Ницше учи, че нашите най-възвишени изявления по най-абстрактните, универсални теми са толкова идиосинкратични, толкова продукт на нашия индивидуален темперамент, метаболизъм и ранни влияния, колкото нашите най-специфични склонности и най-ексцентрични приумици. Така че нека да заявя едно предубеждение.

Единственото, което знам за моя прадядо, е, че е бил нает от селска Сицилия, за да работи на строежа на Панамския канал, където умира от жълта треска. Дядо ми беше неграмотен и се трудеше като работник във фабрика на Hood Rubber Company. Няколко месеца преди да се пенсионира с право на пенсия, той бе уволнен без причина; тъй като не знаеше английски, нямаше право на обжалване. Баща ми беше със средно образование, но тъй като детството му е било помрачено от Голямата депресия, той се бе вкопчил в една сигурна, невзискателна работа в държавната администрация в продължение на петдесет години и спестяваше всяко пени, голяма част под дюшека си. Живя на една и съща улица през целия си зрял живот и никога не отиде извън Ню Ингланд. Произходът, възможностите и перспективите на майка ми бяха също толкова ограничени, а в някои отношения дори още по-ограничени.

В „Бележки върху дефиниция на културата“ Т. С. Елиът пише: „Главният канал на културата е семейството; никой човек не може да избегне напълно вида или да надмине степента на културата, която е придобил от ранната си среда“. Доколкото знам, нито един от родителите ми не е прочел нито един роман, не е гледал нито една пиеса и никога не е ходил на концерт. Синът им обаче има две дипломи[1] от Бръшляновата лига, написал е книги и е видял света – лично и на кино. Всяка година прекарвам стотици блажени часове в слушане на великолепни записи на пълните произведения на Бах и Моцарт на великолепно, макар и евтино оборудване. Стаите и животът ми са обзаведени с трайни и евтини джобни книги. Дори за едно поколение това изглежда като прогрес. Когато си представя прадядото на моя прадядо, потънал в безпаметната бедност, невежество и унижение на сицилианските селяни, изводът ми се струва еднозначен: аз във всеки случай съм щастливецът, облагодетелстван от два-три века прогрес. Нещо повече, това ми прилича на устойчив, универсален прогрес.

Може ли да се каже, че въплъщавам и морален прогрес? Това е по-трудна, но не и невъзможна заявка. За традиционния морал на южните италианци са издадени редица проницателни и остри присъди. В класическия социологически труд „Моралните основи на изостаналото общество“ Едуард Банфийлд дамгосва южноиталианския етос като „аморална семейственост“. Тази нещастна морална култура се определя от тесногръдото посвещаване на собствените интересите и тези на собственото семейство в най-тесен смисъл, при пълно отсъствие на интелектуална или политическа почтеност, безкористност, доверие, солидарност, щедрост, гражданска добродетел или професионална гордост, както и от еднаква степен на цинизъм и сервилност към всички форми на властта. Робърт Пътнам също намира, че аморалната семейственост процъфтява – ако това е точната дума – сред южните италианци в своята фундаментална работа „Как да направим действена демокрацията“.  

Аморалната семейственост със сигурност беше преобладаващата етика в моя квартал, в който живееше предимно второ поколение. В колежа покритите с бръшлян тухлени стени, трапезариите с дървена ламперия и портретите на пуританските бащи на колежа ме подготвиха за промяна; и през втората година просветлението дойде с пълна сила: „За свободата“ и „Мидълмарч“ бяха моето завършено морално образование. Благородната чистота на Мил и мъдрото великодушие на Джордж Елиът имаха своето неизбежно въздействие. Никога няма да бъда неспособен на дребнавост като тях, но съм по-малко аморален семейственик, отколкото бих бил иначе. Това едва ли е съвършенство, но за човек, чийто не много далечен прародител най-вероятно е бил, по думите на един герой на Хенри Джеймс, „мизерен, див на вид селянин, раздърпан грубиян с ортодоксален италиански вид“, несъмнено е прогрес. И отново, поне по принцип (въпреки бръшляновите стени), всеобщо постижим.

