Сезонът на Кралската опера на Валония в Лиеж продължи през май с белкантова музика и пет представления на "Капулети и Монтеки" на Винченцо Белини. Шестата опера на бележития сицилиански майстор вижда бял свят по време на карнавалния сезон във Венеция през 1830 г. Белини написва творбата само за шест седмици, изпълнявайки спешна поръчка на импресариото на театър "Ла Фениче". Краткият период на създаване принуждава композитора да използва значителна част от своята предишна опера "Заира", претърпяла шумен провал година по-рано в Парма. Феличе Романи също бързо адаптира свое либрето върху същия сюжет, написано за друг композитор – Никола Вакаи, съвременник на Белини. Публиката щедро аплодира първото изпълнение на "Капулети и Монтеки" на 11 март 1830. Партията на Ромео е написана за мецосопран според установения тогава обичай – ролите на младежи да се пеят от по-ниски женски гласове. През 1966 г. диригентът Клаудио Абадо подготвя нова версия, в която теситурата на Ромео е пренаписана за тенор. Тази редакция не придобива популярност.
Начело на постановъчния екип в Лиеж е режисьорът Алекс Агилера, който създава традиционна, класическа продукция с използване и на модерни изразни средства. Декорът, също дело на Агилера, ни пренася на площад във Верона между високите защитни стени на домовете на двете враждуващи фамилии – Капулети и Монтеки. По време на увертюрата огромна червена завеса напомня за пролятата кръв. В правоъгълен блок в средата на сцената протичат по-интимните сцени. Там е ситуирана красивата първа ария на Жулиета в съпровод на арфа. Нейният периметър на движение е ограничен, подчинен на благоприличието и строгите закони на семейството ѝ.
В хода на операта девойката съумява да напусне ограничителната рамка и да пристъпи във водното огледало, което заема предната част на подиума. Но там няма нито един мост, който тя може да пресече, за да стигне до Ромео. Едва на финала Жулиета намира във водата шишето с остатъка от отровата – това е единственият начин тя да се съедини с любимия си. Водният ефект може най-добре да се оцени визуално от по-високите места в залата, отколкото от партера. Интересни са и светлинните ефекти и видео прожекциите върху стените и водната повърхност. Елегантните костюми на Франсоа Ребо могат да се ситуират в епохата на създаване на творбата. Малко по-раздвижено можеха да се изработят движенията на главните действащи лица и на хора.
Любопитно е, че самият Рихард Вагнер е бил ценител на музиката на Винченцо Белини. Бих искал да цитирам негови мисли: "При все, че оркестърът е беден, в партитурите му човек открива истинска страст и емоции. Само е необходимо да се намери подходящо сопрано, което да вдъхне живот на тази стойностна музика. Аз научих много от Белини, за разлика от господин Брамс, и го вложих в моите мелодии". Наистина наличието на изявени вокални майстори е важно условие за успеха на всяка опера на Белини. След като изгледах спектакъла на 28 май, бих казал, че очакванията се оправдаха частично.
В двете централни роли се изявиха италиански певици – Роза Феола (Жулиета) и Рафаела Лупиначи (Ромео). И двете притежават качествени, изравнени, добре школувани гласове със свежи тембри. Те изпълниха технически солидно трудните арии и дуети. Мисля, че в интерпретацията си певиците можеха да вложат повече изразителност и емоционален заряд. В изпълнението на Роза Феола запомних великолепно представената ария от началото на второ действие, в която Жулиета изпива приспивателното. В портретирането на героинята ясно се усети раздвоението на девойката между страстта ѝ към Ромео и дълга ѝ към бащиния дом.
Вече споменах за операта на Никола Вакаи "Жулиета и Ромео", създадена пет години преди тази на Белини. През целия XIX век се установява традиция за финал на операта на Белини да се използва краят на тази на Вакаи, който е бил считан за по-ефектен – той също съдържа хор, ария и дует. В артистичната биография на Рафаела Лупиначи открих, че тя е изпълнила и Ромео на Вакаи през 2018 г. на фестивала в Мартина Франка, който се провежда на открити сцени сред красивия декор на долината на Итрия в италианската област Пулия. В Лиеж мецосопраното впечатли най-вече с широк, спонтанен висок регистър в по-драматичните моменти на образа. Медиумът на певицата не бе толкова убедителен. Като цвят тембрите на Феола и Лупиначи се сляха красиво в прекрасния голям дует. В актьорско отношение ми се стори, че сценичното им взаимодействие не бе съвсем естествено.
Руснакът Максим Миронов интерпретира Тебалдо, съперника на Ромео. Ключовият момент в ролята е встъпителната ария в първо действие, изпълнена от лиричния тенор с лекота и красиво легато. В кабалетата пределните височини бяха малко тесни.
В поддържащите роли Роберто Лоренци като Капелио показа необходимия вокален авторитет, а Адолфо Корадо насити образа на Лоренцо с топлина и съпричастност към младите.
Чудесно се изяви и мъжкият състав на хора в Лиеж с прецизен, изразителен звук.
На диригентския пулт бе Маурицио Бенини, един от малцината маестри днес, специализирани в чисто певческите италиански опери. Във всеки момент Бенини буквално дишаше с певците, готов да улови всяко тяхно колебание. С голяма грижа диригентът изгради ансамблите като обърна внимание на ритмичните и драматични нюанси в партитурата.
