Софийски истории (72)
Някъде из периферията на времето се стаяват всички наши разходки из София с безметежната им тишина късно вечер или свръхускорението в час пик. Но винаги споменът като невидимо огледало разменя местата на някогашното и сегашното, отреждайки ни специфична позиция – на „бухал в развалини“ или „самотна птица на покрив“ (Пс. 101:7–8). И всеки път, няма как да не го повторя, ние всъщност гледаме през своите, но и през чужди очи. Способността за това „двойно виждане“ е може би най-съществената характеристика на културната памет.
Едва ли щяхме да провидим „някогашната София“ без книги гидове като „Затрупана София“ (1944) на Кирил Христов, „Някога в София“ (1970) на Христо Бръзицов и най-вече „София преди 50 години“ (1947) на Георги Каназирски-Верин. На последния дължим особено много – заради пъстрия и широкоформатен разказ за следосвобожденска София с нейните махали, чаршии и неустроени улички, където вечер мъждукащите газени фенери се палят от фенерджии, покачени на стълби, без да забравяме за разносвачите на „хубава сладка боза“ или „жежок салеп“; за подвижните кебапчии, сновящи по пасажа „Свети Никола“, оставяйки след себе си мирис на вкусна скара, или пък за дюкяните по „Леге“, които още в 5 часа заранта вдигат кепенците, докато собствениците пред разгорения мангал посягат към първото сутрешно кафе. В тази негова София го има и инатенето на кореняците, трудно приемащи нахлулите откъде ли не натрапници в новата столица в края на XIX в., и на свой ред приучаващи ги към своите порядки и нрави. В резултат на което първото поколение софиянчета от зората на ХХ в. вече дружно „ека“ и е съвсем наясно с кореняшки изрази като „Мачка руча поганец на чандията“, което ще рече (в днешен превод): „Котка яде мишка върху стряхата“. И пак на Каназирски-Верин дължим галерията от безсмъртни софийски типажи – продавача на вестници Даскала, говорещ в стихове и накичил се с непонятни изрезки, за които твърди че са ордени; д-р Диодоно, адвокат и виртуоз на „леденото хоро“, както наричали тогава „катаенето на кънки“; Мито Шишкавио, посредник в покупко-продажби с имоти, когото нито един файтон в София не можел да издържи, та затова файтонджиите се пазарели с него като за трима или го заобикаляли дружно; или пък самозваният барон Георги Кракра Пернишки, бакалин, смятащ себе си за потомък на последните деспоти на Перник.
Всички те оживяват под виртуозното перо на „софиописеца“, а за самия него знаем тъй малко, да не кажем почти нищо. Дадох си сметка за това, докато преглеждах документи от Шестия състав на Народния съд, съдил журналисти и карикатуристи. Оскъдни са материалите там за него, но в съчетание със свидетелството на неговия племенник д-р Петър Каназирски (в предговора на книгата от 1992 г.), както и от редица автобиографични пасажи от „София преди 50 години“, пъзелът донякъде се нарежда.
От документите на т.нар. Народен съд се опитах да издиря неговия последен софийски адрес. Защото първият му софийски адрес е добре известен на всеки читател на книгата му – улица „Неофит Рилски“ на кръстовището с „Витошка“.
Георги Каназирски-Верин (1883–1954) пристига в София през 1889 г. (в същата година, в която тук идва и Кирил Христов). Той е „филибелия“, потомък на заможна пловдивска фамилия. Дядо му, поп Георги, е участник в Априлското въстание, баща му Иван учи в Одеса, става опълченец, участва в освободителната война, завършва първия випуск на инженерните войски и става офицер. В един момент е преместен в софийския гарнизон.
По онова време офицерството е щедро финансирано от бюджета на младото княжество, на всички е ясно, че на Балканите предстоят нови войни. И можем да допуснем, че семейство Каназирски е наело подобаващ на положението им дом в центъра на града. Що се отнася до младия Георги, той е истински увлечен от живота в големия град и попива всичко с очи, което обяснява пленителната кинематографичност на късните му спомени. В четвърти клас (осми по днешната образователна скала) той лудо се влюбва в театъра. Това е времето на първите фонографи, както и на „диаскопите със снимки“, преди кинематографът на братята Люмиер бързо да покори света.
