Загадки и разгадки

Когато се убедиш, че една книга по силата на някакво предопределение става твоя собственост, се изпълваш с чувство на избраничество. Може илюзия да е, но е хубаво.

Притежавам първото следсмъртно издание на „Съчинения“-та на Христо Ботев от 1888 г., придобито по антикварен път на неочаквано добра цена. Книгата е под редакцията на Захари Стоянов, като моят екземпляр е подвързан заедно с още три книги (нарича се „конволют“, още „рекомплект“). В случая не е ясен принципът на тяхното събиране в едно тяло от някогашния им неизвестен собственик, тъй като останалите книги нямат връзка нито с Ботев, нито помежду си. Обединява ги единствено фактът, че четирите са издадени през 80-те–90-те години на XIX век[1]. Примерът, разбира се, не е изолиран, среща се и при много други конволюти. Но все пак тук става дума за Христо Ботев…

 

 

 

Необходимо пояснение. Още веднага след Освобождението се правят опити за канонизиране на някои от възрожденските ни писатели. Захари Стоянов редактира осемтомното събрание на Любен-Каравеловите „Съчинения“ (1886–1888), публикувано посмъртно в Русе – което е и първото издание с такъв цялостен характер. През 1888 г. излиза и разглежданото тук първо представително издание на Христо-Ботевите произведения. Така именно Захари Стоянов начева литературната канонизация на двамата автори, а оттам и налагането им като класици. По-нататък се явяват томове на Алеко Константинов, Иван Вазов, Константин Величков и др., първоначално като индивидуални инициативи, а по-сетне като последователна издателска политика. Следователно издателствата са институциите, които целенасочено формират у българина съзнанието за класичност/каноничност в литературата ни. Сред тях трябва да откроим „Александър Паскалев“, „Т. Ф. Чипев“, „Хемус“, „Стоян Атанасов“. Със своя професионализъм и отговорност при подхода към наследството, съчетани с некомерсиалност (но и при наличието на държавна подкрепа), тези институции допринасят за формирането на българския литературен канон.

Да съсредоточим вниманието си върху разглеждания тук книжен артефакт. Захари Стоянов, повтарям, е съставил това първо и най-пълно до тогавашния момент издание на Христо Ботев. Освен стиховете в него са включени и голям брой от политическите му статии, уводните статии и фейлетони: общо 222+II страници[2].

Приживе Христо Ботев е публикувал само една тънка и малоформатна книжка, която включва негови и на Стефан Стамболов творби – „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“ (1875). Сбирката не съдържа всички поетични произведения на Ботев, въпреки това след Освобождението (1880 г.) тя е препубликувана от издателството на Драган Манчов в Пловдив[3].

Съставеното от Захари Стоянов издание е уникално. Първо, защото прави опит да събере на едно място съчиненията на Христо Ботев (както е посочено: „Стихотворения – политически статии – подлистници“), пръснати дотогава из периодиката, второ, заради няколко съществени детайла, на които бихме искали да обърнем по-голямо внимание.

В своето „Предисловие“ Захари Стоянов съобщава, че е имал намерение да издаде в общо тяло произведенията на Ботев и своя биографичен труд за него – „Христо Ботев – опит за биография“, излязъл през същата 1888 г., обаче обемът на книгата много нараснал, поради което „днес ги издаваме отделно“ (с. 3). Съставителят казва също, че в „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“ (1875) поетът „е направил някои поправки в своите песни, особено в стихотворенията „Майце си“ и „Към брата си“. Следва един много важен момент. Съставителят пише: „Ние туряме и двете, първообразните и поправените (стихотворения – бел. моя, А. Б.), а в ония, гдето са срещат малки изменения, показваме ги в бележка“ (пак там). Според мен това включване на споменатите варианти на „Майце си“ и „Към брата си“, както и отбелязването на по-дребните редакции на други произведения, е прецедент, който отрежда на Захари Стоянов първопроходническа роля сред българските изследователи текстолози. Разбира се, през изтеклите години текстологичните проучвания върху творбите на Христо Ботев бележат забележителен напредък.

Пак в „Предисловие“-то съставителят указва откъде са взети творбите, които не са били публикувани в „Песни и стихотворения…“. Той пише: „На бача Кира Петрович[4] от Б. Черкова и на священик Франгова[5] има ние да благодарим за снабдяването ни с „Хайдути“. Първият, който е ходил сам при Ботйова в Браила през 1871 г., зел 3-й брой на „Дума“, която донесъл в селото си и от любов към поемата, запазил броя; а вторият, отец Франгов, ни го даде“ (с. 4).

