Първият сборник с разкази „Титан“ на руския писател дисидент Сергей Лебедев излезе в края на 2023 г. под знака на издателство „Кръг“. Както и с предишните две книги на Лебедев – романите „Предел на забравата“ и „Дебютант“, и тук българският превод е на Денис Коробко. Художник на корицата е Албена Лимони

Съветският и постсъветският свят с неизказаното си изобилие от престъпления са естествен хабитат за призрачни сюжети. С „Титан“ Сергей Лебедев създава нов жанр, чрез който преодолява смъртоносните последствия от историческото, от реалното зло. В предговора авторът обяснява: „Усещането за наближаващия край на една епоха винаги дава живот на мистиката. (…) Съзнанието на хората търсеше образи, търсеше език за описване на трагедията – и прибягваше към мистични алюзии, които пра­вят зловещото минало реално и едновременно с това го отчуждават, превръщат го в обект на друг свят, друга реалност. Е, призраците наистина не се раждат сами за себе си. Ражда ги мълчащата съвест“.

Лебедев отваря „тъмният килер, в който се е запазило всичко изместено, изхвърлено, задраскано от живота и паметта за седемдесет години комунистическо управление“. Подобно на високо оценените му романи, разказите в тази книга дават думата на реликви, места, животни и лица в търсене на справедливост за бурното минало, наситено с непрекъснато и неназовано зло и наследено от съвремието. В сгъстените до крайност, концентрирани до невъзможност за преглъщане истории това минало е чудовището под леглото, призракът зад прозореца, сянката върху слънцето. Сред сюжетите има както реалистични, така и мистични. Някои герои стават жертва на свръхестествени сили или на собствените си психични разстройства. Лебедев ни повежда на зловеща разходка из няколко емблематични сгради: щабквартирата на КГБ на „Лубянка“ и дачата на Сталин в Кунцево. Различни моменти от съветската история се появяват в различни истории. А Титан е псевдоним на писател, недолюбван от съветската власт и изпратен в трудов лагер.

Разказите са плод на задълбочено изследване на живота, на обществото, на малкия човек и неговия бит, неговите обсесии и жалки, често безсмислени опити да бъде. „Фактически през цялото време на същест­вуването си съветската държава е унищожава­ла хора и е унищожавала всяка памет за унищо­жените – пише Лебедев. – При това в архивите на Държавна сигур­ност и досега се пазят милиони архивно-след­ствени дела. Милиони измислени обвинения. Милиони лъжливи разпити, построени по един художествен канон: от отрицанието до при­знаването на несъществуваща вина. Тези дела, този метатекст с неговите стандартни сюжети и жанрове е може би глав­ното и най-страшно руско произведение на ХХ в. Свидетелство за злото, останало не­прочетено.“

През февруари 2023 г. Сергей Лебедев представи в България при огромен интерес своите два романа. Той обсъди с публиката провалите на съвременното руско общество и остро разкритикува политика на Путин, както и своите колеги писатели в родината си.

Сергей Лебедев (род. 1981 г.) е руски журналист, писател и дисидент, автор на шест книги. Още с дебюта си „Предел на забравата“ получава международно признание. Романът „Дебютант“ е номиниран за две от най-престижните европейски литературни награди – Ангелус и Ян Михалски.

„Титан“, Сергей Лебедев, превод от руски Денис Коробко, изд. „Кръг“, 2023 г.

КРЕМЪЛ

… Генерал-лейтенант Бурмистров, комен­дантът на Кремъл, реши да нощува в служеб­ния си кабинет: рано сутринта предстои ре­петиция на парада. Можеше да спи и вкъщи, разбира се, не е далеч от тук. Но той особе­но обичаше нощния, безлюден Кремъл, кога­то само дежурната смяна е по постовете си. Няма ги туристите. Няма ги чиновниците. Няма го президентът. Останал е само самият Кремъл. Свещеният дом на властта. Место­божеството – единственото, на което служи Бурмистров.

