Филмът „Ферари“ на режисьора Майкъл Ман е точно това, за което прочутият продуцент Карло Понти казва: „Най-трудно е да комбинирате комерсиален филм с изкуство…“ А Карло Понти разбира от кино

Филмът е създаден по едноименната биографична книга на Брок Йейтс, издадена и в България. Филм за една легенда в автомобилизма и по-конкретно в автомобилния спорт, несбъдната мечта за хиляди, сбъдната за малцина състезатели от световен мащаб и за още по-малко шампиони. Преди 30 години не всеки можеше да си купи мечтаната кола Ферари, защото тя бе само за таланти на волана.

Филмът започва с това как човекът легенда Енцо Ферари (актьорът Адам Драйвър, познат ни от много филми, сред които „Патерсън“ на Джим Джармуш), бивш автомобилен състезател, основател и перфектен мениджър на марката Ферари, отива на работа с една обикновена кола – Пежо 403. Това е отчетлив знак, че той е наясно с рисковете при шофиране в града и извън него и още по-наясно, че неговите спортни коли са много опасна мечта с (не)известен край. Още в третия епизод това се вижда – негов пилот излита на завой в тренировъчна обиколка и остава там завинаги след страшна катастрофа. Мястото му веднага заема друг кандидат за шампионската титла. И той ще загине в още по-страшна катастрофа във финала на филма. Но дотогава предстоят два часа зрелищни каскади. Във филма преждевременно побелелият Енцо Ферари наблюдава тази смъртоносна надпревара зад емблематичните си черни очила. Погледнато отстрани, все едно наблюдава самата смърт и отброява времето си тук, на Земята. Тези очила, които никога не сваля, препращат към това, което казва на няколко пъти по повод на негови загинали приятели пред 24 години: Трябваше да издигна стена между мен и това, което става, иначе нямаше да издържа. Оттогава се крие зад тези очила и така сменя един след друг талантливи младежи, мечтаещи да се състезават с легендарната марка коли.

Майкъл Ман („Жега“, „Вътрешен човек“, „Последният мохикан“) е направил филм за непознатия на широката публика Енцо Ферари от далечната 1957 г., след много успешната за фирмата 1956 г. (световни шампиони във Формула І с Хуан Мануел Фанджо), в който той е в центъра на повествованието. Режисьорът развива три тематични линии. Първата е за сложният, неуреден личен живот на Енцо Ферари. Наскоро е починал от рак синът му Дино. Съпругата му и съосновател на фирмата Ферари Лаура (актрисата Пенелопе Крус) е в депресия. Досеща се, че Енцо е ухажван от много красавици, снимани по кориците на модните списания, но няма желание да се бори срещу това. Истината се оказва още по-сложна. Великият Енцо има дългогодишна връзка със своя бивша служителка, от която има момче Пиеро. Не е красавица от кориците на списанията, нито от модните подиуми… Просто обикновена работеща жена. Човекът, създал фирмата и невероятните спортни коли обаче, не е в състояние да направи своя избор и дели живота си между тези две жени. Лоялен е към Лаура, която му е съдружник и майка на починалия от рак Дино. Не събира сили да ѝ каже истината, а с развитието на действието става ясно, че освен лоялност той има и чувства към нея.

Другата жена, Лина Ларди (актрисата Шайлийн Уудли), е някак по-тиха, няма самочувствието на Лаура, изградено в трудните години на основаването и утвърждаването на най-известната марка спортни коли в света. Но тя има момченце от него, което той гледа с внимание. Не демонстрира обич, всъщност не демонстрира никакви чувства пред никого, но някои сцени на контакт с детето подсказват особена привързаност. Така личният живот, доколкото има време за такъв, преминава между депресивната му съпруга и другата жена, някак си примирена със съдбата на наложница. И при двете той е раздвоен, а това не е тъкмо състоянието, в което се взимат правилни решения. Особено такива, от които зависи живота на елитни състезатели. До момента, в който историята за връзката му с Лина става известна на Лаура. От друга страна, обективно погледнато, той е домошар. Не посещава ресторанти, барове, светски събития. Не се заглежда по модни красавици. Един път отива на опера… Лаура отказва да го придружи. Пред сградата на операта са паркирани скъпи, лъскави автомобили, притежание на елита на Модена. Сред тях, не на място, е и скромното Пежо 403 на Енцо Ферари, сиво и неатрактивно като врабче.

Втората тематична линия проследява неговите сложни ходове да намира финанси за състезателната дейност и за завода. Опитва се да привлече вниманието на безспорния автомобилен магнат в Италия – адвокат Джани Аниели, създателя на Фиат. А това не е лесно, защото и други се стремят към същото. Бори се с тенденциозни информации на злостни журналисти, яростните конкуренти от Мазерати и кой ли не още.

