Шотландският писател Питър Мей, известен у нас с поредицата за остров Луис и с майсторски заплетени трилъри като „Безмълвна смърт“, „Ще те защитя“ и „Нощна порта“, се завръща с една смразяваща история, както подобава за началото на февруари!

 

 

 

 

 

На фона на едно тревожно бъдеще „Зимен гроб“ (превод: Надя Баева, 320 стр., цена: 22 лв., художник на корицата: Росен Дуков) предлага интригуваща загадка, а разказът е напрегнат и емоционално наситен. Млада метеороложка проверява планинска метеорологична станция в Кинлохлевен и открива вледенен труп на изчезнал мъж. Камерън Броуди, детектив от Глазгоу, поема на опасно пътуване към изолираното и сковано от мраз селище. Той има лични причини да разследва случай на убийство толкова далеч от района си на действие. Много скоро на Броуди му се налага да се изправи пред призраците на миналото си и пред убиец, решен да погребе завинаги мрачна тайна…

 

 

 

 

Питър Мей постигна същински триумф - книгите му се продават в милионни тиражи във Великобритания и по света, а виртуозно композираната трилогия за остров Луис му донесе редица награди за литература в Европа и Америка. „Черната къща“ – първата част от поредицата, която излезе най-напред във Франция – е определена от вестник „Юманите“ като „шедьовър“. Тя му спечели няколко отличия, сред които Наградата на френските читателите „Сезам“ за най-добър криминален роман за 2011 година, „Книга на годината“ 2011 на британския сайт за криминална литература и трилъри,както и американската награда „Бари“ за криминален роман на годината за 2013-а година. „Човекът от остров Луис” спечели голямата награда на читателите на френския ежедневник Le Télégramme и международния приз на фестивала в Коняк, Франция.

 

 

 

 

През 2020 г. за първи път на български език излезе една от по-ранните книги на Мей, носеща пророческото заглавие „Карантина“. „Колибри“ издаде и самостоятелните трилъри „Безмълвна смърт“, „Ще те защитя“, „Нощна порта“.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Питър Мей - „Зимен гроб“ (Откъс)

 

 

 

 

През 1990 година, когато космическият кораб на НАСА „Вояджър 1“ е на път да напусне Слънчевата система, Карл Сейгън, член на операторския екип, участващ в мисията, моли камерата да бъде завъртяна, за да получи последен поглед към Земята. Образът на нашия свят, уловен от нея като прашинка с размер, по-малък от 0,12 пиксела, става известен като „бледосинята точка“.

По-късно той пише следното по повод въпросната прашинка в книгата си от 1994 година „Бледосинята точка: поглед към бъдещето на човека в Космоса“: „Надали има поярка демонстрация на високомерните човешки заблуди от този далечен образ на мъничкия ни свят. За мен той само изтъква още по-настойчиво отговорността ни да сме подобри едни към други и да скъпим бледосинята точка, единствения дом, който сме познавали някога“.

 

 

 

 

 

ПРОЛОГ
Ноември 2051 година

Малко неща изострят по-силно усещането за това, че сме смъртни, от конфронтация със смъртта. Ала точно сега подобна среща е възможно най-далеч от ума на Ади, тъй че тя е неподготвена за предстоящото.

Изживява вътрешен конфликт. Ден като този би трябвало да повдигне духа. Тя е почти на върха вече. Вятърът е студен, но небето е кристалночисто и синьо, а зимното слънце позлатява земята долу. Не цялата земя – само там, където тя се издига над сянката, хвърляна от околните върхове. Езерото в източния край рядко вижда слънце сега, в средата на ноември. По-нататък, на запад, най-сетне заискрява в прозрачносиньо и по повърхността му пробягват отблясъци. Над него е надвиснала призрачна мъгла, почти спектрална под косите предобедни лъчи. Неотдавна навалелият сняг по северния хребет се разпръсква като прах от вятъра.

 

 

 

 

Но тя е сляпа за всичко това. Разсеяна е от орис, която като че е безсилна да промени. Мисли си как вероятно така е писано да бъде – злощастието да е естественото състояние, изпъстряно с редки моменти на неочаквана радост.

Вятърът сякаш издува и дробовете ѝ заедно с пухената ѝ шуба. Малката ѝ раница с провизии за деня – термос, пълен с кафе с мляко, и сандвичи със сирене, леко се полюлява на гърба ѝ от вятъра, когато тя се насочва на север. Върховете на планините Маморис са наоколо ѝ, почти всичките клас Мънро – с височина над хиляда метра, – а в далечината слънцето огрява Бен Невис, най-високия в Шотландия, връхната точка на Британските острови, макар официалната му публикувана височина вече да е намаляла малко с повишаването на надморските нива.

 

 

 

 

Тя спира за кратко и поглежда назад. Също и надолу. Вече не вижда мъничките дъги от къщи от тясната страна на езерото, където живее. „Кин“ е галската дума за „глава“. Оттам и името на селото – Кинлохлевен. Селището при главата на езерото Левен.

