Персин е най-големият български остров на река Дунав. На него се е намирал и най-големият концлагер в България – Т.В.О. „Белене“, функционирал в продължение на 40 години с малки прекъсвания. Мястото на концлагера е избрано от Тодор Павлов, Антон Югов и Цола Драгойчева. 800-метров речен ръкав отделя острова от брега и до него се отива по понтонен мост, който е почти в центъра на град Белене, до католическата църква „Рождение на Блажена Дева Мария“. Конвоите с лагеристи са прекарвани по този път през града. Сега отиваме с коли, които се движат бавно, настилката на моста е умишлено неравна, за да не се получава резонанс. Пътуваме като на траурна процесия. Излиза се на асфалтов път, който води навътре в острова. Свежата млечна зеленина избуява отвсякъде, мушици, насекоми, комари извират като че ли от земята, тяхното жужене усилва чувството за особена, недокосната от човешката пораза територия, съхранена девствена от сътворението на света. Слънцето любвеобилно блести между клоните на дърветата, усукани едно в друго като в безкрайно, тържествуващо хоро.
И колкото щедростта на природата е по-изобилна, толкова обръчът, който стяга гърлото ти, те стиска по-силно. Пътуваме към „Втори обект“, който е в сърцевината на острова. Останали са няколко тухлени постройки, прозорците им са избити, но все още стоят металните решетки и телените мрежи. По тях кацат лястовички. В една от стаите като алегория е поставено сухо дърво, омотано в бодлива тел. Пред един от прозорците е оставен пресен букет червени рози. Пред основната постройка са изложени фотоси на лагерници с кратки спомени под тях.
Обикалям из кънтящите помещения и се опитвам да преглътна покрусата си. Отдалечавам се, за да не избухна в плач.
После си казвам – добре че Христо Христов и инициативната група от съмишленици успяха да организират поклонението на 1 юни на остров Персин. Организирано е с техните лични усилия, подкрепени от Община Белене и от десетки дарители. Държавата не участва с нищо, няма нищо общо с поклонението и с паметта. За държавата такива поклонения, такива паметни дати не съществуват.
Преди 10 години е основана Фондация „Остров Белене“, чиято цел е създаване на парк-мемориал и музей на острова. Държавата не само че не съдейства, но и пречи. Най-голямата пречка е функциониращият на острова затвор. Заради него не е разрешен достъпът за поклонение на „Втори обект“. Допускат ни само през един ден в годината. Срещу лична карта. Затворът на острова пречи не само физически. Неговото наличие точно на мястото, където са въдворявани и избивани политическите противници на комунистическия режим, приравнява съдбите на едните и другите. Това обслужва тезата на комунистическите палачи, че в България не е имало политически затворници, а задържаните са били криминални. Подобна гавра със съдбата и паметта на мъчениците за правда не е допусната в нито една друга страна!
Сред нас бяха двайсетина от оцелелите бивши лагерници. Разказваха неизличими спомени от преживяното. С всяка следваща година броят им намалява. След няколко години няма да има кой да разказва живи спомени. Но паметта не трябва да се заличава. Сред нас имаше и млади хора. Те също слушаха разказите на лагерниците с отворени сърца. Надеждата ни е в тях.
Имах честта да бъде специален гост на събитието тази година. Ето със съкращения думите, които казах:
Приех поканата да дойда в Белене и да бъда сред всички вас с благодарност, с гордост, но и с чувството, че не съм достойна за нея. Защото самият факт да си на това място на страданието, на изтезанието, на унижението, на несправедливостта, е изпитание. Като че ли духът на самите жертви ни кара да преминем през това изпитание, за да станем по-силни. Тази мрачна страница от нашата най-нова история трябва да бъде прочетена и осмислена и се надявам, че днешното ни събитие ще допринесе за това.
Много отдавна, още преди 10 ноември, моят скъп вуйчо, брат на майка ми – Тодор Бушев, ми говореше за лагерите, за изселванията, за жестокостите и перверзията на властта. След това със строг глас ми нареждаше на никого да не казвам за тези неща. Защо да не казвам, вуйчо, питах в недоумение. Защото е опасно, отговаряше лаконично той. Моето поколение носи този синдром на шизофренно раздвояване между онова, което е у дома, и това, което е навън, между говоренето и действителността, между истината и лъжата, които съвсем лесно разменяха местата си. Не вярвах на пропагандата, която ни обливаше отвсякъде, но не можех и да допусна, че всичко, което вуйчо ми разказва, е истина. Майка ми все му се караше – защо ѝ говориш тези неща, тя нищо не разбира, само я объркваш. А той отвръщаше – сега не разбира, но един ден ще разбере. И да, настъпи времето да разбера. То ставаше постепенно. Когато в продължение на две години се подготвях за написването на романа ми „Поразените“ изчетох почти цялата документална, историческа и мемоарна литература за онова време. Получих усещането за безсилие – че не мога да облекча или да наваксам онова, което жертвите на тоталитарния режим и техните близки са претърпели. Усещането ми е за гняв – че всеки един от нас го е допуснал, че всички ние сме виновни. Както казва Цветан Тодоров в книгата си „Тоталитарният опит“: „В тези страни всеки, макар и в много различни степени, е страдал от режима и едновременно с това е допринасял за неговото утвърждаване. Ето защо след рухването му населението бързо се подаде на усещането, че е по-добре „да обърне страницата“, преди дори да си направи труда да я прочете. Само няколко смели историци и интелектуалци устояха на това изкушение. Впрочем щетите, причинени от дългото господство на този режим, са дълбоки. Те не се отнасят само до политическите свободи или до принципите на справедливостта, които могат да бъдат възстановени сравнително лесно. Лъжливият, лицемерен характер на комунистическата пропаганда е задушил трайно грижата за общото благо, социална солидарност, а и доверието в закона. Кухо кънтящите принципи са довели до масов цинизъм и егоизъм“.
Ние като общество трябва да прочетем тази страница, колкото и да е болезнено. Само тогава ще можем да изкореним „масовия цинизъм и егоизъм“, само тогава ще можем да избегнем нови кризи в бъдеще. Иначе ще живеем с всички последствия от една непочистена рана.
Пораженията от тоталитарния период са навсякъде. Но първо в самите нас. Тези поражения се скриха много надълбоко в душите ни, от време на време избухват. Отличителните им признаци са омраза, агресия, цинизъм, егоизъм, алчност, безочливост, лицемерие. Или апатия, равнодушие, безкритичност. Все неща, наследени от онази епоха, все същите бесове, които вилнеят и с които не можем да се справим. И една от причините е, че ние заровихме тази тема под пепелта на времето. А тази пепел е от изпепелените души на поколенията, преживели страданията.
Тук сме се събрали единомишленици, за да споделим трагизма на нашите предци и така да пренесем паметта за него към следващите поколения. Без паметта за близкото ни минало новите поколения са оголени, без защита, без имунен механизъм те могат да станат нова, лесна жертва на същото зло, само че със сменен дрескод. В същността си злото остава винаги едно и също, сменя само външния си облик.
Събрали сме се тук да сведем глави пред жертвите. Да почетем паметта на загиналите и починалите, да сведем глави пред оцелелите, които са преживели същите страдания, но са се оказали по-жилави. Много от тях не са смеели да разказват дори на децата си за преживените ужаси. Но наш дълг сега е да разказваме. Да говорим смело и честно. Да не позволяваме на мимикрията да извращава истината. Да бъдем настойчиви и упорити, докато истината победи мимикрията.
Затова можем да кажем, че истината ни е събрала днес тук. Да не забравяме едно от основните послания на Иисус Христос: „Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“.
