Дали днес расовата идентичност е въпрос на избор? Ето аргументите, които Оливие Роа привежда в своята изключително интересна книга, посветена на идентичностната политика и „империята на нормите“.

Щом можем да избираме нашия пол, тоест щом биологическите маркери престават да бъдат меродавни, можем ли тогава да избираме и нашата раса? Рейчъл Долезал беше представителката на Националната асоциация за напредъка на цветнокожите (NAACP) в Спокан, щата Вашингтон; тя е абсолвент на университета Хауърд, по традиция запазен периметър на афроамериканците. Става попечител на брат си, който е чернокож и осиновен от нейните родители; омъжва се за афроамериканец и има деца, които обществото възприема като чернокожи; преподава известно време в Университета на Източен Вашингтон следните курсове: „Борбата на чернокожата жена“, „Африканска и афроамериканска история на изкуството“, „История на Африка“, „Афроамериканска култура“. Има светлокафява кожа и носи африканска фризура. Накратко, тя въплъщава всички кодове на „чернотата“. Смятана е за чернокожа и се представя за такава.

Трябва да се знае, че в САЩ, макар и да няма вече законов статут, само капка черна кръв е достатъчна, за да бъде смятано съответното лице за чернокожо, така че много американци с по-тъмна кожа могат да бъдат класифицирани като черни, което не би могло да се случи в Южна Европа. През 2015 г. братът на Долезал разкри, че тя е родена бяла (и дори руса) в бяло семейство. Избухна скандал. Долезал бе обвинена, че е „расов фалшификатор“ и изгуби всичко. Беше уволнена, изхвърлена от NAACP, съпругът ѝ се разведе с нея и тя трябваше да изплаща няколко гранта и заеми. Тя опита да се защити, заявявайки, че е трансрасова, така, както други са транссексуални, че е направила свободен избор да се идентифицира с чернокожите, че расата има дори още по-малко биологически основания, отколкото пола и че не разбира защо „трансрасовостта“ се криминализира, докато „транссексуалността“ се приема. Аргументите ѝ обаче не убедиха никого и тя беше заклеймена от всички страни – от съдилищата до организациите на чернокожите, прогресивните движения и разбира се, от консервативната десница. За печата тя си остава „позорен расов фалшификатор“.

Как трябва да разбираме това явно противоречие? И в двата случая една биологическа даденост (пол или цвят на кожата) се отхвърля в името на свободния избор, личното усещане и опит. С други думи, тази даденост става флуидна, изоставена или реконструирана (ако е необходимо чрез хирургическа намеса или пигментация), с цел биологията да бъде подчинена на една нова, преживяна или избрана идентичност, която след това се „кодира“ чрез препратки или поведения, смятани за присъщи на новата идентичност (подобно на конвертитите в една нова религия). На теория Рейчъл Долезал беше права: расата и полът са социални конструкти, на които човек може да противопостави своята автентична личност („истинска личност“ според Долезал).

За да разберем, трябва да разгледаме различните аргументи на тези, които осъждат отказа на Дж. К. Роулинг да признае трансджендърните жени за жени[1], и тези, които осъждат Долезал за желанието ѝ да бъде чернокожа. Първите критикуват Роулинг за твърдението ѝ, че „полът е нещо реално“, а вторите отговарят на Долезал, заявявайки, че „расата е нещо реално“. Но главният аргумент на първите, заклеймяващи „страданието“, което Роулинг причинява на трансджендърите, се използва и от вторите. Централният въпрос е връзката между страдание и идентичност: както страданието, така и узурпацията на идентичността нараняват онези, които претендират за тях.

Чернокожата американска авторка Айджиома Олуо, която интервюира Долезал, заяви след това, че последната не разбира страданието на чернокожите; Олуо смята думите на Долезал, че била преживяла нещо като робство, за дълбоко презрителни към истинските страдания на робите и техните наследници. Черната идентичност е страдание. Според Олуо Долезал практикува културно присвояване, като заема сегменти от една идентичност, частици от нейната култура и ги присвоява, без да разбира каква е същността на тази идентичност – именно страданието. За нея да бъдеш чернокож е нарцистично удоволствие, а не емпатия за съдбата на една човешка група.

Думата „реално“ в концепцията на Роулинг за пола като нещо реално и в критиката по адрес на Долезал с твърдението, че расата е нещо реално, има различни значения. Страданието на транссексуалните е индивидуално страдание, което няма корени в някаква колективна история. Расиализацията, от друга страна, отива отвъд личните истории – тя е свързана с човешката история и въпроса за експлоатацията и доминацията. Така стигаме до друг оспорван момент в новата мисъл – расиализацията.

