъдат „употребявани” нашите поети и писатели, но това е тясно филологическа тема. Как може тя да стане популярна? В крайна сметка всичко е въпрос на гледна точка. Всичко може да се погледне под различен ъгъл. Човекът е триизмерен и когато го грабнат и ни натрапват само една страна от него, от човека остава само плосък отпечатък. С други думи, нашата задача е да не позволим да отнемат обема ни. Запазването на триизмерен поглед върху творбата и автора според мен също е важна задача. И това се отнася за напълно земните неща, случващи се днес. Има един документ на епохата – речта на Женя Беркович[2] на съдебното заседание по делото Беркович и Петрийчук. Хрумна ми да не оставям това без внимание и да оформя художествено този документ на епохата. Да превърна тази реч в знак на епохата. Струва ми се, че успяхме – пуснахме композицията и видеоклипа „В съда 09.01.2024 г.“. Разбира се, нашият проект веднага беше блокиран от Роскомнадзор. Не самата реч, а начинът, по който я оформихме.

Проста социология: с вашите проекти вие отгледахте нов, посттоталитарен човек. След 24 февруари един милион души, условно казано, тези, които ви гледаха и слушаха, напуснаха Русия. И в крайна сметка ситуацията отново е на нула. Какво трябва да се прави?

Преди всичко условното разделение на заминали и останали също е спуснато отгоре, наложено е от пропагандата. Разделяй и владей е един от най-устойчивите принципи на диктатурата. Защо трябва да помагаме на диктатурата в това разделение? Ние прекрасно разбираме, че тези, които си тръгнаха, и тези, които останаха, имат различни позиции и е абсолютно необходимо да разговарят помежду си. Трябва да допуснем различията в позициите. Не можеш да задраскаш човек само заради възгледите му. Оставяме кръвопийците директно извън рамките на разговора. Говорим за хора, които имат различни възгледи. Те също не са абсолютно полярни. Има нюанси. Дори когато човек се изкаже категорично против нещо, тогава, повярвайте ми, в това „против“ има толкова много детайли, които могат и трябва да се обсъждат безкрайно.

Комуникацията между заминалите и останалите е трудна, а психологическият разрив е все по-сериозен. За съжаление, и едните, и другите, не могат да променят нищо.

Когато казваме: „Нищо не можем да се направим“, това също е проекция на диктатурата. Невъзможно е да не можем да направим нищо. Приказките, че сме малки хора и нищо не зависи от нас, разбира се, не са верни. Ние сме човеци и много неща зависят от нас – без значение къде се намираме. Винаги може да се направи нещо. Длъжни сме да си помагаме. Винаги можем да помогнем – по един или друг начин. Дори в разговорите за взаимопомощта, за протегнатата ръка има съпротива срещу наложената единствена представа за света.

Два от последните ви проекти са музикалната колекция „След Русия” и концертният филм „Има ни!”. Би било банално да питам за разликите и приликите между емиграцията след 1917 г. и сегашната. Но какъв според вас е съвременният емигрантски профил? Моля ви да оцените потенциала на сегашната емиграция.

Потенциалът на хората, които напуснаха страната, както и потенциалът на всички останали, където и да се намират, е неизмерим. Нужно ли е тук да говорим общи приказки, че Русия са напуснали писатели, специалисти, учени, програмисти… Сега въпросът е само как днес ще се използва този потенциал. Ще се интегрира ли напълно в новата, чужда реалност, или ще остане свързан с руския език например? За мен това е важен въпрос. Нека се случи интеграция с Европа, приветствам я, но не бих искал напълно да се разтворим в чуждия свят. Знаете ли, мой ориентир отдавна е Сергей Дягилев[3]. Винаги съм търсил нещо общо с него, искал съм да погледна през неговите очи. Външните обстоятелства ме изтласкаха извън страната, както някога Дягилев. И ние като него сега сме изправени пред нова задача. Постоянно мисля за това и насочвам усилията си в тази посока. Да кажем, че успяхме да издадем филма концерт „Има ни!“ през 2023 г. В него няма политически изказвания, декларации и лозунги. За заминалите просто отминаха две години в емиграция. Но за тези, които губят близки и подслон във войната, това са цели две години. Разликата във възприятията е разбираема, но съм озадачен как е възможно всички емигранти днес да се занимават само със себе си. Как всичките им усилия са насочени към адаптиране в нови страни. Стремеж да започнат нов живот. Очевидно това е буквално втори живот – всичко започва отначало. Един от моите чатове се нарича afterlife. Живот след смъртта. Този живот дойде при нас. Ще успеем ли да направим нещо в него, ще намерим ли психологически и изобщо някакви сили за бъдещето, или ще се окопаем и ще се тревожим само за установяването в новото пространство? Опитвам се, доколкото е възможно, засега да игнорирам личното си съществуване и да правя нещо повече от това, което лично ме засяга. Не знам обаче дали ще ми стигнат силите и възможностите, за да се занимавам с всичко това.

