„Ти и аз“ е мотото на тазгодишния фестивал за Нова камерна музика, провел се за 56-и път съвместно с WDR Кьолн във Витен.
Смисълът на това мото е срещата с Другия – среща между изпълнители и публика, между различни националности и културни традиции. А също и между различни слушатели – тези в концертната зала и онези, които се радват на възможността въпреки географската отдалеченост да проследят в радиоефира това единствено по рода си музикално събитие. Защото всеки, който се интересува от този световен музикален фестивал, идва тук не за да чуе нещо познато, а за да преживее нещо ново. В рамките на три дни бяха проведени 14 концерта с 23 премиерни творби, повечето от които по поръчка на WDR и общината на Витен. Всички концерти, разговори и интервюта се излъчваха непосредствено от радиоколата, обикаляща различните зали и многобройни сценични площадки.
Използват се не само затворените концертни зали, но и пространствата във и около тях. Така например встъпителният фестивален концерт беше празнично проведен във фоайето на Saalbau, където осем тромпетисти, разположени амфитеатрално около публиката, изпълниха Monochrome на познатата вече от миналите години на фестивала сръбска композиторка Милица Джорджевич (род. 1984 г.) – едно написано с вкус и умение произведение. На същата площадка в фоайето видяхме и феминистичния пърформанс SongsofAbsencefeet с участието на танцов ансамбъл, ударни и електроника от родения в Казахстан композитор Сергей Майнгард. Някои от концертите се провеждаха на открито заедно със случайните минувачи, участващи без сами да знаят в инсценираните концерти. Например композицията на австриеца Петер Якобер 12 TownCry за 80 духови инструменти прозвуча на площада пред Saalbau, където при прекрасно време музикантите се движеха между фестивални посетители, разхождащи се хора, майки с колички и продавачи на сладолед. За музицирането на openair като интериор се привличаха и най-красиви кътчета от горската природа, например парка на цеха Nachtigall (Славеят). Любопитно е да се спомене произведението 8 CallforNature за осем духoви и live-електроника от американеца Рейвън Шарон, вдъхновено от английската традиция на лов на лисици и общуването между ловците. Звуковата картина, основана върху тромпетни сигнални интонации в различни ритмически и временни секвенции, се изменяше непрекъснато, тъй като музикантите периодично сменяха изпълнителските площадки. Вместо познатите концертни ритуали срещаме една уютно разположена сред природата, пъстро облечена и развличаща се публика в непосредствена близост до изпълнителите.
Очевидно тази година повече от всякога се наблягаше на ролята на театралното, перформативното и мултимедийното, привличащи сами по себе си голям брой слушатели и зрители от всички възрасти, вкусове и музикална нагласа. Неочаквана атракция за присъстващите на този театрализиран концерт беше изпълнението на пиесата на австрийския композитор Ханес Зайдл (род. 1977 г.) 3 UnfinishedCircles за „подсилен квартет във витрини по идея на Карлхайнц Щокхаузен“, както беше обявено в програмата. В нея четиримата солисти на квартет Ардити, участващи във всички издания на Витенския фестивал, трябваше да свирят в продължение на 50 минути в затворени прозрачни клетки (или движещи се витрини, както ги нарича авторът), които се въртяха в кръг на сцената около публиката. Замисълът беше всеки от тях да свири сякаш само за себе си, но заедно с това и всички заедно, управлявани от композитора и техниците, разположени в залата. Според указанията на автора квартетът би трябвало да бъде изпълняван многократно в рамките на деня и наблюдаван от публиката, подобно на музеен експонат. На мен лично не ми се беше случвало до този момент да наблюдавам свирещи хора, още по-малко тези великолепни музиканти, затворени в клетка като в зоологическа градина. Не съм убедена дали тази рефлексия на Квартета за 4 хеликоптера (1995) от Щокхаузен би имала дълготраен живот на концертно-театралния подиум.
За празничната атмосфера на фестивала особено много допринесе холандският тромпетист Марко Блау (род. 1965 г.) от ансамбъла MusikFabrik, участващ с различни солови и ансамблови изпълнения в повечето от концертите на фестивала. Със своя проект GlobalBreath той обикаля различни места по света, търсейки разликите в тромпетната звучност и нейната семантика в различни културни пространства. При срещите си с аборигени от Австралия, японски монаси и индийски храмови музиканти той постоянно търси отговор на въпроса какво кара хората да свирят от най-архаични времена на инструменти, подобни на тромпета, като австралийското диджериду, рога от мида и други средства за духово звукоизвличане. За едни това е свещенодействие, ритуал и молитва, за други – терапевтично средство. Много от хората, с които тромпетистът разговаря, определят себе си не като музиканти, а като лечители. При това всички свирачи разказват за онова особено усещане към собственото тяло и дишането при възпроизвеждане на звука и различните изпълнителски техники. В звука на духовия инструмент те намират универсален език, който ги свързва с природата и с хората. Именно това изкуство, което се предава през вековете, Марко Блау нарича диханието на света.