Разходи се по протежението на крайречната стена, слушайки как през утихващите шумове на града се промъква шепотът на говорещите си крепостни кули. Откъм Москва река лъхаше студ, макар прогнозата да обещаваше топла нощ. Генералът се намръзна и после съвсем не можа да заспи. Неуместно си спомни, че като млад ненавиждаше Кремъл. Бяха го пратили да служи в специалния кремълски полк. Марширу­ването, зимните часове в караул край Вечния огън, когато минава вечност, преди да те сме­нят, проклета ледена вечност, а пред теб има свободни хора, влюбени двойки, които са до­шли в Александровската градина, и от тях ми­рише на домашна храна, парфюм, цигари, шам­панско…

А после, преди демобилизацията, го покани­ха на разговор и му предложиха да кандидат­ства в училището. Съгласи се, разбира се. А и нямаше как да откаже. Надяваше се, че бъде­щата служба ще го отведе някъде по-далеч от Кремъл, зубреше езици…

Но Бурмистров не попадна в разузнаването. Стана контраразузнавач, Второ главно управление. И само веднъж отиде в чужбина, в Еги­пет, където съветски специалисти строяха Асуанския язовир и още стотици промишлени обекти.

Официално КГБ не работеше там, разбира се. Там дори вестник „Правда“ не можеше да се занесе. Колегите му в строителните орга­низации, в геоложките отряди, се наричаха „заместник-ръководител на договора по общи въпроси“. А той се водеше отговорен за сво­бодното време на трудещите се и затова има­ше прикритие от посолството по линия на културата.

Именно там, в Египет, се промени. На „съ­ветските приятели“ щедро им показваха древ­ните храмове и некрополи, гробници и камено­ломни. На едни им беше любопитно – екзотика. Други се побъркваха от скука, от жега и прах – пусти да опустеят ония фараони! А Бурмис­тров, истинският русин, без никаква източна жилка, изведнъж усети нещо… родно. Чуждо, но близко. Нищичко не разбираше от йероглифи, мумии, статуи, но бегло запомняше имената на божества и властители, гледаше саркофа­зите и пирамидите, усещаше техния мъртъв живот и задгробната власт, така познати за него, бившия кремълски часовой.

В крайна сметка на Червения площад също стои каменна пирамида, казваше си Бурмис­тров. И мумия има. Нали и ти я охраняваше, стоеше на караул пред вратите на Мавзолея.

У дома си генералът пазеше цял кашон диа­позитиви. От време на време се заключваше в кабинета, включваше проектора, който ми­ришеше на озон и прах, изгарящ върху наже­жената леща: сякаш мирише на пустиня. И се пренасяше там, където царуваха Озирис и чер­веноносият Хор, изсечен от гранит, където в златен саркофаг лежеше младият Тутанкамон, където всяка стена бе покрита с йероглифи.

Когато си заминаваше от Египет, неговата арабска сянка, който действаше като невзра­чен чиновник на министерството на култу­рата, също контраразузнавач под прикритие (бяха го обучавали още избягалите нацисти), му предложи да идат до Долината на царете. Бурмистров се съгласи и получи одобрение за насрещно вербуване. Но независимо от пред­положенията, Фарук не се опита да го вербува. Просто го заведе на разкопки, започнали преди само два месеца.

Основната камера на гробницата била раз­грабена още през древността. Страничните обаче бяха оцелели непокътнати и сега еги­петските археолози вадеха на повърхността ритуалните животни на починалия сановник – балсамирани котки, кучета, коне, кобри и дори нилски крокодил.

Омотани с грубо сиво зебло, животните приличаха на страховити кукли, способни да се пробудят, ако се развърже възелът и се размо­таят бинтовете…

Фарук бе изящно любезен. Обясняваше и по­казваше, както се полага на уж министерски чиновник. Но Бурмистров не можеше да се отърве от усещането за странността на случващото се.

За светските хора, привърженици на Насър, египетските старини бяха важен, но все пак вторичен символ на египетския национализъм. А за многобройните мюсюлмани – езическа мерзост, смет пред лицето на Аллах, истин­ския Бог.

А Фарук – какво име само, име на свален от трона крал! – говореше за гробницата и покой­ния сановник така, сякаш беше египтянин от несъществуващия Египет, страната, в която линията на редуващите се Царства не бе пре­късвана и до днес. Бурмистров си помисли, че това може да е подход за вербуване, но ведна­га се усмихна – глупости, не са нужни такива сложности. И все пак имаше чувството, че го вербуват. Но не Фарук го прави. Контраразузнавачът само го е довел, но при кого? При духа на мъртвия сановник? При дрипавите феласи, които копаеха земята? При археолога доктор Касем, професионалист, полиглот, завършил Сорбоната? При самата тази твърда и суха земя?