Любопитна е версията на Захари Стоянов относно стихотворението „Обесването на Васил Левски“. Колкото и тя да е субективна и спорна, заслужава си да бъде оповестена отново, ако не за друго, то поне защото е на самия З. Стоянов и защото е ако не първа, то поне една от първите оценки на тази велика творба. Ето я:

Обесванието на Васил Левски е не само последня негова (на Ботев – бел. моя, А.Б.) песен, но и последно писание. Ние сами не сме доволни от него. Жертвата или героят е една от най-великите по онова време. Васил Левски Дяконът, тоя священ образ, тоя идеал на всичко, щото е честно и благородно, тоя мъченик на правото и на свободата – и подобно стихотворение, такива обикновени думи над бесилницата му, на памятта му! Ако одата беше от другиго, то хиляда благодарства. Но от Ботйова – няма благодарения, няма признателност, и ние го туряме само заради историческата му важност (с. 4).

По-нататък Захари Стоянов излага някои обстоятелства, свързани със създаването на стихотворението. Пише, че „Обесването…“ вероятно е писано няколко месеца преди поетът да премине Дунава с четата си, когато е бил в конфликт с Любен Каравелов, „а близките му другари: Стамболов, Волов, Обретенов, Заимов, Бенковски и пр. не го повикаха в своите заседания и тайно заминаха в България“ (с. 4–5). Тогава именно Ботев бил издал един стенен календар, „който украсява с портрета на В. Левски и праща брата си Стефана да го продава в Румъния и изкара някой гологан за дневна прехрана“[6] (с. 5). Следва отново субективна интерпретация: „За да не бъде обикновен и съвсем сух тоя календар, написва и туря под портрета поменатото стихотворение. Секи ще да разбере после това, че в него не е играла фантазия, огнено настроение и пр., но разбити идеали, мрачно бъдеще и жестоко отчаяние“ (с. 5).

Длъжни сме да припомним, че от въпросния календар няма намерен екземпляр до ден днешен. Не е напълно сигурно и дали Захари Стоянов го е притежавал, дали въобще го е виждал, тъй като нито в авторската си биография на Христо Ботев, нито в „Предисловие“-то към съчиненията му той потвърждава подобен факт. Би могло да се подразбира, че текстът, отпечатан в календара, му е бил пред очи, когато го е включил в книгата[7]. От друга страна обаче, разполагаме с първата посмъртна публикация на това стихотворение, излязла във в. „Нова България“ (тогава редактиран от Ст. Стамболов), бр. 22, 12 авг. 1876 г. Тук стихотворението носи заглавие „Дякон Васил Левски“, като авторът му не е посочен. По-смущаващото е, че текстът в „Нова България“ съществено се отличава от този в „Съчинения“-та, съставени от З. Стоянов. Оттук нататък във всички следващи издания на Ботевите стихове е възприет тъкмо публикуваният от Захари Стоянов „календарен“ вариант, който видимо е с по-висока художествена стойност. Загадката обаче остава – има ли редакторска намеса в текста на „Обесването на Васил Левски“, и чия е тя?

 

 

 

Важно качество на съставеното от З. Стоянов издание са пояснителните бележки, които той е поставил под някои от стихотворенията и прозаичните творби на Христо Ботев. Те не са изчерпателни, липсва им „академичност“, но са отправки към по-нататъшното осветляване на Ботевата личност и творчество в контекста на епохата, в която е живял и работил.

Като фронтиспис в книгата е публикуван портрет на Христо Ботев, гравюра, отпечатана, както е записано – „по стали[8] Ф. А. Брокгауза в Лейпциге“. Което би трябвало да означава, че изработката на клишето и отпечатването на портрета са направени в печатницата, основана от известния немски книжар и издател Фридрих Брокхаус (1772–1823) в Лайпциг. Това обяснява и високото полиграфическо качество на Ботевия портрет.

Тук възниква въпросът защо надписът под гравюрата с образа на поета, поръчана на немския печатар, е на руски език? На титула като място на публикуване е посочена София, а като издател – „Българска народна печатница“. За книгите на тази печатница съществуват твърде оскъдни данни; в нея са отпечатвани някои от стенографските дневници на Народното събрание, както и ограничен брой други книги и брошури[9]. Там е печатан и политическият вестник „Свобода“ (1886–1899), орган на Народнолибералната партия, в който като редактор е участвал и Захари Стоянов. Приблизително по същото време в София е съществувала и „Народна печатница Братя Прошек“, преименувана по-късно на „Придворна печатница“. Това прави допустимо, но твърде малко вероятно изработването на книгата при братята Прошек.