Изследването на звука на духовите инструменти при народите намира непосредствено отражение в съвременната композиция и изпълнителска техника. Това показа и неговият концерт разговор, в който тромпетистът демонстрира възпроизведен днес рог от теракота от неолитния период, намерен в една пещера в Южна Франция. Именно този инструмент беше избран от австралийската композиторка Лиза Лим (род. 1966 г.) за нейната двучастна композиция Shallow Grave. Както тя сама обяснява в програмата, замисълът на нейната творба е свързан с една военна духова капела, свиреща за украинските войници в кратер от паднали бомби само няколко дни след започването на войната в Украйна. „Тогава си дадох сметка за силата на музиката да разговаря с мъртвите и с още неродените, да влива жизнена енергия на хората, въпреки преживените от тях травми. В пиесата, изградена като диалог между високи и ниски инструментални регистри, през цялото време ми се счуваха звуци на диви животни и птици, а може би и на детски плач. Природни или човешки катастрофи, или може би духовен ритуал, преодоляващ или поне смекчаващ травматичните преживявания? Както тази творба, така и другото произведение, прозвучало на концерта от родения в Канада афроамериканец Джордж Луис (род. 1952 г.) Buzzing за тромпет и live-електроника са написани по специална поръчка на Марко Блау. При последната пиеса виртуозната тромпетна звучност се мултиплицира в непрекъснато изменящи се звукови картини – по-плътни или разредени, светли, тъмни, режещи, пищящи или просто като дъх на вятър – в цялото музикално пространство.
Внушителен акцент на фестивала поставиха изявите на композиторките. Към споменатите определено запомнящи се произведения на Милица Джорджевич и Лиза Лим се прибавят още три имена – на италианката Франческа Верунели (род. 1979 г.), южноафриканката Монтати Масебе (род. 1955 г.) и иранката Фарсия Фаладе (род. 1980 г.). Честта да попадне във фокуса на фестивала в традиционния композиторски портрет се падна на Верунели – една несъмнено оригинална фигура, участвала вече в най-престижни международни форуми като Биеналето във Венеция, Фестивала за нова музика в Кьолн и редица други. Завършила компютърна композиция в създадения от Пиер Булез Институт за компютърни технологии IRCAM в Париж и ученичка на Жерар Гризе – един от създателите на спектралната музика във Франция, нейните търсения неслучайно са насочени изцяло в сферата на звука и звукоизвличането. Но за разлика от спектралната музика, при която разлагането на звука се извършва посредством компютърен анализ, Верунели експериментира със самите акустичните инструменти, откривайки в тях нови и неизброими потенциални възможности.
Нейната пиеса за голям струнен оркестър In margine (На ръба), изпълнена от ансамбъл Resonanz (дир. Фридерике Шойнхен) е изградена изцяло върху скордатури и смени в настройката на контрабаса и другите струнни инструменти. Възникващите в резултат от това фини микротонални полета нямат нищо общо с темперирания строй. Верунели изследва крехкостта и „преходността“ на тона, от който остават единствено следите на прозвучалото, което вече го няма. Това ясно пролича и при другата голяма нейна композиция – 70-минутните 9 Songs and Voices за шестима певци (с участието на Neue Vokalsolisten Щутгарт), 10 инструменталисти (френския Ensemble C Barré) и електроника. Импулс за създаването е идеята, заложена в текста на Кафка „Мълчанието на сирените“, според която мълчанието се явява много по-страшно оръжие, отколкото песента на сирените. Едновременно с това Верунели си задава и въпроса какво остава след пеенето, когато гласът изчезне? Певците в нейната композиция не вокализират, а шепнат или издават странни хриптящи звуци и шумове с гласовия апарат. Прозвучалата в самия край тъжна мелодия само от няколко тона е свързана с трагичен спомен от живота на композиторката: докато тя пише своето произведение, умира по-малката ѝ сестра. Символ на невъзвратимата загуба от изчезването на познатия любим глас, музиката заедно с това се явява своеобразен надгробен паметник и същевременно мистерия за живота и смъртта. И тук, както и в другите ѝ произведения, се търсят вътрешните взаимоотношения между тон и шум, между човешки глас и инструмент.
