Разговор с поета Азиз Таш по повод новата му стихосбирка „Аварийна лента на душата“
Това е петата ви поетична книга. Поезията ли е аварийната лента на душата ви, Азиз?
През различни периоди от съвместното ѝ – кога законно, кога на ръба на закона – съжителство с тялото, душата ту лети в облаците, ту кара в насрещното с пълна или мръсна газ, ту се спуска по надолнището с изключен двигател. Случва се, разбира се, и да аварира, и ако е в добри отношения със Словото, То наистина може да се окаже спасително и за нея, и за тялото. Определено поезията е аварийна лента за поета, но любовта е за предпочитане.
Новата ви книга идва 30 г. след излизането на първата ви стихосбирка „Повод за небе“. Как мислите, какво казват новите ви стихотворения на вашите първи стихотворения?
Наскоро колега, току-що прочел първите ми стихове, ме попита (или по-скоро – изрази недоумение): „Защо не пишеш така и сега?!“ Това сериозно разтърси самочувствието на новите ми стихотворения, които иначе са точно толкова самовлюбени, колкото и тези от предишните ми книги, и направо хвърли автора им в оркестъра на когнитивния дисонанс. Замислих се с какво някогашните ми стихове са се харесали повече и обоснованото ми предположение бе, че са по-музикални от сегашните, тоест са позиционирани по-близо до класическата представа за поезията като звукопис, подходящ за изпълнение в съпровод на музикален инструмент. Допускам, че през годините, преводаческата ми практика е създала у мене рефлекса, докато пиша, подсъзнателно да си задавам въпроса: „Може ли това да бъде преведено?“, и постепенно съдържанието е победило над формата, която както е известно, при превода на поезия първа пада жертва. Предполагам, че сегашните ми стихотворения могат да кажат на някогашните: „Ние сме по-смислени, за разлика от вас не се фокусираме в ритъм и асонанси и умеем да се наслаждаваме на живота!“ Очаквам, че и някогашните няма да останат длъжни и ще отговорят нещо от сорта на: „Много ви разбира главата! Ние сме наближили Христовата възраст, а вие сте още с кърма около устата“…
Какво се промени за тези 30 г. в езика ви и какво остана трайно?
С отдалечаването от детството и невинността му хората се отдалечават и от изконните вибрации, заложени свише в речта им. Както пише в Евангелието от Йоан: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“, но от момента, в който то започва да преминава през ситото на гласните струни и писмените знаци, вибрацията му се променя. Когато Го използваме, без да си даваме сметка за Източника Му, честотата му се променя. Онези от хората, които успяват да възстановят „фабричните вибрации“ на звуците и умението да ги ретранслират, са поети. Арабската дума за поет, възприета и в турския език, е деятелно причастие на глагола „чувствам“ – т.е. чувстващ, „шаир“.
В предислямския период се е вярвало, че поетът умее да общува с духовете на мъртвите и да борави с фини енергии. Неслучайно от дълбока древност шаманите и жреците по време на ритуали са прибягвали до рецитация и откакто свят светува свещените писания са в по-лесната за запаметяване мерена реч. През всичките 30 години възприемах словото именно като Божествен атрибут, което беляза стила ми на писане с достигаща до крайности лапидарност. Затова и „разтягането на локуми“ за мен е богохулство. През първата половина на този период избягвах употребата на по-съвременна лексика, защото ми изглеждаше като „вторична“ спрямо тази от писанията, и с минимум усилия и „грим“ спокойно можеше да мина за средновековен автор от Ориента. Към днешна дата езикът ми е по-фриволен и от редовете му могат да бъдат видени „да падат дрехи и задръжки“ като бабички на Даниил Хармс.
Йохан Георг Хаман казва, че поезията е майчиният език на човешкия род. И действително първите думи на децата са силно поетични, детската реч е мелодична и образна. Означава ли това, че всички сме деца на поезията, вие чувствате ли я като твоя майка? Кои автори припознавате за свои братя и сестри? И коя според вас е мащехата на един поет!
