От жената-вамп до жената-жертва
В своята изключително увлекателна книга „Сравнително литературознание. Фаталната жена и 5 европейски кройки на романа“ („Колибри“, 2023) проф. Румяна Л. Станчева привежда като илюстрация на фаталната жена (или жената-вамп) героинята от разказа на Елин Пелин „Самодива“ (1911) Калина, по прозвище Пшеничката. Писателят изрично отбелязва за външността ѝ: „Очите ѝ бяха големи, сини като синчец и светли“; „Тя ме гледаше упорито със своите чудни морски очи“. Пшеничката се гордее с вида си, казва: „На никого в селото не приличам. Всички черни като цигани, аз руса, като някоя самодива“. В народните вярвания наистина самодивите са руси и със сини очи, с които като те погледнат – изгаряш; и Елин Пелин без съмнение е черпел обилно от тая митология. Фаталната жена обаче (каквато е и Пшеничката) в европейската традиция е по-скоро брюнетка, не блондинка; Румяна Л. Станчева дава пример с „Кармен“ на Проспер Мериме: съдбоносната циганка в повестта е животински привлекателна: „Особено очите ѝ имаха сластно и същевременно свирепо изражение, което оттогава не съм виждал у ничий друг поглед. „Око циганско – око вълче“ – казва една испанска поговорка и тя издава добра наблюдателност“. Такава е и Земфира от „Цигани“ на Пушкин (Алеко Константинов превежда заглавието като „Чергари“): „До него вървеше наред черноока Земфира“. Елин Пелин преобръща цветовата символика, спазва я и Йон Лука Караджале в „Конят на дявола“: „Над главата на Прикиндел се вееше разпусната ѝ руса коса…“ (цитатът е по „Фаталната жена…“). Тази подозрителна балканска нагласа към сините очи и русите коси (не броим гърците, те са медитеранци, да не споменавам, че в научните среди някъде към края на ХІХ – началото на ХХ век сериозно се е спорело могли ли са древните елини да виждат синия цвят; нито пък римляните, за които жената със сини очи е лека флиртаджийка, направо putana) влиза малко в противоречие с общоевропейската, за която синият е най-предпочитаният цвят: „Било през 1890, в 1930, в 1970 или в 2000 година – удостоверява Мишел Пастуро, преданият на цветовете френски изследовател – синият е винаги начело: от 40 до 50% от отговорите; след него идва зеленият – 15–20%; после червеният – 12–15%; белият и черният изостават с по 5 до 8%; и накрая нелюбимият жълт – по-малко от 2% от отговорите. Цветовете от „втори порядък“ (розов, оранжев, сив, виолетов и кафяв) разделят помежду си само трошици“. Разбира се, в европейската литература съществуват и брюнетки-жертви, нека посочим тук Есмералда от „Парижката света Богородица“ на Виктор Юго, както и нещастни блондинки – Елза фон Брабант от легендата за Лоенгрин например, рицаря-лебед, която Рихард Вагнер пресъздава в опера. Но пък Лорелай си е напълно в духа на нашите самодиви, знаем го от Хайнрих Хайне: „Ликът ѝ е в злато обкичен / и златни коси тя реди“ (превод Венцеслав Константинов). На север синьото може да бъде и измамно, сещам се тук за шведския сериал „Честни сини очи“. Очите сини – и тако, и вако: и пагубни, и погубени…
Архетипите на жената-вамп и жената-жертва ни отвеждат дълбоко в митологическото (под)съзнание на човечеството. В шумерската митология за тяхна еманация можем да възприемем Тиамат и Ищар: първата се възправя срещу боговете, но бива сразена от Енлил, бога на вятъра (във вавилонската версия на мита богът-спасител е Мардук), втората слиза в подземното царство, разсъбличайки всичко от себе си, включително плътта си. В библейския (неканоничен) разказ деянието и страданието се поделят между Лилит и Ева: едната е най-първата жена на Адам, която – възмутена от малодушието му, го напуска и се превръща в зъл дух, предводителка на магьосниците и нечистите сили; втората е изконната виновница (тоест жертва) за грехопадението, заради която човеците губим безсмъртието. Прочее, има варианти на историята, в които тъкмо Лилит се престорва на змия, за да измами ненавистната си съперница Ева. В гръцката митология двете роли са отчетливо разпределени – за богините всемогъществото, за хората – нищожността: Арахна, Дафне, Семела, Ниоба, Медуза, Йо и колко още – вечни мъченици на олимпийските прищевки; Артемида, Хера, Атина, че дори Афродита и Деметра (да не споменавам Кирка и Калипсо) – безпощадни екзекуторки на дръзналите да ги предизвикат смъртни. От мита в литературата: девиците, застрашени постоянно от някой змей или безочлив похитител, в рицарските романи, и вещиците, смисълът на чието съществуване е да вредят, да вредят, да вредят „в смраден лъх и пъклен дим“… (Шекспир „Макбет“, превод Валери Петров).