Своеобразно събитие на фестивала беше мултимедийният концерт спектакъл на Ансамбъл Recherche, на който бяха представени композитори от различни страни и континенти – филипинецът Ай Вилануева (род. 1989 г.), сръбкинята Сара Стефанович (род. 1998 г.) и южноафриканката Монтати Масеби (род. 1995 г.). Истински фурор предизвика композицията Kusha(2024) на южноафриканската композиторка, пианистка, обертонова певица и лечителка Монтати Масеби, упражняваща практиката на шаманите. Трудно е да опише това пълноценно и динамично преживяване, предизвикано от непрекъснатите превъплъщения между концерт, танцов театър и ритуал. По инициатива на Масеби, с която музикантите от ансамбъла работят от дълго време, бяха представени реконструирани африкански инструменти, на които (освен на класическите) свиреха, докато танцуваха, изпълнителите от Ансамбъл Recherche. Тук става въпрос не само за откриване на нови звучности и изпълнителски техники, но и за лечебното въздействие на музиката върху човека. Така концертът на практика показа как бариерата между свое и чуждо, архаично и съвременно, между местни и европейски култури се стопява. Очевидно неслучайно на тази артистка – мултиталант, беше присъдена специалната награда на Витенския фестивал (Liminal[1]MusicPrize) за излизане извън границите на познатите жанрове и начини на музициране.
Проблемът свое-чуждо беше център и в композицията на филипинския композитор Ай Вилануева Kun–di–kam–pa–na (2024). Централен символ в неговата мултимедийна композиция е камбаната с нейната амбивалентна семантика. Израснал от дете с католическата религия, наложена в течение на 500 години от испанските колонизатори, за него църковната камбана е нещо близко и свое. В архаичната филипинска култура тя се използва и като предупреждение за опасност и наближаваща катастрофа, а в ново време и за отбелязване на национални празници. Така в звука на камбаната авторът открива своята комплексна идентичност – объркваща, противоречива, хибридна, както той сам я определя.
Истинският връх на фестивала отбеляза заключителният концерт на Симфоничния оркестър на WDR под диригентството на Луси Легуей. И трите световни премиери на композиторите Фарсия Фалах, Дай Фуджикура и Франческа Верунели представиха три различни звукови пътешествия във вътрешността на звука. Chains – the Sense of Movement and Change се казваше пиесата на иранката. В това заглавие се крие и нейната концепция – противопоставянето на сковаващите и възпрепятстващи движението вериги и освобождаването от тях чрез непрекъснати смени и превъплъщения на едновременно движещите се във времето звукови пластове. Разстилащата се медитативна звукова картина се рамкира към края на пиесата от повтарящи се дълги акорди и камбанни звуци. „Необходимо е време, докато веригите паднат“, пише композиторката в програмата. Зад тези думи се криеше и друг, политически подтекст.
Лично на мене особено ми допадна Концертът за тромпет и оркестър от японеца Дай Фуджикура (род. 1977 г.) с участието на Марко Блау. Имаше нещо много особено във вибриращото, призрачно-фантастично акустично пространство, в което тромпетът се „къпеше“ в ослепителни звучности и разнообразни по характер и жестика виртуозни каденци. Сякаш жив театрален персонаж, изцяло предоставен на себе си, ту тъжно меланхоличен, благородно извисен или изискано лиричен, сменящ непрекъснато – благодарение на необичайните тембри и изпълнителски техники – своите звукови „маски“.
Завършвайки беглия си обзор на концертите от Витенския фестивал, оставям настрана „електронните нощи“ с произведения на такива известни композитори в областта на електрониката като Томас Кеслер (род. 1937 г.), Кристина Кубиш (род. 1948 г.) и Пиер Йодловски (род. 1971 г.), и то на защото не заслужават внимание, а просто защото количеството звучаща информация в рамките на този тридневен маратон излизаше извън възможностите на човешкото възприятие. Сега си давам сметка колко много са се променили този форум и новата музика от времето, в което съм започнала да ги следя. От 1986 г., когато наред с Лигети, Губайдулина и Волфганг Рим за първи (за съжаление и последен) път се състоя концерт с творби на български композитори (Лазар Николов, Константин Илиев, Георги Тутев, Иван Спасов и Божидар Спасов).
Оттогава са се сменили не само четири поколения, но и много повече стилове, естетически платформи и вкусове. Днес всичко това е сякаш извън времето, или най-малкото извън погледа на новите генерации композитори и културни организатори. Проблемите, с които се сблъсква съвременният човек, са други: непредвидимите изменения на климата и глобалната политическа обстановка, опустошителните хибридни войни и техните последствия – бежанските кризи, движенията за национални, етнически и религиозни свободи, както и джендър идеологията извеждат на повърхността безкрайната пъстрота, но също така и неуправляемост на света. Времето на колониализма, расовата и полова дискриминация, както и разделението на западни, източни и местни цивилизации е отминало безвъзвратно, но на мястото на старите граници се появяват нови, не по-малко застрашителни и опасни. Че музиката е единственото изкуство, което е в състояние да преодолее тези граници, разказват произведенията на младите композитори, изпълнени на тазгодишния фестивал.
[1] Понятието liminal, въведенo през 1963 г от етнолога Виктор Търнър, описва граничното състояние на транс, в което се намират отделните индивиди или групи по време на ритуала, разграничаващо ги от действителността, обществото и социалния ред.