Като чувам какво е казал Хаман, направо се притеснявам, че може да съм изплагиатствал нещо негово и чинно добавям името му в дългия от тук до ада списък с автори, чиито книги имам доброто намерение да прочета. Шегата настрана, това, което немският философ определя като „майчин език“, в предишния отговор съм нарекъл „изконни вибрации“. В този ред на мисли, да си спомним и една от лемите на жанра поезия – че в нея всичко е позволено, точно както е и с детската реч: в нейната топлина се излюпват нови думи; по време на игра из детските уста се леят уникални звукоподражателни; логиката на едни фразеологични конструкции послужва за изковаването на други, каквито все още не съществуват, а когато граматическите правила достигат до детските небца, загубват равновесие и пльосват по очи върху езичетата им. Всеки от нас има в списъците си с приятели в социалните мрежи родители, които споделят бисерите на питомците си. Случвало ми се е да прочета такива след десетки хиляди други думи и да се усмихна за пръв път като бебе насън. Ако следваме тази логика, поне в рамките на поетическата гилдия, може да кажем, че всички сме деца на поезията. (Прозаиците и почитателите на Дарвиновите теории са в правото си да не я припознават за майка.) Неслучайно поетите искат да сучат от гърдата на поезията цял живот, или поне като „юнака що бозал 25 години“, но тя невинаги има толкова кърма и когато ги отбива, те прописват разкази и романи. Не бива да забравяме, че поезията има и невербални деца. По отношение на речта те функционират като описаните от Стивън Хокинг черни дупки – попиват поезията, преди тя да види бял свят. Много са братята и сестрите ми, но ще премълча имената им, за да не се изпокараме за поетическото наследство. А мащехи – бол. Като се започне с издателствата, отхвърлящи ръкописите ни, и се стигне до всички, които не признават таланта ни.
В моето училище, в кабинета по математика имаше плакат, на който пишеше, че математиката е поезия за душата. Признавам си, че чак с новата ви книга и аз достигнах до това прозрение. Имате заглавия като „Умножение чрез деление или нисша математика“, „Любов между квадрат² и куб³“, има и физика в стиховете ви, и криминалистика, и клинична лаборатория, астрология, метеорология… Вероятно не обхващам всички науки, затова ще попитам – ерудицията (ви) пречи ли на поезията, в какви взаимоотношения са? На мен ми се е случвало да чета стихосбирка и да откривам умни текстове, които обаче не са поезия….
Такъв плакат към днешна дата би ме мотивирал да заобичам математиката, но си признавам, че като ученик свързвах поезията главно със задължителни за наизустяване дълги стихотворения с омразни врагове, част от които турци. Едва след като започнах да чета книги извън включените в учебниците по литература, поезията ми стана симпатична и прописах стихове. Тук му е мястото да вмъкна откъс от роман, който се надявам скоро да види бял свят и разноцветни читатели: „Защо след като алгебрата беше начело на недолюбваните от него предмети в училище, три десетилетия по-късно, под една или друга форма, той продължаваше да се връща към нея? Дали всичко съществуващо наистина не бе изтъкано от цифри, които мозъците декодираха под формата на звук и картина, и повсеместните опити за дигитализиране – да целяха реабилитиране на изначалната структура на Вселената. Може би, ако навремето авторите на учебника по алгебра се бяха престрашили да напишат, че бащата на този предмет е мюсюлманин, и най-ниският в класа седмокласник бе съобразил, че определителният член „ал-“ в началото на прекалено високия за него клон от науката за числата, е същият, с който започва и „Аллах“, той щеше да започне да гледа на уравненията, лемите и теоремите като на молитви, а на наизустяването им – като на свещенодействие. Но нито зеленият учебник с оранжеви геометрически фигури на корицата, нито червенокосата другарка Харизанова бяха обелили дума за управлявалия основания от халифа ал-Мамун през IX век в Багдад „Дом на мъдростта“ ал-Хорезми – същият, чието име три века по-късно, след тежко изкълчване на глезена в латинската фонетика, щеше да добие формата „алгоритми“. Ерудицията (без претенции, че притежавам такава) пречи на поезията, когато започва да се пъчи и да се опитва да стане център на внимание. Това е така не само защото подвластната на нарцистичната природа на автора си поезия е нахална и ревнива, но и заради неумението на ерудицията да е интересна сама по себе си. Най-популярните учени не са най-ерудираните, а онези, които умеят да разказват увлекателно. Точно както те впрягат литературния талант в хомота на академичните си кариери, поезията е в правото си да използва различните науки като обслужващ персонал. Когато успява да трансформира физиката в метафизика, ерудицията престава да е поза и се превръща в подправка, към която читателите са склонни да се пристрастят.
В поезията ви освен чувствителност има и много чувственост, интимност, сюблимност… Ако перифразирам Рей Бредбъри – кое тяло възпявате?
Определено и аз бих възпял презареждащото се електрическо тяло на хуманоидна баба като това от разказа I Sing the Body Electric. Наред с други неща щях да го карам да превежда вместо мен. Така щеше да ми остава повече време да възпявам тела на „млади другарки“ (по Тодор Колев). Но към днешна дата неговите прототипи, програмирани с изкуствен интелект – Ameca и Optimus – по-скоро предизвикват ужас и могат да доведат до пълна загуба на поетическо либидо. В гимназията започнах с възпяването на небесни тела (това пак по линия на витаене в облаците), но постепенно се преориентирах към по-достъпни, земни. Накратко: I Sing the Body Poetic…
Особено харесах мерните единици в новата ви книга: „На хвърлей не-любов от нас“, „на хвърлей ангел“. Хвърлей е разстоянието, което ограничава един хвърлен камък като мерна единица. Но камък в превод е и фамилното ви име – Таш, затова ще попитам, когато окончателно завършите една книга, на колко хвърлея сте от нея или дълго живеете в страниците ѝ?
