Съвсем наскоро бе проведено международно социологическо проучване, от чиито резултати оплешивелите ми коси се изправиха, а родната общественост дори не забеляза изпитанието.
Проучването е проведено в осем държави от ЕС, включително и на родна земя, и изследва отношението на анкетираните към най-популярните, но и най-оспорвани европейски държавни лидери на нашето време. Изводите, до които социолозите стигат, са в моите очи стряскащи, а ако съдя по реакцията (или по-скоро по отсъствието на такава) в очите на моите сънародници – незаслужаващи внимание. Ако пиша тези редове, то е защото се боя да не би връхлетялата обществото ни апатия да грабне и моите читатели.
И така, оказа се, че българите подкрепят Виктор Орбан по-масово и от самите унгарци – почти половината от запитаните ни сънародници дават гласа си за него. Цели 37 процента от нашего брата пък са фенове на Путин. В останалите седем европейски държави, които проучването обхваща, тази подкрепа е несравнимо по-ниска. Ние, значи, сме рекордьори с един рекорд, с който аз като българин съвсем не се гордея – по-скоро се срамувам от него.
Кой е Орбан, ми е обидно да обяснявам – още по-обидно ми е да обяснявам, кой е Путин. Но ето че се налага – овчият възторг, грабнал сънародниците ми, явно го изисква.
Орбан не е, разбира се, Тодор Живков, но още по-малко Уинстън Чърчил е. Неговият суров и безапелационен, неговият авторитарен и ставащ с годините властване все по-авторитарен стил на управление е несъвместим със светския, демократичен дух на съвременна Европа. Както е несъвместим с интернационалния европейски дух и крайният национализъм, до който авторитаризмът му закономерно го доведе. Всичко това превръща Унгария във все по-неблагонадежден член на европейското семейство – ЕС е сдружение на демократични общности. Днес недоверието между Брюксел и Будапеща е взаимно – като наказателна мярка ЕС неведнъж спира фондовете за Унгария. Статистиката сочи (сочат го и периодичните многохилядни протестни демонстрации в унгарската столица), че в момента Орбан се радва на най-ниския си рейтинг, откакто е на власт. Високият му рейтинг у нас едва ли ще го спаси от задаващия се крах, но този рейтинг подсказва заплаха и за родната демокрация.
Тревогата ми е, че след като подкрепя така масово неофашиста, войнолюбеца и империалиста Путин и авторитариста Орбан, нашего братя явно копнее да види и собствените си държавни лидери властолюбиви, партриотарстващи, еврофобски настроени и диктуващи националната ни съдба с твърда ръка. А от тази тенденция се боя като от огън – тя е реална заплаха за младата ни и неукрепнала демокрация. Която така и не съумя да преработи подобаващо проклетото ни тоталитарно наследство, така и не успя да се разграничи убедително от зловещото комунистическо минало, чиито жилави останки и до днес детерминират и общественото ни съзнание, и обществената ни практика.
Симптоматично е и друго: Както сочи споменатото международно социологическо проучване, 56 процента от българите не харесват Зеленски. На фона на всички приведени дотук резултати, това не бива да учудва. Но и не престава да плаши. Защото който е против демократа Зеленски, е по необходимост за агресора, кагебиста и масов убиец Путин. Който пък величае чужди диктатори, мечтае за свои собствени. А след като един народ като нашия проклина така единодушно свободата и независимостта на друг народ (при това народ, така близък исторически до българския като украинците), такъв народ е генетичен роб, на него душата му плаче за господар, който да я осинови и стопанисва, за такъв народ робството е благодат, а свободата – проклятие. Такъв народ не може да бъде освободен – още по-малко може да се себеосвободи: той вече се е себезаробил. Опитат ли се външни сили да освободят този народ против волята му, импортираната свобода ще се превърне за него в насилие. А демокрацията е царство само на силата – не и на насилието…
