Ние чуваме: извор шуми край нас,
И напомня кристално звънче.
Но това не е звън на отминал час,
а самата безкрайност тече.
Рилке[1]
Много пъти съм си мислил, че всяко изкуство, което е истинско, се разпознава по времето, през което то продължава съществуването си. И в изкуството (както и в живота) може да се промъкне някой фалш, претендирайки за истинска ценност. Благодарение на времето обаче този измамен двойник на красивото и непреходното, представящ се за тях самите, рано или късно загубва свежестта си и умира. Ненапразно поетът У. Х. Одън казва, че няма нужда от нападки срещу лошото изкуство, защото то ще загине само.
Следващите редове, които споделям с вас, са посветени на едно истински вдъхновено произведение на музикалното изкуство. И неговата дълговечност го доказва. Става дума за прекрасните „Годишни времена“ на бароковия композитор Антонио Вивалди. Концерти, завещани ни от великия венецианец, които сякаш са неотделимо вплетени в образите ни за всеки един от годишните сезони.
„Годишните времена“ на Вивалди са на 300 години. Обикновено наричаме евъргрийн песен, проживяла 30–40 години – например песента „Високо“ на единствената наша група, спечелила престижната музикална награда „Грами“ – ФСБ. Представяте ли си, творбите на Вивалди не са на половин или цял век, а на цели три века. Триста години, в които музикалната свежест на тези произведения не повяхва, не залинява; години, през които посланието им към човечеството е все така актуално и намира място в сърцата на хора от всякакви националности и възрасти.
Роден през далечната 1678 г. във Венеция, слабият във физическо отношение Антонио е кръстен незабавно. Бащата на бъдещия прочут композитор също е музикант – Джовани-Батиста Вивалди е цигулар в прочутия венециански храм „Св. Марк” (по-известен като „Сан Марко“).
От невръстна възраст Антонио проявява музикалните си заложби, като се обучава да свири на цигулка и клавесин. Когато баща му отсъства, той го замества в оркестъра на катедралата.
По-късно Антонио се записва да учи в Духовната семинария, като на 25-годишна възраст е ръкоположен за свещеник. Трябва да отбележим, че заради лошото му здравословно състояние – Вивалди е страдал от астма – композиторът престанал да извършва богослужения около година след ръкоположението си.
Пиер Леоне Геци, Карикатура на Вивалди, „Рижия абат“, 1723 г.
В първите години на осемнадесетия век „Рижият абат“ (както наричали маестрото заради огненочервените му коси) става и майстор цигулар в една от венецианските консерватории. Не мислете обаче, че тези места били същите като познатите ни днес висши музикални учебни заведения, техни наследници. По онова време те били детски приюти към църквите, в които наблягали на музикалното обучение на бедни девойки и сираци. На това място Вивалди преподава цигулка и пише музика.
И макар че композиторът станал прочут с концертите и оперите си в цяла Европа, неговият край бил печален – умира беден и болен през 1741 г. във Виена на 63-годишна възраст.
Скоро след смъртта му е забравен, а славата му се възражда почти 200 години по-късно – през 20-те години на миналия век един италиански музиколог открива колекция от ръкописи на композитора.
Творчеството на композитора, оставил редица инструментални концерти, опери и духовна музика, е огромно – над 700 произведения.
Визитната картичка на Вивалди обаче е цикълът „Четирите годишни времена”, и това, разбира се, не е никак случайно – голямата музикална любов на Вивалди е цигулката.
Появата на този цикъл е свързана с излезлия през 1725 г. в Амстердам сборник с 12 цигулкови концерта. Първите четири от тези концерти, писани пет години по-рано от издаването им[2], са наречени от самия Вивалди „Пролет”, „Лято”, „Есен” и „Зима”.
Всеки от концертите, носещи името на един от сезоните, е за цигулка и оркестър и е в три части.
Четирите концерта са предшествани от сонети. Предполага се, че автор на тези стихотворения е самият композитор.
Там например четем:
И ето, пак пристигна пролетта!
Жужат пчелички, птици са запяли.
Потоци ромолят, цъфтят цветя;
зефир полъхва, с топъл дъх ги гали.
(Из Пролет, превод Борис Младенов)
В годишните си времена Вивалди рисува природни сцени като ромоленето на поток, птичи песни, кучешки лай, буря и др. Разбира се, не е лесно да облечеш в цигулкова музика тези явления от всекидневието, но не и за майстор от ранга на Вивалди. Върху хора като него Бог излива Своите дарове изобилно. Това ни довежда както до изумление и респект към автора, така и до преклонение пред Дарилия го.
300 години актуалност – както споменахме, на малко неща от живота е дадена тази привилегия, едно от тях е изкуството. Особено когато е обвързано с вечността и нейните отблясъци във времето.
[1] Из стихотворение на Р. М. Рилке (превод: Петър Велчев).
[2] Според други сведения – през 1723 г.