В българската литература жертвите сякаш преобладават в сравнение с жените-вамп. Още Рада Госпожина е невинна страдалка заради попълзновенията на злонамерения Кириак Стефчов и добре, че е Бойчо Огнянов, та да избегне тя позора. И още по-назад – Гергана от „Изворът на Белоногата“, и по-напред – Ралица от едноименна поема на Пенчо Славейков, Елка от „Гераците“ на Елин Пелин, Тошка от „Снаха“ на Георги Караславов… Разбира се, има и обратни случаи, стига ни само да споменем „вечната и святата“ Елисавета Багряна или Фани Хорн от „Осъдени души“ на Димитър Димов. А може и Севда от „Снаха“, която е садистично непреклонна и иска ли, иска Голямата нива… След което Юрталана – примирен и обезсърчен, поема накъм полицията. Във „Фаталната жена…“ проф. Станчева се обръща към една позабравена книга на една позабравена авторка от началото на ХХ век – романа „Зара“ на Евгения Димитрова. Нейната героиня мечтае да е поет, но в крайна сметка се примирява с това да пристане на един „хубавичък и донейде елегантен“ инженер. И макар символично авторката да изобразява, че Зара всъщност е загубила свободата си (любимата ѝ птичка умира в клетката си), все пак тя го е избрала този, „хубавичкия“. За разлика от Ана Дюлгерова в романа на Яна Язова (също коментиран от Румяна Л. Станчева), която – нямайки шанс да се реализира духовно, избира реката. Но ако говорим за избори, то може би в това отношение най ще ни е сгоден романът на Емилия Дворянова „Passion, или Смъртта на Алиса“, който проф. Станчева разглежда, но в друг ключ, този на музиката, а не на фаталната или на пожертваната жена. А може би е трябвало…
Алиса привидно е жертва – убита е от любовника си, но заедно с това е и жена-вамп, тъй като тъкмо тя го подтиква към безизходния акт. Даже не го подтиква – насочва го и го принуждава. Неслучайно е музикантка – спомняме си веднага композитора Адриан Леверкюн от „Доктор Фаустус“ на Томас Ман, както и за Николо Паганини, разбира се, за когото не на шега твърдели, че бил сключил сделка с дявола. Тази амбивалентност на жената е характерна за героините на Емилия Дворянова (проф. Станчева отбелязва: „[…] героинята, пианистка, всъщност болезнено преживява разрива между съвсем тесния, почти семеен интелектуален кръг, и просташкия, груб и меркантилен външен свят“), макар че тя има и романи, в които те са еднозначно определени на единия или на другия полюс – „Госпожа Г.“ като жертва, пастирката Мо от „Мир вам“ като силна и непримирима. В последната си засега творба „Свидетели на небеса“ писателката се завръща към амбивалентността и би било интересно да се сравни Алисия с Галина Везенкова, монахинята Касиния, която по същия начин е едновременно пожертвана, но и победителка. Благодарение на вярата, каквато, между другото, Алисия няма хич…
Любопитно е, че в последните години българското женско писане сякаш все повече склонява към жертвеността, отколкото към вампиризма (май само Елена Алексиева е изключението с „Вулкан“, но пък книгата ѝ започва тъкмо с жена-жертва). Невена Митрополитска с „Ана и планината“ и „Дарът“; и особено нашумелият „Направени от вина“ на Йоанна Елми, който Георги Господинов разхвалва така: „Роман, който влиза с взлом в детската стая на Прехода, взривява премълчаното, хваща за гърлото и започва един разговор, болезнен, но и разбиращ“. Проблемът обаче с жертвите в този роман е, че те са така изкусурени, така нагласени, че пред очите на авторката им като писателска стратегия не стояло нищо друго, освен това „хващане за гърлото“. И не е единствен „Направени от вина“, легион са. Бодрияр беше писал някъде как в настоящия свят да си жертва е печелившото поведение, неслучайно извергите от „Хамас“ непрестанно тикат под носа ни палестинските жертви абсолютно забравяйки (забравяйки ли?!) причинените от тях кощунства, бедствия и нещастия. Именно с такъв жертвен патос биват изграждани множество съвременни романи наблизо и далеч и „Направени от вина“ по един добросъвестно зубърски начин следва мейнстрийма. В света бъка от, както ги наричам, „писаници на кушетката“ (психоаналитичната, ако някой се не сеща): произведения, предназначени не толкова да обогатят читателя литературно, а да го разреват, разчувстват, покъртят. Един тренд, превърнал се в планетарен, движението #MeToo е част от тази страдалческа линия и няма да се учудя, ако за успеха му е допринесла и световната литература. Връзката между двете си струва да се изследва, могат да изскочат неочаквани успоредици. И сравнителното литературознание, без съмнение, би спомогнало да разкрие как белетристиката се превръща в социално действие. Например със заключението: жертвите на насилниците-изнудвачи повечето са със сини очи. А тези, които успешно са ги отблъснали (истински жени-вамп) – с черни. Но да не бързаме с извода, че тия „честни сини очи“ може да ни подведат…
Очи синие, очи жертвенные… Но възможно е и инак: очи чёрные, очи жертвенные…