Може ли да се каже: „Културата напусна Русия“?

Разбира се, че не. Това е грешка, възел, в който вече сме попадали преди 100 години. Разбира се, културата не е отишла никъде. Просто културата, създадена от имигранти от Русия, разшири своята сфера на присъствие, своята география. Но няма нужда да си мерим културните потенциали. Потенциалът на културата винаги е бил и ще бъде у дома. Столици на руската култура винаги ще бъдат Москва и Санкт Петербург, а не Берлин или Париж например.

Знаете ли, някога работих със затворите в Челябинска и Свердловска области. Правих различни проекти. И общувах с настоящи и бивши затворници, както и с тези, които ги охраняват. Докато бях в колонията със строг режим, често питах хората там: „Кое е най-страшното?“. В тази система най-лошото е, когато узнаеш присъдата си. Всеки затворник много пъти на ден си припомня алинеята и члена на своята присъда. Това не бяха някакви особено мъдри хора, но всички те отговориха еднакво на въпроса ми: най-лошото нещо е самоизмамата. Да живееш с чувството, че всичко е някаква несправедливост, случила се е грешка и всичко ще се оправи. Или вярата в това, че ново обжалване ще ви измъкне от затвора… Всичко това е самоизмама.

Всички сме в подобна ситуация, в която много ни се иска да се самоизлъжем, примерно, за потенциала на отпътувалата култура. Но не виждам никакъв смисъл в това. Инстинктивно продължаваме да живеем с чувството, че кошмарът ще свърши, че всичко ще се оправи, че всичко ще се върне както си е било преди. Но трябва добре да разберем, че всичко, което се случва всеки ден, е необратимо. Мариупол няма да се възроди магически и хората няма да възкръснат. Случи се нещо ужасно и се случи завинаги.

„Завинаги“ обикновено означава три или четири поколения. Тоест през следващите 50–60 години всички ние ще бъдем облъчвани от радиацията на днешните събития. Нищо не можем да направим по въпроса. Ще бъде така. Трябва да работим. Друг е въпросът, че всеки сам изгражда система за адаптиране към новия свят, опитвайки се да разбере кой е в новите обстоятелства и как изглежда бъдещето му. И прави нещо, за да настъпи това бъдеще. Все още не искам дори да мисля за това бъдеще. Или не мога.

По въпроса за интонацията – естествено, всички сега сме обречени да подбираме думите. Но и това е разрушително за творчеството – автоцензурата. Как решавате за себе си тази дилема – между самоконтрола и автоцензурата?