Тази двувековна траектория – от мизерия до скромен комфорт, от грубиян до безобиден наивник – несъмнено ме предразполага да разглеждам наклона на историята като възходяща линия. Както и друга случайност в биографията: избавлението от позора. Израснах благочестив и като ученик в гимназията бях приет в Опус Деи, католически светски орден, белязан от най-строг контрареформаторски традиционализъм и авторитаризъм. Моето следване на съвременна европейска интелектуална история беше парадоксално, тъй като голяма част от съвременната европейска литература и философия беше в Индекса на забранените книги и следователно забранена. Твърде късогледо обаче Църквата не бе успяла да забрани всичко.

Още по-неразумно бе, че орденът се опитваше да преподава на своите членове елементите на схоластичната философия, което ми се стори крайно неубедително. Дълго време потисках съмненията си поради съвестност и вродена плахост. Разбира се, доверявах ги на моя изповедник, който отначало настояваше за молитва и умъртвяване на плътта. В крайна сметка, след като се консултира с началниците си, той разпореди sacrificium intellectus: трябва да оставя интелектуалната история на мира, под риск от грях и може би проклятие. Това беше сериозна работа: ужасявах се от ада, а освен това изповедникът ми много приличаше на мисловния образ, който си бях изградил, на Великия инквизитор на Достоевски.

Ала вече беше твърде късно: усещах Просвещението в гърба си. Подражавайки на големия отказ на философите, аз заявих моя малък отказ и се записах плахо, но гордо в онова, което се бях научил от Питър Гей да наричам Партията на човечеството – на свободата, науката и прогреса. Тъй като тази мини-героична автоеманципация беше най-голямата драма – честно казано, единствената драма – в моя живот, може би е разбираемо, че съм склонен да разглеждам цялата история като тази драма в многократно уголемен мащаб: „Излизането на човечеството от самоналоженото му непълнолетие“, както Кант определя Просвещението. Със сигурност не съм склонен да смятам, че моето малко, но трудно утвърждаване няма никакъв отзвук извън собствения ми живот, никаква роля в по-нататъшното разгръщане на една по-велика схема на освобождение и колективен напредък. Но това е просто предубеждение, знам.

* * *

Известна част от нашето недоумение относно човешкия прогрес със сигурност се дължи на размера на нашата извадка. Ако познавахме историята дори само на няколко по-интелигентни вида, щеше да е много по-лесно да екстраполираме нашето бъдеще. Всичко, с което разполагаме, са въображаеми истории, т.е. научна фантастика. Някои от нейните догадки обаче изглеждат наистина вдъхновени и никоя от тях не е по-силна от „Краят на детството“ на Артър Кларк. Фундаменталната интуиция, залегнала в основата на всички концепции за съвършенство чрез космическа еволюция, може да се обобщи като „от материя към разум“. Това е вездесъщ троп в интелектуалната история от Средновековието до Тейяр дьо Шарден, и във футуристичната фантастика от Уелс и Стейпълдън насам, ако не и преди това. Материята е ограничение, дезорганизация, инерция. Разумът постепенно, неумолимо рационализира не само материалните и социалните ни отношения, но в крайна сметка дори и нашата организмена форма, видовото ни битие. Ние се превръщаме в богове.

Някои критици (както и някои от героите в „Краят на детството“) смятат визията на Кларк за неприемлива, защото човечеството не решава само своята съдба. Разбира се, това възражение има сила само ако човечеството е достатъчно пораснало, за да осъзнае своя избор и да обуздае своите смъртоносни (потенциално в междузвезден мащаб) енергии. Отговорът на Кларк, заложен в заглавието и посочен, макар и не напълно развит, в романа, е убедителен за мен. По-важното е, че „Краят на детството“ е едновременно най-екстремното и най-правдоподобно футуристично фентъзи, което познавам. То отговаря на моята (признавам, груба) интуиция, че четиринадесет милиарда години са достатъчно време и трилиони светлинни години са достатъчно пространство, за да се случат много неща, които досега са се изплъзвали на повечето земни въображения; а също и на моето (също така грубо) усещане, че поне неколцина от безбройните мистици на човечеството са зърнали нещо неизразимо. Това са две много различни интуиции; не познавам друга история, която вместява и двете.