Пак там, край гробницата, Фарук му напра­ви прощален подарък. Пошушукаха си с Касем и донесе нещо, скрито в юмрука му.
– Това ви е за спомен от Египет – каза Фа­рук. – Преди малко са го открили. Боговете ви обичат.
Египтянинът отвори дланта си.
Върху нея лежеше бронзов скарабей с позла­тени крилца и тюркоазени очички. Не го бяха мили, само го бяха почистили с четка и той бе покрит с праха на вечността.
Бурмистров знаеше: това вероятно е про­вокация.
Износът на египетски старини е забранен. Макар, разбира се – кой да е по-осведомен, ако не той – големите хора да пращаха някои ин­тересни неща в Москва.
На летището в Кайро ще претърсят него и багажа му. Ще открият бръмбара. И ще започ­не опитът за вербуване.
Но това е нелепо. Вербуването трябва да става тихо, а съветските хора винаги летят на групи, всичко се вижда, ще стане скандал…
Помисли си, че Фарук работи грубо, отчита дейност. Само че това не се връзваше с онзи умен Фарук, когото Бурмистров добре беше опознал за три години.
Не. Фарук не играе. Това наистина е подарък. Не е случаен. Има някакъв план, някакво двойно дъно…
Бурмистров понечи вежливо и уж просто­душно да откаже: така де, забраната и зако­нът са за всички. Но изведнъж си представи как по време на виелиците през ледената москов­ска зима ще сложи скарабея на дланта си и ще си спомни ослепителното египетско слънце… скарабеите се появяват от мъртвата плът… скарабеите търкалят слънцето към утрото… Хепри е неговото име…

Бурмистров тръсна глава, прогонвайки ви­дението. И разбра, че вече държи скарабея в ръка. Бронзовият бръмбар дращеше кожата му с острите си крачка: пробвай да го върнеш на дарителя, и ще се вкопчи до кръв. Бурмис­тров изведнъж видя колко е красив този дре­вен бръмбар. Той, офицерът от КГБ, нямаше нищо свое освен може би ризите и панталони­те в кожения куфар. Държавата му беше дала мундир, пистолет, апартамент, а той ù беше дал клетва, беше ù дал себе си. Но сега ще има бръмбар, неговия скарабей, единствената му истински лична вещ, съкровище.
– Да идем на сянка – каза Фарук. – Пече.
При тези думи Бурмистров, вече свикнал с жегата, осъзна най-накрая колко задушно е в до­лината, каква жега е, какъв течен зной се спуска от склоновете ù, как слънцето замъглява съзнанието. И прибра скарабея в джоба на ри­зата си.
Пийнаха чай на сянка в палатката на архео­лозите; Бурмистров се изми, освежи се, Фарук го закара до Кайро. По пътя бръмбарът сякаш изчезна, спотаи се в джоба, и Бурмистров се сети за него чак когато стягаше куфарите. Да го напъха под подплатата? Да го остави тук? Да го изхвърли? Да го преподари на някого като сувенир, дрънкулка?

Бурмистров почти се бе решил да го изхвър­ли. Дори измисли къде – в градината на култур­ния център, там скарабеят ще изчезне в зеле­нината, все едно ще се върне към земята, от която се беше явил. Но не можа. Не от алчност, не. От страх, че бръмбарът ще изчезне, а той, Бурмистров, така и ще си остане предишни­ят, нищожно майорче ще си остане, а пък със скарабея… Не можеше да си обясни какво ще се случи, ако вземе бръмбара – разумът му насто­яваше да го изхвърли, незабавно да го изхвърли, но Бурмистров все пак загърна скарабея в цига­рена хартия и го сложи във вътрешния джоб на сакото си.

Никой не го спря на летището в Кайро. Обратното, имаше чувството, че Фарук е някъде наб­лизо – прикрива го, осигурява му коридор.

А няколко дни след завръщането го извикаха при заместника на председателя, куратора на контраразузнаването.
Искаше му се да рискува и да помоли да го преместят в разузнаването. Обратно в Еги­пет. Но щом видя лицето на началството, раз­бра, че съдбата му е решена.
– Има мнение за вас, другарю Бурмистров, да бъдете преместен в Девета служба. И да бъдете назначен за помощник-комендант на Мавзолея.
Това бе толкова неочаквано, че Бурмистров си помисли: бръмбарът го е направил…

Сергей Лебедев