На едно празно място на улица „Цар Симеон“ (по описанието – на ъгъла с ул. „Мария Луиза“) тогава се намира цирк-театърът „Ангело Пизи“, превзет впоследствие от български трупи. Именно там поставят „Лукреция Борджия“, трагедията на Виктор Юго, в която младият Георги жадува да участва, дори с незначителна роля. Режисьорите Тончев и Фратев го вземат за статист и мечтата му се сбъдва. Отредена му е ролята на анонимен испански благородник, за което не казва на родителите си. Нравите тогава се строги и малко вероятно е те да погледнат с добро око на неговото „карагьозчийство“, сиреч на появата му на сцената. В уречения час той тръгва към театъра, но преди това се обажда на баща си, за да му съобщи, че ще гледа пиесата на Юго. Бащата го оглежда изпитателно и му дава два лева – цената на билет за представлението. Какъв обаче е потресът на младия Георги, когато появявайки се на сцената в розово трико, буфнали кадифени гащи и бяла широка плисирана яка, че и залепени руси мустаци, вижда на първия ред баща си, облегнал глава върху шашката на шпагата си (нали е военен). Младежът изломотва набързо репликата си и бегом се понася към гардеробиерната, за да смени дрехите си, но още на вратата се сблъсква лице в лице с баща си, който строго му казва: „Няма да се събличаш! Хайде с мен“. Хваща го за ухото и не го пуска, докато не си отидат у дома. Скоро минувачите в София се превиват от смях пред следната красива картина: български офицер, хванал за ухото испански благородник, го развежда по „Витошка“ и от време на време го подкарва с удар на шашката си. Само благодарение на застъпничеството на майката Георги се отървава от по-сериозно наказание заради лъжата си.
На другата сутрин обаче следва „второ действие“. Събудилият се Георги се чуди откъде да намери други дрехи, с които да стигне до театъра, за да си вземе своите. Баща му вече е отишъл в казармата, когато на вратата се звъни. Евреинът дрехар Самуил, голям добряк, който дава под наем костюми, е донесъл испанските дрехи. И под шумния смях на присъстващите Георги е принуден да разменя дрехи – представление във вид на наказание, организирано от неговия баща.
Александър Божинов
След което, отърсен от магията на театъра, Георги Каназирски става „маркаджия“ или филателист, както казваме днес. Кореспондира си с парижката филателна къща „Артюр Мори“, от която получава ценни чужди марки срещу изпратените от него редки български марки. И за да си ги получи, отива до тогавашната Централна поща, намираща се на мястото на днешната банка на площад „Гарибалди“. На гишето се откроява снажната фигура на пощенския служител Сюслиев, стар ерген, винаги елегантно облечен и с цвете на бутониерата. Забелязвайки го, чиновникът учудено пита какво търси тук, как са вкъщи, заръчва му да каже на баща си, че ще му прати исканите разсади в началото на март, тогава най-лесно се хващали.
Младежът изслушва цялата тази тирада и скромно отбелязва, че чака препоръчано писмо от Париж. Сюслиев отива до една етажерка и намира плик с червен восъчен печат, адресиран до Георги Каназирски, улица „Алабин“ 22, София, България. Но не му го дава без „легитимация“, макар да го познава от дете. Такива са правилата. Праща го да търси двама души отвън, които да го познават и да му станат „свидетели“. След кратко търсене Георги намира пред пощата Алекси шекерджията и Алюш кондурджията, които „поръчителстват“ пред бдителния чиновник, за да може младежът да си получи пратката с марки. Чудна бюрократична история от онова време.
Сещайки се за нея, ускорявам крачка по „Алабин“. От историята за Филаретова пазя спомен за съхранили се стари къщи в онзи район. Уви, удрям на камък, днес там е зданието на Областната управа на София, заради което са съборени поне три къщи. Нищо, поне знам мястото – тъкмо срещу някогашния „Солни пазар“.
И докато поемам обратно назад, си спомням как в юношеските си години открих „София преди 50 години“. Тогава от зори се виеше опашка пред антикварната книжарница на „Граф Игнатиев“ (там, където е „Ориндж“). Изобщо не преувеличавам. Знам случаи на хора, които съзирайки на витрината отдавна търсена книга, са чакали от разсъмване на студа, за да не ги изпревари някой. Та именно там след една дълга опашка (пускаха по няколко души, книжарница бе препълнена с хора) попаднах на „София преди 50 години“. Зачетох се в нея захласнато и от шестнайсетгодишен помня повечето от тези истории, сякаш съм ги чел днес. Не знаех нищо за автора. Споделял съм моята книга с мнозина и честно казано, недоумявах защо този толкова пъстър „софиопис“ не бива преиздаден, за да стигне до повече хора.