Третата тематична линия е може би най-вълнуваща за изкушените от този спорт. Тя разказва за неговата работа по изпитанията на писта за болидите от Формула 1, подготовката и самото състезание „Миле миля“. Режисьорът го е разкрил като нетърпящ възражения диктатор, но и като мениджър, който обмисля всяко състезание и създава стратегии, които водят до победи. С техническия персонал е безкомпромисен, дори арогантен. Енцо Ферари издевателства над състезателите си да карат до предела на възможностите на колата и отвъд границите на разумното. Много място е отделено на скоростното състезание „Миле Миля“. Надпреварата е заснета изключително атрактивно от оператора Ерик Месершмит. Тя буквално увеличава сърцебиенето на зрителя. Каскадите спират дъха. Колите са много красиви, звукът на двигателите оглушителен, особено при изпреварванията, монтажът е динамичен.

Малко преди старта много талантливият млад пилот Алфонсо де Портаго (актьорът Габриел Леоне) целува приятелката си – красавица от модните журнали (актрисата Сара Гадон). След трагичния инцидент преди финала списанията ще нарекат този личен момент между двамата „Целувката на смъртта“…

Перипетиите на състезанието, битката за челното място, множеството катастрофи и повреди в двигателите са разработени перфектно, картината е съвършена. Към края на страхотната надпревара фераритата водят в класирането. И изведнъж елемент от пътната маркировка (котешко око) къса предната гума на Де Портаго. Колата излита във въздуха, загиват 11 души: пилотът, навигаторът и 9 зрители, от които пет деца. Датата е 12.V.1957 г., мястото е близо до градчето Гуидицоло. Сцената с катастрофата е заснета на бавен каданс. Зрителят има възможност да проследи всеки момент от нея. Едрите планове на жертвите са смазващи, оставят зрителя безмълвен. Катастрофата е кулминацията във филма. (Драматургичен пропуск е, че авторите не изговарят ясно причината за нея). През същата година, в същото състезание загива още едни пилот – Йозеф Гьотгенс с автомобил „Триумф“. Пилотите заплащат стремежа си към победа със своя живот. Много ясно режисьорът показва ужасното безсмислие на жертвите от публиката, особено децата. Самият Енцо изрича това.

Ферари печелят първото място със състезателя Пиеро Таруфи (актьора Патрик Демпси). Любопитно е да се знае, че Патрик Демпси е и автомобилен състезател, участвал в любителския клас от състезанието „24 часа на Льо Ман“, и има ясна представа за това, което се очаква от него като актьорска задача.  

Това, което спестява филмът, е, че Таруфи след тази победа се отказва от състезателна дейност. Не съобщават, че състезанието „Миле миля“ (за 30 години в него са дадени 56 жертви, от които 24 пилоти и 32 зрители) е забранено веднага като особено опасно. Днес „Миле миля“ съществува като парад на ретро автомобили.

Италианската преса буквално разкъсва Енцо Ферари. Съдът в Рим обаче оправдава отбора на Ферари и технологията на колата.

На финала режисьорът показва как Енцо Ферари и малкият му син Пиеро отиват на гроба на другия син – Дино. В общ план виждаме трима от семейство Ферари сами в гробищата на Модена…

Филмът по-скоро натъжава, отколкото въодушевява. След последните надписи едва ли някой ще завиди на живота на Енцо Ферари. Майкъл Ман е изградил характера на много силен, но и твърде самотен мъж, вървящ сред повече победи, отколкото загуби, но и сред много смърт. Негови близки приятели пилоти загиват в надпреварите. Затова и режисьорът прави своя финал на гробищата. Те са там, а той е тук с малкото момче Пиеро, на което няма да позволи да стане пилот. Защото знае цената на побелелите си коси…

За милиони хора Енцо Ферари е преуспял собственик на най-известните и красиви спортни коли в света. За мнозина това ще рече щастлив човек. Във филма виждаме един рационален, но нещастен човек. В песента „Прах на вятъра“ (Dust in the wind) Канзас пеят: Всичките ти пари няма да ти помогнат да си купиш и минутка живот. Енцо Ферари е осъзнал това.

Надписите след филма информират, че Лаура Ферари, която е била пречка той да признае Пиеро, умира през 1978 г.

Когато Пиеро е на 19-годишна възраст, Енцо го привлича в спортния отдел на Ферари, сега той е вече вицепрезидент на фирмата.

Енцо Ферари почива през 1988 г. Коли от прочутата марка продължават да се състезават във Формула 1. Легендата продължава…