* * *

Двамата най-убедителни антипрогресисти на XX век, които познавам, не биха могли да бъдат по-различни: Д. Х. Лорънс и Кристофър Лаш. Лорънс се застъпва за материята срещу разума. Той презира „тънкоумни“ рационалисти като Шоу и Уелс; презира спестяващи труда технологии; и вярва в естествени йерархии и харизматични лидери. Същевременно обаче не може да бъде наречен приятел на статуквото, актуално или минало. „Знам, че сме на прага на класова война. Знам, че е по-добре всички да се обесим веднага, вместо да започнем борба, която ще бъде борба за притежание или непритежание на собствеността чисто и просто, и нищо повече. Знам, че собствеността е проблем, с който може да се наложи да се борим. Но отвъд борбата трябва да има нова надежда, ново начало… Знам, че трябва да поемем отговорност за бъдещето, без бавене. Предстои голяма промяна и тя трябва да настъпи. Това, от което се нуждаем, е някакъв проблясък на визия за света, който ще бъде отвъд промяната. В противен случай ни очаква голяма катастрофа“.

Това е отговорът на Лорънс на „Хора като богове“ на Уелс и „Назад към Матусал“ на Шоу. Визия за човешко съвършенство, постигнато не с движение напред и нагоре, а навътре и надолу. Дали това означава движение напред или назад, зависи от това дали човек вярва, че органичната, въплътена в човека природа има неизменни граници.

Кристофър Лаш вярваше в това и го проповядва красноречиво в „Истинският и единствен рай“, своя шедьовър на социалната критика и интелектуалната история. Тази книга, както и цялата кариера на Лаш, е продължителна борба с модерността, дефинирана като напредък на една припокриваща се, взаимно подсилваща се фаланга от политическа централизация, масово производство, разширено потребление, автоматизация, географска мобилност, бюрократизация на образованието, медицината и семейния живот, морален космополитизъм и правен универсализъм. Против този марш на абстракциите Лаш настоява за факта на човешкия мащаб. Човешкото същество има специфична еволюционна надареност и гестационна история; в резултат на това то има специфичен инфантилен фантазен живот, който може да надрасне само постепенно чрез редица непосредствени взаимодействия, включващи както власт, така и любов, с едни и същи възпитатели в продължение на много години. Бюрократичната рационализация на работата и интимния живот се отразява пагубно на тази схема на развитие, създавайки слаб Аз, лишен от традиционни умения, инструменти и автономност, изцяло зависим от големи сили, които не може да разбере, а още по-малко да контролира, и осакатен от амбивалентност към отдалечената, безлична власт. Това, което е крепяло силния предмодерен Аз, е добродетелта на надеждата; това, което крепи слабия модерен Аз, е идеологията на прогреса.

От Лорънс и Лаш научих с известна неохота колко лесно се объркват нещата, колко изобретателно може да се фалшифицира прогресът. Разделението на труда, напредъкът в индустриалните и информационните технологии, развитието на медицинските познания, дори еманципацията на жените: всяко освобождение може да бъде пленено и използвано. По-добре е да останем в собствената си кожа – и дори може би в традиционните социални форми – докато не се уверим, че е безопасно да ги отхвърлим. Само че докато модернизацията е принудителна – наложена в рамките на класова система с цел печалба или социален контрол – е трудно да знаем това.

Два други, по-малки шедьовъра ни дават подобни уроци за фалшивите обещания. Независимо дали (както твърди Никълъс Кар в „Плитчините“) интернет ни прави глупави или не, той безспорно ни прави различни, особено като читатели. В „Гутенбергови елегии“ Свен Биркъртс майсторски разработва феноменология на „дълбокото четене“: повишеното внимание, вътрешната тишина, въображаемата подвижност, потапянето в езиковата матрица. Това е навик, който подобно на концентрацията на медитиращия укрепва постепенно, както се укрепва мускул. Той изисква вертикалност и временна изолация. Способността за подобна концентрация трябва да ерозира и в крайна сметка да се разсее в един хоризонтален, хиперсвързан, непрекъснато свързан свят. Промяната в психичния ни метаболизъм, която Биркъртс предвижда, ми се струва не по-малко вероятна и съдбоносна, защото неговото описание е качествено, литературно, без позоваване на невробиологията или социалните науки.