Най-вече мен и моите приятели ни впечатляваше как са пътували „някога в София“. Евтино, удобно и напълно свободно. Направо невероятно звучеше историята как младият журналист Каназирски (от 1904 г. той се труди на това поприще) внезапно решава един ден към десет часа сутринта да отиде в Париж. Просто ей така. Хрумва му, поглежда разписанието и заминава. „Ориент експрес“ тръгва в следобед. За целта той се отбива у свой роднина, който да го снабди с „валута“ (цели 50 наполеона, тогавашни шестотин лева). След което набързо минава през градоначалничеството на улица „Леге“ и иска от подсекретара Никола Пецов паспорт за Франция. „Дай пендицата“, отвръща му онзи и щом получава сребърна петолевка, бръква в чекмеджето си, вади нов паспорт, в който вписва на български и на френски името и фамилията на пътника, както и занятието му. Срещу „особени белези“ отбелязва „носи пенсне“, удря големия печат и му връчва паспорта.
Александър Божинов, „Търговците на ул. „Леге“…
В онези „затворени“ и несвободни години това ни звучеше като приказка от „1001 нощ“. Как някой с вълшебно килимче отлетял до „града на светлината“. Без изходна виза, формуляри, въпросници и проверки. Без чакане на опашка пред френското посолство, без входна виза и всички други формалности. Човекът си взема куфара, купува си билет за Париж (166.50 лв.), а докато чака влака, пие шампанско в бюфета на гарата. Проверка на паспорта му правят само в Сърбия (а той е и без снимка), след което няма проверки нито в Австро-Унгария, нито във Франция. Истинска приказка за нас и нищо, което да учудва новите поколения.
От кратките биографични бележки на неговия племенник в изданието от 1992 г., разбирам, че след 1904 г. Георги Каназирски се установява във Франция и то за цели 26 години. Работи в рекламата, пише статии в пресата, най-дълго се задържа на работа в прохождащите филмови компании. През 1930 г. (дали не заради световната икономическа криза?) се завръща в София с Марта, френската си съпруга. Племенникът описва „леля Марта“ като практична жена и добра домакиня, която прави всичко възможно да създаде удобства на малко вятърничавия си съпруг, този непоправим бохем.
Преди време случайно ми попадна първия международен гид на България (на френски език от началото на 30-те години), писан от Георги Каназирски. Тогава той работи за БДЖ, но най-интересното е, че този туристически справочник носи марката „Балкантурист“ (нищо ново под слънцето).
Ала започва Втората световна война. Марта Каназирска слуша Радио Париж у роднини (вкъщи нямат радиоапарат) и горчиво плаче, когато немците влизат в Париж. Не може да понесе това унижение. Разболява се тежко от грип и умира. В показанията си пред Народния съд Георги Каназирски категорично отрича някога да е бил „фашист“. Твърди, че цяла София е наясно с убежденията му, затова на два пъти е задържан в полицията. И твърди, че е дал „жертва“ – съпругата му Марта също е арестувана, това била причината за смъртта ѝ.
Георги Каназирски е извикан за разпит на 9 март 1945 г. и веднага е задържан с обвинението, че е работил в „Дирекция на пропагандата“. Самият той отрича да има антидемократични прояви и настоява, че е бил служител втора категория, занимавал се е с второстепенна редакторска работа, ходел е в печатницата, за да проследи отпечатването на разни издания.
На един от документите все пак откривам „последния му софийски адрес“ – улица „Паренсов“ 22. Откритието ме преизпълва отвътре с вълнение. Искам да си представя къде точно „софиописецът“ е живял, по кои улици е минавал, останала ли е там поне някаква следа от него.
И набързо се отправям натам. Тръгвам по бул. „Васил Левски“, паметната плоча на Блага Димитрова ми служи като ориентир, за да не пропусна „Паренсов“, а търсеният от мен номер 22 е малко по-надолу и то на отсрещната страна – на самия ъгъл с улица „Любен Каравелов“. Кооперацията е четириетажна и доста престижна – с два входа. Частта откъм „Любен Каравелов“ е ремонтирана наскоро, а тази откъм „Паренсов“ е поочукана, носи патината на времето. Залагам на нея, още повече че така е по адресната карта пред Народния съд. В показанията си Георги Каназирски съобщава, че не разполага с имущество – живее под наем, бил е принуден да „реставрира“ жилището си, пострадало от бомбардировките. Живеел в две стаи, имал 500 книги и дрехи, които разпродавал, защото от 1944 г. насетне нямал никакви доходи. В адресната карта от 1945 г. е посочено, че заедно с него живее и съпругата му Донка Георгиева Каназирска (явно е сключил втори брак).