Струва ми се, че този самоконтрол, напротив, е много полезен опит. Факт е, че всички наши предишни думи и значения са остарели и вече не са подходящи. За мен е удивително да наблюдавам колеги, приятели, познати и непознати, които продължават да съчиняват думи и значения, сякаш нищо не се е случило, без да чувстват фалша. Има, разбира се, няколко измерения на този опит да се запази същата интонация. Например, ако някой празнува живота въпреки смъртта, или да речем – пее нещо радостно или публикува някаква щастлива история в Instagram, според мен това е поразителна грешка. Това е отвъд интонацията. Дори само защото в този момент нечий близък умира или някой е в траур. По този начин причиняваш болка на друг човек. Правиш го несъзнателно, защото не си мислил за това. Но да не мислиш означава да съществуваш без интонация. Моят любим Андрей Платонов наставлявал своите роднини по време на войната: живейте така, сякаш сте претърпели голямо нещастие. В това според мен има определена точност на интонацията. Това не означава, че не можем да пием шампанско например. Или да се усмихваме. Всичко това може да се прави. Просто трябва да помним, че голямата мъка се е случила на всички нас и ще продължава да се случва още много време. Това определя всяка наша стъпка. Независимо дали говорим, дали пишем, дали поставяме нещо на общественото внимание. Ако не е публично, значи си е наша работа. В крайна сметка за самите себе си можем да спазваме този вътрешен траур или не. Вече знаем всички аргументи в полза на забравата: „Колко може да се тъгува, уморен съм от това, вече не чета новините“ и т.н. Ако това е вашата вътрешна нагласа – моля. Но когато демонстрираш това публично, става дума за друго. Засега виждам сред обществеността много малко съвпадения с това, което ми се струва правилната интонация. За това работим всъщност. И в публичните, и в частните изяви се опитвам да намеря тази интонация. Тя винаги ни се изплъзва – под различни психологически предлози. Всички около нас ни убеждават, че психиката не може да побере такова количество мъка и че човек се приспособява към всичко… Всичко това ми изглежда чудовищна глупост, демагогия с психологически особености.

Днес репресивната система се хваща за всяка дума на твореца, като я вади от контекста. С това се нарушава самата тъкан на изкуството, която предполага свобода в изразяване на чувствата. Какво ще предизвика това? Дали тя окончателно ще доубие изкуството, или напротив – ще се самоунищожи?

Творецът ще продължи да съществува. Така е било и така ще бъде. Трябва да отбележа, че нищо ново не се случва. Не се случва нищо, което не бихме могли да предвидим, ако познаваме историята. Днешните действия на тези, които узурпираха властта и лепят етикети на артистите, са напълно логични и последователни. Постепенно ще стигнат до всички и за никого няма да направят отстъпки – това е напълно разбираемо. Известно време всичко това ще продължи да съществува. След това ще избледнее и махалото ще поеме в обратната посока. И това също не е изненадващо. Не виждам никакви предпоставки поради някаква щастлива случайност системата да рухне. Тук обаче можете да ме хванете натясно, защото никой не видя предпоставки и за настъпването на перестройката. Но все пак. Не спирам да се учудвам на изненадата на онези, които намират тази или онази проява на власт за неочаквана. Логиката на терора е непредсказуема – не е ясно къде и как ще избухне. Може би има логика на нивото на големите числа, но не и в дребните неща. Не е ясно кой и какво ще бъде използван за терор. Това е инициатива на много сиви хора. Затова терорът може да бъде предизвикан от всичко и няма такова бомбоубежище, където да се спасите от този ужас.

Четох, че работите по пореден филм за Хармс. Започнахте тази работа преди войната – каква е съдбата на проекта сега?

За съжаление, не мога да продължа тази работа. Година и половина работа по филма бе прекъсната от войната. Отново поради комбинация от причини – защото не мога да съм у дома, а трябва да снимам именно там. Бих могъл да измисля начин как да го снимам в чужбина. Но в този случай възникват редица нови проблеми, и то не само финансови. Например как да пласираме нашето кино по кината там, където живея – филм на руски, за руски писател, направен от руски режисьор и екип емигранти от Русия. Сега е нереалистично да си представим излизането на такъв филм. Това е дълбока рана за мен днес. Опитвам се някак да я лекувам. Моля много хора за помощ, но все още не съм срещнал някой, който може да реши този проблем.

Как се виждате в близкото бъдеще – продуцент, режисьор?

Продължавам да се смятам за режисьор и продуцент. Думата „продуцент“, разбира се, звучи странно за руското ухо. Смята се, че това е човек, който преди всичко разполага със средства. Всъщност това е човек, който създава нещо, което до този момент не е съществувало; който трябва да общува, да комуникира през цялото време. Тези две професии – режисьор и продуцент, изискват много общуване. В този смисъл те са най-трудните. Художникът и писателят могат да си позволят да бъдат самотни, но аз не мога. Комуникацията изисква много допълнителна сила. Все още не съм успял да работя като режисьор в емиграция, въпреки че мечтая за това. Сега работя върху създаването на голяма фондация, която ще се казва по същия начин като нашия проект – „Има ни!“ Ние съществуваме! Тя ще разработва проекти, създадени на руски език или от имигранти от Русия, но няма да се ограничава от географията. Няма да се ограничава и жанрово. Ще представяме всички видове и прояви на култура. Грубо казано, това ще бъде рускоезичното изкуство на разпръснатите. Върху това работихме две години след началото на войната и това е нещото, което ще правим. Надявам се. Може би в този проект ще с намери място и за мен като режисьор.