Промяната, която Бил Маккибън тематизира в „Достатъчно“ (и не толкова красноречиво Франсис Фукуяма в „Нашето постчовешко бъдеще“), е още по-радикална. Не всички, но повечето учени са съгласни, че генното инженерство ще стане факт през следващите сто години. Елиминирането на генетичните болести ще бъде благословия, разбира се, но пазарът на „дизайн деца“, програмирани за изключителни познавателни, атлетични и други постижения, може да превърне сегашното икономическо неравенство в необратимо кастово разграничение – евентуално дори във видово разграничение. Със сигурност свободният пазар знае най-добре и ако той постанови, че господарската класа трябва да се превърне в господарска раса, кой е достатъчно мъдър, за да се намеси? „Няма алтернатива“, поучаваше ни г-жа Тачър; в такъв случай звучната декларация на Джеферсън, че „масата от човечеството не се е родила със седла на гърба, нито пък малцина облагодетелствани са се родили с шпори, готови да яздят останалите законно, по Божия милост“, е само сантиментална егалитарна реторика.

* * *

Може би проблемът с прогреса е псевдопроблем. Коулридж отбелязва, че всеки велик и оригинален поет създава вкуса, по който го оценяват. Но вкусовете, критериите, перспективите също могат да бъдат унищожени или да повехнат. Например цивилизацията, основаваща се на книгата, не е отговорила на най-ранните възражения против изтласкването на устната грамотност; тя просто ги е игнорирала. Без съмнение, на обитателите на електронния кошер, който Биркъртс прогнозира, ще им липсва задълбоченото четене, както на повечето от нас ни липсва запаметяването на огромни количества стихове, както са практикували образованите хора в епохата на устната грамотност. А хора, които са заменили уменията, инструментите и независимостта си с джипове и потребителска електроника, може да бъдат напълно щастливи или поне да се чувстват удобно със седла на гърба си. За да се измери прогресът, е необходим стандарт; а ако стандартите се променят драстично, каква е тогава стойността на измерванията?

Джордж Оруел е имал свое виждане по въпроса. Макар да е известен най-вече с антиутопиите си, по Коледа 1943 той пише едно – типично скептично и мрачно – есе за утопията, озаглавено „Могат ли социалистите да бъдат щастливи?“. „Всички опити да се опише перманентното щастие са били неуспешни, от най-ранната история та до днес“, започва той безгрижно. Утопиите „изглежда си приличат по това, че постулират съвършенство, но не могат да предложат щастие“. Оруел никога не е бил весел по нрав, а в Лондон през декември 1943 вероятно е било трудно да си представи дори временно щастие.

Както и да е, продължава той, щастието не е най-важното. „Почти всички създатели на утопии приличат на човек, когото го боли зъб, и затова смята, че щастието се състои в това да не го боли зъб. Те са искали да създадат съвършено общество чрез безкрайно продължаване на нещо, което е било ценно, само защото е било временно. По-мъдро би било да кажем, че има определени линии, по които човечеството трябва да се движи, голямата стратегия е начертана, но подробното пророчество не е наша работа“.

Това ми се струва разумно и подозирам, че би се сторило разумно и на Кондорсе, имайки предвид следния, пронизан от почти оруеловска трезвост пасаж: „Трудът на последните векове е допринесъл много за прогреса на човешкия ум, но малко за усъвършенстването на човешката раса; много за честта на човека, нещичко за неговата свобода, но засега почти нищо за неговото щастие. На няколко места очите ни са заслепени от блестяща светлина, но гъст мрак все още покрива огромна част от хоризонта. Има няколко обстоятелства, с които философът би могъл да се утеши; но той е все така поразен от зрелището на глупостта, робството, варварството и разточителството на човечеството; а приятелят на човечеството може да намери неразводнено удоволствие само като вкуси сладките наслади на надеждата“.

Това звучи не по-малко като 2012, отколкото като 1794 (с изключение на това, че последните векове не са направили толкова много за „честта на човека“). „Гъстият мрак“ описва точно американските икономически и политически перспективи; а зъбоболът е единственият възможен отговор на политиците и учените глави от Демократическата или Републиканската партия. „Окупирай“ и Уикилийкс, Кругман, Тунберг и Чомски ми се струват няколко точки от „блестяща светлина“, с които се „утешавам“. Дали те, заедно с последните около три века, са достатъчни, за да осигурят „сладките наслади на надеждата“? Предполагам, че да – но това е просто предубеждение, знам.

Превод от английски Стоян Гяуров

George Scialabba, Progress and Prejudice. Only a Voice – Essays.

[1] Харвард и Колумбия.

Джордж Шалаба