Тръгвайки по „руската следа“, се прибавя допълнителна информация. В Русия е съществувало голямото издателство „Брокхаус-Ефрон“, смесено дружество, основано през 1889 г. в Санкт Петербург между немския „Брокхаус“ и известния руския печатар Иля Ефрон (1847–1917). Венец на общото им издателско дело представлява огромният „Енциклопедически речник Брокхаус-Ефрон“ в 43 тома, чийто прототип е прочутата енциклопедия Konversations Lexikon на немското предприятие „Брокхаус“. Първото издание на руската енциклопедия се печата цели 16 години – от 1891 до 1907 година. Но тъй като книгата с Ботевите съчинения, върху която тук разсъждаваме, е излязла една година преди създаването на руско-немското издателство, можем да предположим, че всъщност Иля Ефрон, работейки в сътрудничество с Брокхаус още преди официалното откриване на „Брокхаус-Ефрон“, е отпечатал гравюрата на Ботев по поръчка на Захари Стоянов, използвайки немската технология на Фр. Брокхаус в лайпцигската му печатница. В подкрепа на тази теза, без да изпадаме в повече подробности, ще отбележим, че в своето развитие руското книгоиздаване и полиграфия силно се влияят от постиженията на немското, като редица от известните руски издатели школуват в Германия.    

 

Печатница „Брокхаус“, Лайпциг, 1899 г.

 

Върху загадката около гравирането и отпечатването на портрета в изданието на Захари Стоянов хвърля допълнителна светлина една бележка, която откриваме в края на другата книга на Захари Стоянов, издадена през същата година: „Христо Ботйов – опит за биография“. Тя е отпечатана в Русе, Печатница „Н. Л. Каравелова и с-ие“, 1888[10].

Ето текста на тази бележка:

Към читателите

В предисловието на настоящата книга и в поканите, ние известихме, че ще бъдат приложени накрая и съчиненията на Ботйова, като предполагахме, с тях заедно, книгата да излезе 30–32 печатни коли. Сега обаче тя само излезе толкова, а съчиненията сами по себе си са около десетина коли, така щото книгата ставаше доста голяма, цената ѝ тежка за българската публика, която се товареше и от портрета, който ни струва 600 лева. По тая причина ние отделихме съчиненията, които на скоро ще издадем отделно.

За портрета на героя ние употребихме най-голямо старание, щото да бъде той истински и сполучлив, доколкото това е възможно. От три, които поръчахме на отделни живописци, предпочетохме оня, който туряме и който е изработен в Лайпциг. Той е фотография от 1875 г., в която Ботйов е снет заедно с другари: Драсов и Славков. И тримата тие стоят пред една маса, на която е сложена човешка глава и кръстосани сабли, на които покойният сочи с пръст. Ето защо той е излязъл малко изкривен. Тоя портрет е най-верният от всички, които ни е оставил, затуй го и предпочетохме. Между тоя портрет и другите, разликата е такава, щото съвсем си не приличат, като да не са на един човек.

Факсимилите ще да турим при съчиненията.

Замисълът на Захари Стоянов да събере в един том биографичната си книга за Христо Ботев и съчиненията му е претърпял провал главно заради големия обем и високата цена на книгата – „тежка за българската публика“. Ето защо е издал отделно произведенията му през същата година, но отпечатани в друга печатница. Откъде са дошли средствата за самостоятелното издание на Ботевите съчинения не става ясно, вероятно част от разходите са били поети от „Българска народна печатница“, тъй като тя е могла да печели и от вестник „Свобода“, и от изданията на Народното събрание, за които е осигурявано държавно финансиране.

 

 

 

Съпоставката показва, че двата портрета на Ботев – този от „Биография“-та и този от „Съчинения“-та – са напълно идентични. Знае се откъде е взет оригиналният образ на поета – това е известната фотография на Христо Ботев с Иван Драсов и Никола Славков, направена в Букурещ през 1875 година. След първата му поява в двете книги, дело на Захари Стоянов, този знаменит портрет заживява собствен живот в огромен брой публикации, свързани с Христо Ботев. Интересно би било да се разбере кои са тримата художници, споменати от съставителя, на които е била поръчана изработката на отделните варианти.

Кой е авторът на литографирания графичен портрет? Захари Стоянов не казва. Проф. Вера Динова-Русева пише, че той е устроил своеобразен конкурс за портрет на Ботев: „От проучванията ми се оказа, че единият поканен за конкурса художник е бил революционерът Георги Данчов-Зографина, от когото познаваме четири графични варианта с лика на героя – от 1887-а, 1894-та и два от 1896-а година. Другият участник е бил графикът, поетът и журналистът Димитър Панайотов[11]. Третият участник, чийто Ботев образ е бил предпочетен за изданията и поместен в тях, остава неизвестен. И тримата художници представят Ботев така, както е описан словесно в биографията на Захари Стоянов. Графиките на Данчов и Панайотов били отхвърлени от него и получили публичност в отделни издания“[12].

След фронтисписа в разглежданата тук книга откриваме и подлепена двойна страница (вложка), съдържаща факсимиле от прощалното писмо на Ботев до жена му Венета, написано на борда на „Радецки“ на 17 май 1876 г., чийто текст гласи:

Мила ми Венето, Димитре и Иванке!

Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и тряба да ме слушаш и вярваш в сичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят, и те трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а ако оживея, то ние ще да бъдеме най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия

те Христа

17 майя 1876
„Радецки“[13]

 

 

• Отпечатано за пръв път факсимилно от Захари Стоянов, това легендарно писмо, многократно е цитирано и публикувано по-късно. Както съставителят отбелязва, оригиналът му се е намирал у Венета Ботева, която го пази дълги години и преди смъртта си го поверява на сина си Димитър Рашев. През 1933 г. Д. Рашев подарява този оригинал, заедно с Ботевия бележник, на Народната библиотека. Понастоящем тези реликви се съхраняват в Българската народна банка.

Димитър Рашев предава писмото на Ботев до Венета в Народната библиотека

 

Алберт Бенбасат (род. 1950 г.) e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги, сред които „Българската еротиада” (1997), „Литературни приключения” (2000), „Цензурата върху книгата“ (2003), „Книгата като тяло и като дух” (2004), „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца” (2005), „Печатни пространства и бели полета” (2010), „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване” (2011), „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век” (2013), „Лъженауката за книгата” (2014), както и на сборника с разкази „Изгубени вещи“ (2020). Редактор и издател на сп. „Критика” и Библиотека „Критика”, редактор и съставител на множество книги.

[1] Книгите в конволюта са следните: И. С. Тургенев – „Дим“. Роман, прев. Ив. Д. Иванов, Пирдоп, 1895; М. М. Филипов – „Нютон. Живота и научната му деятелност. Биографичен очерк“. Казанлък, 1895; Ватсон, М. В. „Данте, негова живот и литературната му деятелност“. Превел М. Москов. Търново, 1894. Томът със съчиненията на Ботев се намира между „Дим“ и „Нютон“.
[2] Страниците, обозначени с римски цифри представят добавеното накрая „Съдържание“.
[3] Любопитна подробност около това издание научаваме от спомените на Иван Андонов, съратник на Ботев. Той си спомня, че през 1880 г. с Кирил Ботев се договорили да издадат сбирката „Песни и стихотворения“, „която дотогава беше неизвестна“. Андонов писал на Ст. Стамболов, който дал съгласие и отстъпил безвъзмездно авторските си права. Забранил обаче да бъде препечатано стихотворението му „Знаете ли кой съм аз“, насочено срещу Любен Каравелов, и книжката излязла без него. Вж. Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, Захари Стоянов в спомените на съвременниците си. С., 1967, с. 422. 
[4] Бачо Киро (1835–1876) – учител, книжовник и революционер, герой от Априлското въстание.
[5] Петър Франгов (1855–1931) – участник в Априлското въстание, свещеник, краевед и мемоарист.
[6] В спомените си Иван Андонов казва, че Стефан Ботев „бе дошел в Болград да разпродава песни от брата си Хр. Ботев и Стефан Стамболов и календара с лика на Васил Левски“. По думите на Андонов Ст. Ботев му дал 500 златни леи, за да ги занесе на Хр. Ботев в Букурещ. Вж. Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, Захари Стоянов в спомените на съвременниците си. С., 1967, с. 407. 
[7] На с. 43, където под №20 е отпечатано стихотворението „Обесвание на Васил Левски“ е допусната печатна грешка – то е датирано „Декемврий 1876 г.“, вместо „1875 г.“. В съдържанието накрая на книгата творбата е озаглавена „Обесванието на Васил Левски“.
[8]Сталь (рус.) – стомана. В случая стоманена матрица, клише.
[9] Напр. Оккупационый фонд, основанный для устройства Русско-Дунайской области. Предг. на бълг. ез. от Д. Петков. София, 1892. Също една брошура на Захари Стоянов – Пътуванието на Негово Ц. Височество Фердинанд I до Рилския манастир и по планините Рила и Родопите. София, 1889.
[10] Става дума за съпругата на Любен Каравелов Наталия. В нейната печатница, наследена от съпруга ѝ, З. Стоянов печата втория том от „Записки по българските въстания“ (1887) и „Христо Ботйов – опит за биография“ (1888), пак той редактира и осемтомното издание на Л. Каравелов, излязло в същата печатница между 1886 и 1888 г.
[11] По същото време редактор и издател на търновския в. „Янтра“.
[12] Динова-Русева, проф. Вера. Образите на Христо Ботев. Изказвани са различни предположения относно премълчаното от З. Стоянов авторство на въпросния графичен портрет, но нито едно от тях не е подкрепено с доказателства.
[13] На гърба на писмото Ботев е написал: „Това писмо да се предаде на жена ми Венета Х. Ботйова, в Букурещ“. Дава го на придружаващия го в парахода Димитър Горов, известен български емигрант, участник в освободителните борби, който изпълнява заръката му.

 

 

Алберт Бенбасат