Има няколко основателни причини да обърнем внимание на новия български филм „Клопка“. С него се откри тазгодишният световен фестивал СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ, факт, който носи най-малкото престиж на създателите му. Преди броени дни с него бе закрит и националния фестивал „Васил Гендов“, където бе отличен с награди за режисура на Надежда Косева и за най-добра мъжка роля на Александър Трифонов. Авторът на сценария Боян Папазов получи приза за цялостно творчество. И наистина, приносът му за киното и въобще за културата ни никак не е малък. Мнозина го свързват с някогашното екранно събитие „Всичко е любов“, взривило емоциите на зрителите, особено на по-младите. По-паметливите едва ли са забравили яростната партийна реакция срещу „Една жена на 33“, довела до спиране на други негови сценарии, до изолация или просто казано тормоз, какъвто овластените апаратчици тогава ловко умееха да упражняват. Има и такива, които сериозно следят културните процеси у нас и познават неговите театрални пиеси, населени от интересни, цветни герои, доста встрани от представата за средностатистическия българин, със собствена мяра за правда и достойнство, с необичайните си идеи за смисъла на живеенето.
Надежда Косева е от поколението, което трябваше да се справя житейски и професионално в условията на посттоталитарната реалност и митичния български преход, чийто край официално е настъпил, ала на хората все не им се вярва. Ако Троцки е съчинил теория за перманентната революция, за щастие, оказала се неприложима, то у нас успяхме по строго ненаучен път да наложим идиотския модел на перманентния преход. В късометражните си филми, а и в първия игрален – „Ирина“, много точно и с тънка чувствителност успява да улови хаоса на времето, безпътицата, отчаянието и отражението им у всеки отделен човек, без обаче да руши надеждата. Разказва автентично звучащи истории и то така, че да станат разбираеми и близки до различна по националност публика, което донякъде обяснява и многото международни награди от световни кинофоруми.
Такава е историята и в „Клопка“. Попадаме в малък град край Дунава. Мястото е красиво, живописно, както впрочем е и целият този регион, който за съжаление, от доста време сме свикнали да възприемаме като някаква социално-икономическа „зона на здрача“. Тъкмо такива зони обаче се оказват удобно и примамливо поле за извършване на полу- или откровено незаконни действия в ущърб и на природата, и на живеещите там хора. В случая местен олигарх в съюз с кмета, полицейския началник и други нищожества от администрацията се гласи да построи хранилище за ядрени отпадъци близо до града. Самото намерение без колебание може да се определи като престъпно, но финансовата изгода и гарантираната безнаказаност размиват всякакви морални задръжки. Към активите на въпросния богаташ се прибавя и организирането на нерегламентиран лов като услуга, разбира се, мощно заплатена, на самонадеян чуждестранен авджия, колекционер на трофеи, сиреч на убити от него редки животни. Нарочената жертва е огромен глиган, затворен в малко островче в реката, добре оградено, за да не му оставят и най-малкия шанс за бягство – съвършената клопка. Само че плановете неочаквано се осуетяват, защото все още има хора, които не се примиряват с всяко безобразие и имат куража да реагират.
Така стигаме до главния герой Божека, както го наричат всички в града, защото видимо живее в съгласие с етичните норми и природните закони. Иначе споделя обичайната съдба на хиляди други – вдовец, дъщеря му е заминала в чужбина, а той е останал сам в дома си. Компания му правят любимото куче и още куп всевъзможни животинки. И разбира се, реката, природата наоколо, които сякаш усеща като жив организъм, а себе си като част от него. Системно събира насъбралия се боклук по красивите места и изсипва чувалите насред лъскавото площадче пред кметството. За да напомни на местните величия, че не си вършат работата. Знае какви са целите и мотивацията им и реагира по свой начин, тихо, но категорично. Последиците са посегателство върху животните му, разбита къща, грозен побой. Едно не знаят насилниците (поръчители и изпълнители) – на каквито и безчинства да е способна грубата сила, не може да унищожи докрай човешкия дух.
Филмът ни показва сблъсъка на противоположни начини на мислене, нагласи, поведение, ако щете и възпитание. Това в най-изчистен вид се наблюдава в малките общности и там ясно се очертават болестните симптоми на цялото ни общество. Отстрани погледнато, регионалните властници са по-скоро комична гледка, но могат да бъдат рядко опасни и нагли в преследването на целите си. Олигархът, кметът и началникът на полицията са типични представители на съсловието, отгледано, оформено и удобно виреещо в условията на нашенския преход. Държат се наперено като успешно наложили се в съответната позиция професионалисти, а всъщност са поставени там, за да изпълняват задачи, възложени им „от горе“. Дълбоко зависими и несвободни, те развиват манталитета на усърден обслужващ персонал, за да опазят на всяка цена властта и произтичащите от нея облаги. А когато някой си позволи да се изправи на пътя им, стават гневни, зли и отмъстителни. Всичко това се случва и възпроизвежда с десетилетия пред безмълвното (не)съгласие на редовия българин. Най-много да възроптае боязливо и шепнешком в домашна среда, да пийне ракия и да се успокои. Вярно е, че хората се умориха от неясни реформи, от фалшиви обещания за промяна, но страхът и безразличието са пагубни за всяко общество и са най-сигурният начин наистина нищо да не се промени. Превръщат го в народонаселение, оцеляващо в клопката на собственото си безхаберие и примирение. Подходящо предупреждение за приспаните души е репликата на Джон Малкович в ролята на Сенека от иначе спорния едноименен филм на режисьора Роберт Швентке: „Всичко продължава по старому, а злото става новото нормално“.
На другия полюс, уви, оскъдно населен, са хора като Божека, учителя, украинската емигрантка. Хора неспособни на унизителни компромиси, за тях човешкото достойнство е реална ценност. И тъкмо те биват въвлечени в нечистите игри на местните управници и в клопката на коварните им методи. Тежка ситуация, която Божека се наема сам да разреши и сам да поеме най-болезнените удари. Александър Трифонов явно се чувства съвсем на място в кожата на героя си. Както каза Надежда Косева в „Култура БГ“ по БНТ 1, „той живее на екрана, не го играе“, и това действително е така. Споменавам това, че не е професионален актьор (макар и с над десет участия в киното ни) не само като любопитен факт, а заради цялостната режисьорска идея, включваща по-малко познати лица за основните персонажи. Виждаме една от най-талантливите ни млади балерини Яница Атанасова в ролята на украинката, режисьорите Камен Калев като олигарха и Николай Тодоров като кмета, няма как да изредя всички, но общото впечатление е за екип от съмишленици, които искрено вярват в смисъла на това, с което са се заели. Резултатът е налице – един интелигентски филм, създаден в духа на доброто европейско кино, великолепно заснет от оператора Кирил Проданов. Кадрите с реката са просто замайващи. Да, „Клопка“ не „произвежда новина“ като форма или тематика и на мнозина може да се стори нещо познато и видяно. Но докато всичко продължава да крета по старому, а хората започват да свикват, винаги ще има какво още да се разкаже, напише, изговори. За да не настъпи неусетно моментът, когато злото вече е станало новото нормално.
Карин Янакиева