Александър Божинов, Георги Каназирски-Верин
Входната врата към „Паренсов“ обаче е залостена здраво. И за беля, никой нито влиза, нито излиза. Забелязвам в осветените прозорци, че таваните са високи и се опитвам да отгатна на кой етаж ли е живял „софиописецът“. Щом е „реставрирал“ разрушеното от бомбите, трябва да е било по-горен етаж – четвърти или трети. А и там наемите са по-ниски. Важен аргумент за човек без пукната пара. Отивам да си купя кафе и на връщане от моя наблюдателен пункт съзирам възрастна дама, запътваща се към входа. Настигам я и с извинение в гласа питам дали кооперацията е пострадала от бомбардировките. Тя е силно учудена от въпроса ми. Това е родният ѝ дом и да, майка ѝ е разказвала, че имало попадение на бомба. А да е чувала за Георги Каназирски, за автора на „София преди 50 години“? Щеше да е като в приказките, ако кажеше „да“… питате ме за чичо Жорж… Уви, тя поклаща глава и си влиза във входа.
Но все пак съм на точното място. Оглеждам пространството около входа – има място за паметна плоча. И е редно общината един ден да сложи такава. По-надолу има паметни плочи на диригентката Росица Баталова и на цигуларката Недялка Симеонова. Отсреща е живял Стефан Савов, политик, председател на парламента и известен испанист, редактор на превода на „Дон Кихот“.
Но нещо ме гложди отвътре. Облягам се на едно дърво и отново през телефона си прелиствам досието на Георги Каназирски. За какво все пак са го изправили пред Народния съд? Той е известен франкофил и противник на нацизма, бил е дребно техническо лице в Дирекцията на пропагандата. С какво е заплашвал „новата власт“? Отговорът дойде от една, слава Богу, сканирана брошура, налична сред документите: „Из засада“ (1943) – корицата и илюстрациите са на Александър Добринов. Вътре става дума за отвличанията на белогвардейските генерали Кутепов и Милер, които през 1930 г. насред Париж са похитени от ОГПУ. Това е огромен международен скандал. Тогавашното френско правителство прави разследване и почти разтрогва дипломатическите си отношения със СССР. На тази история са посветени десетки изследвания, в една френска книга дори попаднах на информацията, че двама от похитителите били дейци на ВМРО, пренаети от „съветските другари“.
Но каква връзка има всичко това със „софиописеца“? Оказа се – почти никаква. От показанията му става ясно, че му възлагат да преведе този репортаж от в. „Депеш дьо Тулуз“. Той прави искания превод, но изтъква пред началника се, че историята е доста стара, писано е за нея и в родната преса. Онзи му отговаря, че няма значение, трябвало да имат продукция. Но в брошурата все пак има едно разкритие. След като Третият Райх обявява война на СССР, влизат в съветското посолство в Париж. И там според френската преса полицията се натъква на невероятни неща: в подземието имало обособено специално помещение зад блиндирани врати. Открит е цял арсенал от оръжия и боеприпаси, има стаичка с радиопредаватели за тайна връзка с Москва. Но това, да допуснем, е нещо очаквано. Френската преса обаче бива стъписана от помещението за инквизиции, където имало цял набор от съответните „инструменти“, както и множество белезници. В цял шкаф били подредени епруветки с отрови и някакви опиати. Но най-смайващото открили в последното помещение – вани с киселина, в които имало наличие на трупни останки, както и специалната пещ за изгарянето на тела, истински частен „крематориум“. Човек може само да гадае какво ли крият днес подземията на някои руски посолства зад граница…
За този превод Георги Каназирски плаща със задържане в Централния затвор и „глоба“ в размер на 1000 лв. Тъй като е без пари, взема заем от приятели, а в замяна – в подлистници на в. „Изгрев“ – колеги му осигуряват поредица от публикации за „едновремешна София“. Именно тези текстове залягат в основата на „София преди 50 години“, книга, която Георги Каназирски разказва пред приятели на чаша вино в кръчмата „Дивите петли“ – на ъгъла на „Графа“ и „Шишман“, прекръстена по-късно на „Лясковска среща – още преди да я написал. Появата на книгата е фурор. За успеха допринасят и „анонимните“ рисунки на Александър Божинов. Художникът не ги подписва, защото също е минал през Народния съд и е в немилост.
Предвиждат второ издание на книгата, но властта национализира издателствата и то се осуетява. Също тъй ненадейно Каназирски-Верин си отива от този свят през 1954 г. Но книгата му за София надживява всички тези премеждия. Като „жива вода на времето“, както би казал писателят Константин Константинов.