Започнах да използвам хвърлеи още в „На 22“: На хвърлей-камък от смъртта / извиках: Няма да се хвърля; и в отговор: Не хвърляй камък по смъртта / когато си на хвърлей-смърт от нея. Ще си призная, че (съвсем като по мотиви от Йоан 8:7) пръв замерих името си с камък, който взех от работилницата на братята-каменоделци Шакир. Така се появи цицината „Таш“. Неслучайно са казали „с твоите камъни – по твоята глава“. Когато скалпът ми се покри с рани, заспалият дълбок сън под него разум най-после се прозя и започна да се осъзнава класово. В резултат подмених камъните с по-щадящи за тялото и душата материали, каквито са ангелите. Когато духът на завършената книга се всели в книжно тяло, точно както в играта „камък – ножица – хартия“, листовете му завиват камъните и ги обезопасяват. Оттук насетне съм на хвърлей-читател от нея и изпитвам неподправено щастие, когато прочелите я започнат да ме замерят със стихотворения и добри думи за нея. Това се случва в съвсем различен живот, нямащ общо с този на автори, които остават в плен на собствените си книги или направо ги боледуват.
Какво искате да ви донесе „Аварийна лента на душата“?
„Любов и уважение“ – точно както ми отговори преди време известна наша поетеса, когато я попитах какво иска. Звучи като програма-максимум, но всъщност лентата вече го прави. Дори се възползва от добрите намерения на нищо неподозиращи „съучастници“ като вас. Още не е навършила два месеца, а вече е стъпила като воеводката Беца на Константин Павлов с единия крак в миналата, а с другия в настоящата година „и пак няма вид на разкрачена“. Всъщност ми се иска тя да повлече крак и скоро с вас отново да имаме повод за приятен лаф-мухабет. Аварийните ленти на душите запечатват всичко случващо се на телата по магистралата на живота, и някой ден, когато бъдат проявени във водите на реките Лета или Мнемозина, онези от филмите, които се харесат на Господ, ще бъдат запазени в Съкровения скрижал.
ЧОВЕК НЕ ЗА ЧОВЕК
На Махмуд Даруиш
Предписахме на синовете на Исраил, че който убие човек не за човек
или заради покварата му по земята, той сякаш е убил всички хора.
А който спаси човек, той сякаш е спасил всички хора…
(Глава пета, знамение тридесет и второ от Корана)
За да не плаче мама
от години се преструвам, че съм жив…
Когато и да ме убият все си казвам:
„Заради покварата ми е”,
та да не би да ме обземе чувство за вина –
според Писанието, ако съм невинен,
ще погубя и убиеца и милиардите му жертви…
Падам по очи, за да не се спогледаме с убиеца…
А той ми казва:
„Убивам те, за да спася човек”.
Посочва зад гърба ми себе си
и се усмихва
сякаш е спасил не себе си, а всички хора.
Прав е – той поне не се преструва, че убива.
И разбирам,
че през всичките години
е убивал само себе си,
не мене;
че съм падал мъртъв
всеки път, когато са убивали човек не за човек,
а аз съм бързал да пробия слепоочието си
с куршум мълчание –
с надеждата оттам да изтекат
загърбените писъци за помощ…
За да не плаче мама
от години се преструвах, че съм жив,
но днес разбрах –
за да не плача
мама също се преструва, че е жива…
Чака ме да спра да се преструвам, че умирам…
Азиз Назми Шакир – Таш е роден през 1973 г. в гр. Смолян, където през 1993 г. излиза дебютната му стихосбирка „Повод за небе“. Втората негова книга „Апокриф за дъжд/ На 22“ (2004, изд. „Стигмати“) е „двойна“, като от два своеобразни скачени съда, в които прозата и поезията преливат една в друга. В нея се появява и свързващият елемент между небето и водата – камъкът, чиято символика намира израз и в избрания от автора псевдоним. Привличането и отсъствието са ключ към следващите му поетични книги: „Небе на 33“ (2007, изд. „Жанет 45“) и „Околосветска обиколка на липсата“ (2016, изд. „Жанет 45“). С присъщата си склонност към краткост, Азиз Назми Шакир – Таш остава верен на себе си и в най-новата си стихосбирка „Аварийна лента на душата“. Интимността, търсенето на убежище в нея и сега е запазена територия на тази поезия, населена с математика, наука и природа. Азиз Таш е известен и като преводач на поезия и проза от арабски, както и от и на турски език. Негови стихове са публикувани в превод на английски, унгарски, малайски, хърватски, арабски и руски език.
