Мина достатъчно дълго време от началото на войната в Украйна… Тя продължава. За самите преки участници – по фатален начин. За непреките – като болезнена, но фактически безопасна и за съжаление, безполезна съпричастност, като повод за декларации или публицистични размишления, като искра на безсмислени спорове и разделения, като катализатор в машината на партийната пропаганда, като възможност за печеливш бизнес…
Аз съм от тези – с публицистичните размишления. Това не е най-лошият начин да се отнесеш към събитията, защото в него няма корист, няма възползване, но все пак го наричам срамен, заради уютната безплодност на усилието да се помогне, докато на фронта умират хора.
Воден от гузното желание да открия някаква, макар и минимална, обществена полза от собствените си разсъждения, прегледах публикациите в „Култура“ по темата, които са излезли с моя подпис до момента. Как се е развила през тези почти две години и половина мисълта ми? Мога ли през хронологичния преглед да стигна до извод, който поне в собствените ми очи да изглежда смислен? Нищо че удовлетворението по най-жалък начин ще остане отново за мен, без да допринесе за решаването на проблема с конкретно действие.
Веднага след нахлуването на Русия съм публикувал „Лошо му се пише на Путин (във Фейсбук)“. Заглавие с горчива ирония и текст, изброяващ обидите и заплахите към руския лидер, които заляха социалните мрежи в първите часове на агресията. Изреждането има за цел да припомни отдавна известната истина, че от дивана вкъщи лесно се громи врагът и ако дори част от словесните атаки достигаха до целта си, агресорът щеше да е мигновено унищожен. Разбира се, няма нищо такова. Обърнал съм внимание, защото за мнозина виртуалната разправия е достатъчна – те са доволни, че са изпълнили дълга си, и даже смятат, че са победили. Подобен феномен е опасен, доколкото прахосва активността и намалява реалната възможност да се свърши работа, тъй като създава илюзорното усещане, че тя вече е свършена. А не е.
Скоро след това излиза „Ваше благородие, госпожа победа“. Повод за този материал е тревожното впечатление, че русофилската нагласа на голяма част от нашето общество пречи да се оценят обективно събитията в Украйна. За да адресирам проблема, използвам любима песен, в която като че ли е закодирана тайната привлекателност на руската душа, прегърнала сюжета на филм за подвига на един червеноармеец, наливащ основите на СССР. Песента е достатъчно богата на нюанси и внушения, за да надхвърля елементарните политически употреби, но може да послужи, за да припомним, че да се говори за победа на Русия в разразилия се конфликт е невъзможно. По-скоро става дума за „болест на победата“ – патологично състояние, което превръща военния успех в самоцел, чието постигане в крайна сметка унищожава и самия „победител“. Добре е русофилията да се разграничи от тази трагична перспектива.
В третата публикация – „На ехото от войната – с ехо“ – се доразвива идеята на първата. Месец след вълната от Фейсбук реакции, вдигната от нападението, вече се наблюдава феноменът на ехо стаята. Войната се води някъде там, нейният тътен проехтява – тя е достатъчно близо и достатъчно далеч, а ние смесваме този шум с отзвуците на собствените си загрижени гласове в защитеното пространство на създадените от нас комфортни зони за разговор. Всеки намира бързо и удовлетворително потвърждение на позициите си, защото общува със съмишленици, т.е. със себе си, и поддържа илюзията за участие, без да поема никакви рискове и да понася реални щети. А реални щети се понасят, но за обитателите на стаите темата се е превърнала в абстрактен обект за обсъждане. И някак парадоксално ситуацията започва да ни харесва – има за какво да си говорим, експонирайки моралната си непоколебимост.
„Кое лицемерие е нашето“ оглежда мотивите за водене на война и за запазване на неутралитет. Жертвите неумолимо се трупат и оправдаването на загубите изисква формулирането на високи каузи, заради които кръвопролитието от всички страни да си струва. Обратно на това усилие, против подобни оправдания в текста те биват дискредитирани като лицемерни. Никоя унищожителна агресия не може да бъде благородно аргументирана. Но ние се питаме за нашето лицемерие – цитат: „На този фон се явява лицемерието на българския държавен неутралитет по отношение на войната в Украйна. Казваме държавен неутралитет, имайки предвид официалната позиция на президента и управляващата коалиция – тя собствено е специфична. Иначе народът е категорично разделен в пристрастията си към западното или към руското лицемерие, но политическите ни ръководители се опитват да уцелят „нещо средно“, да са и с едните, и с другите, да вдигнат лицемерието на втора, на трета или на н-та степен“. По-късно една част от родните политици се осмели да вземе страна, друга запази „хуманното си неутрално отношение“, но към днешна дата и двете не водят до нищо съществено.