Защото в действителност расата става флуидна. Във формулярите за преброяване на населението в САЩ вече липсва бинарът бял/черен. Гражданите могат да се идентифицират като черни или бели, или могат да изберат някаква друга идентификация от един постоянно удължаван списък от раси и/или етноси; приема се също идеята за смесена раса и т.н. Расата не се признава от закона; тези, които настояват за край на позитивната дискриминация (affirmative action), правят това в името на антирасизма – расата не трябва да влиза в сметката, било позитивно, или негативно. Но расизмът е все така жив в Америка, както впрочем и в Европа, в отношението на полицията, дискриминацията в жилищната сфера или наемането на работа и т.н. Именно тук има смисъл концепцията за „расиализация“, тъй като тя потвърждава, че това е по-скоро социален, отколкото биологически проблем. Расизмът не е вече заземен в съществуването на биологически раси и неравенството между тях, а е станал подход, който расиализира личността. Проблемът с тази иначе оправдана концепция е, че тя може да „дерасиализира“ чрез включването на критерии от други категории в категорията „раса“.

Олуо твърди, че „расата е нещо реално“, защото изборът е само еднопосочен: „Може да си извънредно светлокож и пак да си черен, но не може да бъдеш извънредно или дори умерено тъмнокож и да бъдеш третиран като бял… Никаква визуална промяна не може да внедри у Долезал наследствената травма и социално-икономическата уязвимост на расовото подтисничество в нашата страна… Какво друго е нейната расова флуидност, ако не функция на привилегията ѝ като бял човек?“.

Следователно реалността се конституира от начина, по който ни виждат другите, а начинът, по който ни виждат, също е продукт на историята, на едно минало, което не си е отишло. „Малцинства“ съществуват все пак, колкото и да е трудно днес да се определи кое е „мнозинството“, понеже самите мнозинства се смятат за „малцинствени“. Вече не става дума за „общности“, обединени от език, религия или споделена култура, а за групировки, обединени от маркери, които придобиват смисъл чрез взаимодействието си с останалото общество. Оттук фиксацията върху тези маркери и осъждането на културното присвояване, разкриващо техния нестабилен статут.

Идентичността днес е въпрос на избор от страна на самите индивиди, разбира се, но също така, ако не и още повече, въпрос на избора на другите чрез начина, по който ме виждат, и в зависимост от това дали влизам в някоя от категориите, които се предлагат на идентичностния пазар. Долезал използва определен „код“ за „чернота“, твърдейки, че белите я възприемат като чернокожа. Но Олуо започва интервюто си с нея с думите: „Срещу мен седи Рейчъл Долезал и тя изглежда… бяла. Не малко бяла, не двусмислена в расово отношение, а истински, истински бяла“.

Тук имаме форма на културна неувереност, при която идентичността се конструира от плаващи, безкрайно променливи маркери. Всяка от двете участнички в това интервю вижда другата като жена, която се опитва да я лиши от нейната идентичност, тоест за едната – бремето на едно споделено минало, а за другата – нейната свобода. Единственият изход от тази ситуация е да се аргументира на базата на собственото страдание, така че тази идентичност да бъде приета за норма, чието главно предназначение е да регулира начина, по който другите те виждат. Оттук важността на призивите за цензура и граници на свободата на изразяване, за да може по-добре да се гарантира правото на собствената свобода. Само че това несъмнено е един омагьосан кръг.

Искането за признание се заявява с насилие, чисто символично или реално. Но това насилие не е нито политическо, нито революционно, защото не се основава на колективна памет, на някаква утопия, а единствено на желанието за автономно авторско право.

Превод от английски Стоян Гяуров

Оливие Роа (род. 1949 г.) е френски политолог, един от световните експерти в областта на исляма. Произхожда от протестантско семейство, завършва Института за източни култури и цивилизации в Париж (1972). Заминава за Афганистан през 1980 г. и остава там през цялото време на бойните действия със съветските войски. През 90-те прави теренни изследвания в Узбекистан и Таджикистан. Още през 1992 г. прогнозира „края на политическия ислям“ и е един от първите, които предричат началото на „Арабската пролет“. Автор на множество книги: „Афганистан, ислямът и политическата модерност“ (1985), „Генеалогия на ислямизма“ (1995), „Ислямистките мрежи“ (2002), „Ислямът и Западът“ (2004), „Светото невежество. Времето на религията без култура“ (2010), „Страхът от исляма. Диалози с Никола Трюонг“ (2015), „Джихадът и смъртта“ (2016), „Европа още ли е християнска?“ (2019).

Olivier Roy, The Crisis of Culture: Identity Politics and the Empire of Norms

[1] Авторката на романите за Хари Потър заяви, че мъжете, изживяващи се като жени, не трябва да бъдат допускани в женските тоалетни и съблекални.

Оливие Роа