В едно от вашите интервюта казвате, че преди войната сме вземали решения, които са били самостоятелни по един или друг начин, а сега всички имаме съдба. Този термин, колкото и да е странно, до известна степен помага да намерим нова причина за съществуване, служи като психологическа патерица…

Е, какво разбираме под съдба? Че все още можем да решаваме как да живеем и действаме под натиска на предвидими и много силни външни обстоятелства. Които се стремят да бъдат по-силни от нас. Все още не съм загубил вяра, че животът ни е необходим за нещо. И би било по-добре траекториите ни да са свързани помежду си –само така ще бъдем по-силни. Но засега наблюдавам само разпадане. Малко хора искат да свържат живота си един с друг. Под натиска на външните обстоятелства ще трябва да загубим волята си, да загубим желанието да правим нещо. Преживявам не просто втора емиграция за тези две години, но и много вътрешни метаморфози. Въпреки това все още не съм загубил вяра, че сме способни да вземаме решения, не по-малко важни от онези, които се опитват да ни наложат.

Рома Либеров е роден през 1980 г. във Вилнюс. През 2007 г. завършва Всеруския държавен институт по кинематография „С. A. Герасимов“, стажува в БиБиСи в Лондон, а след това работи и като режисьор в телевизията. От 2009 г. работи върху поредица филми в памет на руски писатели (Олеша, Бродски, Довлатов, Манделщам, Платонов, Илф и Петров), в които използва нетипични похвати и средства – анимация, куклен театър и театър на сенките, инсталации и компютърна графика. От 2016 г. ръководи поредица поетични вечери „От автора“ в Историческия музей на ГУЛаг и в новото пространство на Театъра на нациите. Автор и продуцент е на трибютния албум „Съхрани речта ми завинаги”, посветен на 130-годишнината на Осип Манделщам. През януари 2021 г. напуска Русия. На 13 януари 2023 г. излиза музикалната колекция „След Русия“, продуцирана от Либеров. В изпълнение на музиканти, напуснали Русия след началото на войната, звучат песни по стихове на руски поети емигранти. През декември 2023 г. Либеров пуска и филма концерт „Има ни!“. В него участват Андрей Макаревич, Noize MC, Влади, „Би-2“ и др.

Превод от руски Александър Бакалов

Текстът е публикуван в сайта на Радио Свобода. Заглавието е на Портал Култура

[1] Лев Рубинщейн е руски поет, представител на литературния ъндърграунд. В началото на 1970-те разработва собствена стилистика на минимализма. Заедно с поетите Всеволод Некрасов и Дмитрий Пригов основава това, което днес изкуствоведите наричат „Московска концептуална школа“ в литературата. Първите му публикации (на руски и в превод) се появяват на Запад в края на 1970-те, а първите публикации в Русия – в края на 1980-те. Яростен противник на Кремълската политика и В. В. Путин. Починал на 14 януари 2024 г. след автомобилна катастрофа.
[2] Евгения Беркович – театрален режисьор. След донос, свързан с многократно награждавания спектакъл „Финист – ясен сокол“, тя и драматургът Светлана Петрийчук са арестувани по обвинение по чл. 205.2 от Наказателния кодекс на Руската федерация („Публични призиви за терористична дейност, публично оправдаване на тероризма или пропаганда на тероризъм“). В съда двете не се признават за виновни.
[3] Сергей Дягилев е основател (1911) на една от най-прочутите балетни трупи за всички времена – Ballets russes („Руският балет на Дягилев“), който триумфира 20 сезона по най-важните сцени на света и в който участват Вацлав Нижински, Михаил Фокин и ред други знаменити хореографи и танцьори. Стремежът на Дягилев е да покаже красотата на класическия танц, но и да излезе извън познатите граници. Умира на 19 август 1929 г., погребан е в православната част на острова гробище Сан Микеле (Венеция).

Рома Либеров