„За шегата с ядрения апокалипсис“ се спира върху абсурдната ситуация, в която някой се противопоставя на държава-агресор, но внимава агресорът „да не натисна копчето“. Въпросът е има ли смисъл да се противопоставяш, като това включва загуба на животи (на първо време не от близкото ти обкръжение), при положение че накрая пак ще отстъпиш, понеже опонентът е ядрена сила и твърди, че ако не получи желаното, ще вземе крайни мерки? Може ли ако си загрижен за живота, повече отколкото за свободата и справедливостта, да се бориш за свобода и справедливост с този, който е готов да жертва всичко? Или е по-добре още в началото да отстъпиш, за да не се лее кръв напразно? Или и ти трябва да жертваш всичко, защото без свобода и справедливост животът не е живот? И къде в тази дилема отново се появява лицемерието — политическо, икономическо и съвсем лично?
След питането за размера на жертвоготовността, на която сме способни, има връщане към едно друго питане. „С чего начинается родина“ е отново заглавие на популярна руска песен. Лирическият герой се пита откъде се ражда представата за родината, какво я опложда, опредметява и одухотворява – следва поредица от сантиментално-възвишени образи. В един момент към чистия сантимент се добавя идеологически елемент, родината придобива политическо измерение, от него произтичат претенции. И точно възвишените чувства стават гориво, което идеологията използва, за да започне война за територии. Кое е руско, кое е украинско, кое е яйцето, кое е кокошката, история, география, наследствени права, законови права… Текстът иска да каже, че по-важният въпрос е къде свършва родината, а не с какво започва, защото иначе става опасно. Вижда се, че става опасно.
Споменатите дотук публикации са писани в кратък период от време след избухването на конфликта. После следва дълго мълчание от моя страна. Но материали излизат непрекъснато. И колкото повече, толкова по-очевидна става тяхната безпомощност, защото избиването не спира, напротив — мащабите му стават все по-големи, но вълнението отстъпва място на по-отстранено и разпиляно в широкия контекст умуване. Дали, защо, как точно, колко, да не би пък, а ако, дайте да помислим вече по-трезво, плюсовете, минусите… Насъбрали са се достатъчно данни, за да се направи опит за оценка на стореното. Прави се пауза, междувременно на фронтовата линия става все по-зле.
След паузата, която забелязвам и при себе си, съм написал „Украйна! Украйна?“. От удивителен знак се е стигнало до въпросителен, от апломб – до колебание. И такова е настроението на хората не защото са загубили моралния си компас, а защото са разбрали, че участват в игра, че каузите и от едната, и от другата страна не обслужват точно борбата за правда. Да, без съмнение, Русия е агресорът, а Украйна – жертвата, но за помощта започва да се говори като за „инвестиция”, смесва се идеализъм с прагматизъм и ентусиазмът гасне. След като липсваше достатъчно твърда обща позиция, която да предотврати войната, не се ли оказва, че тя е в интерес дори на тези, които уж ѝ се противопоставят? А „неутралните миролюбци“, освен че всъщност симпатизират на нашественика, не ни ли казват, че добър или лош, той няма да отстъпи – или ще постигне това, което иска, или ще затрие всички. И ако не сме готови да срещнем тази крайност, трябва ли наистина да се пилее време и живот, като на всичкото отгоре и в единия, и в другия лагер някой се възползва? Има ли надежда за благовиден изход в такава ситуация?
Това съм писал досега. Коментирал съм като ясен поддръжник на украинската независимост в частност, но и на ценността, която тя представлява за цялото човечество. Но съм се стремял и да вниквам в дълбочината на проблема, в неговата сложност, а не просто да издигам лозунги.
Ако мога да направя собствен извод, то той е, че не може да бъде постигнато разрешение от типа на „окончателна победа“. И това не значи да се каже на бялото черно, да се забрави кой, как и защо. Просто е необходимо да се разбере, че за окончателност може да става дума само при тези, които дават живота си, а всички останали трябва, срам – не срам, да признаем, че живеем в компромис. Този малодушен компромис с гордостта и достойнството е нашата жертва, тя не е героична, но пак е с почит към героите и може да пожали, да спаси и техния живот. Подготвят се нови преговори и тези, които искат да останат докрай верни на убежденията си, красиви и непроменими, най-добре направо да не сядат на масата, а да отиват на фронта. „Пък каквото сабя покаже и честта, майко, юнашка.“