 

 

 

 

Някъде далеч вляво от нея проблясват водите на язовира „Блакуотър“ и шестте положени редом тръби, спускащи се на зигзаг към долината до водноелектрическата централа над селото. По някой и друг теч праща вода под налягане във въздуха, където капчиците оформят мънички дъги на слънцето.

 

 

 

 

Накрая тя се фокусира върху целта на изкачването си. Изкачване, осъществявано веднъж месечно в най-суровия зимен сезон, за да провери състоянието на малката климатична станция, която е инсталирала там – замисля се да изчисли – преди цели шест години вече. Точно преди да забременее. Петдесет килограма метална конструкция и компоненти, отнесени на гърба ѝ при три отделни прехода през по-меките летни месеци. Станцията измерва температурата и относителната влажност на въздуха. Скоростта и посоката на вятъра. Ултравиолетовото, видимото и инфрачервеното лъчение. Снабдена е със соларни панели, радиоантена, устройство за сателитна комуникация. На върха ѝ метална кутия е завинтена в пясъчника, кристализирал до бял кварцит. Съдържа дневника с данни, сензора за барометрично налягане, радио и батерия. За Ади винаги е било загадка как оцеляват в тази възможно най-негостоприемна среда.

Отнема ѝ по-малко от петнайсет минути да почисти сензорите от снега и да провери дали всичко е в изправност. Петнайсет минути, през които не ѝ се налага да мисли за друго. Петнайсет минути бягство от депресията. Петнайсет минути на забрава.

 

 

 

 

Когато приключва, сяда на металното сандъче и вади от раницата набързо приготвените сандвичи и топлото сладко кафе, с което ги прокарва. И вече не може да спре мислите си да се върнат към тревогите ѝ от последните няколко месеца. Затваря очи, сякаш това може да ги изключи, ала носи депресията със себе си като раницата на гърба си. Да можеше като нея да я смъкне от раменете си, щом се прибере у дома.

 

 

 

 

Накрая краката ѝ започват да се вкочаняват и тя се насочва към обърнатата на север урва, спускаща се от върха. Клисурата на двете езера, така е наричана. Тя вижда слънцето да искри по повърхността на малките езерца в дъното, дали на урвата названието ѝ, и започва много предпазливо да се спуска по западния хребет. Тук има съвсем тънък слой сняг, навян в клисурата от вятъра, по повърхността ѝ се редуват скали и растителност и я изпъстрят като атопичен дерматит.

 

 

 

 

Преди Голямата промяна обширните заснежени пространства бяха ставали все по-редки в по-високите планини на Шотландия. Преди трийсет години почти бяха изчезнали. Сега снегът се задържа в северните и източните падини през всичките летни месеци. Разтопява се и замръзва, отново се разтопява и замръзва, докато повърхността им става твърда като лед. Тя е наблюдавала този участък от Клисурата на двете езера да се смалява и разширява през сезоните и с всяка година да расте все повече. Следващата снежна буря ще засипе клисурата и тя вероятно няма да се вижда чак до късна пролет.

 

 

 

 

Ала днес има нещо различно – зейнала празнина в горния край. Като вход към пещера, чезнеща в мрак. Може да е била там и при последното ѝ идване и просто да не я е забелязала. Нищо чудно да е била скрита под снега, навяван от силния вятър тогава. Във всеки случай, е заинтригувана. Чувала е за снежни тунели. Периоди на по-меко време, един от които току-що бяха имали, пращат стопения сняг надолу по урвите и водата си проправя тунел под леда на трайно заснежени участъци.

 

 

 

 

Тя забравя измъчвалите я тревоги, смъква се по хребета и навлиза в клисурата. Снегът, изпълнил тясната долина, е осеян тук-там със скали и тя внимателно трябва да подбира пътя си до участъка, където под снежната покривка лежи вечен лед. Той е около двайсет метра дълъг и седем или осем метра широк. Може би към два и половина дълбок. Стига до долния му край и се извръща към първия снежен тунел, който е виждала някога. Дъхът ѝ секва. Представлява идеална катедрална арка, оформена от големи геометрично правилни сталактити над скалата и потъмняла растителност отдолу. Падащата отгоре светлина оцветява леда в синьо. Тунелът е достатъчно голям, та да пропълзи в него.

 

 

 

 

Тя бързо сваля раницата си и бърка в един от джобовете ѝ да извади фотоапарата си. Спира на няколко пъти да направи снимки. После си щраква селфи пред тунела. Ала ѝ се иска да улови цвета и структурата на арката, така че ляга по гръб, за да снима нагоре към светлината.

 

 

 

 

Мъжът е почти над самата ѝ глава, обвит в лед. Напълно облечен е и абсурдната мисъл, която хрумва на Ади, е, че дрехите му са крайно неподходящи за катерене. Обърнат е с лице надолу, с ръце, прилепени до тялото, и широко отворена уста – втренчен е в нея, сякаш още е жив. Писъкът на Ади проехтява из Клисурата на двете езера чак до долу.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

- За представяне на книгата по радио и телевизия – This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Николета Николова, 885 425 562)