Защо журналистът Максим Кравчински повече от 20 години събира автографи и писма на Сергей Довлатов и какво разказват те за живота на писателя?

Всеки подпис мечтае да стане автограф
Сергей Довлатов

Канадският писател, журналист и телевизионен водещ Максим Кравчински повече от 20 години трупа колекция от вещи, свързани със Сергей Довлатов. Сред тях са автографи и писма, в които писателят се шегува, извинявайки се за собствената си „гнусност“, а някои разказват цели истории. Част от предметите колекционерът е получил от близки и приятели на автора – емигранти в САЩ от „третата вълна“.

Защо Кравчински започва да събира издания на Довлатов и как се среща с вдовицата му Елена?

За пръв път чух разказите на Довлатов през 80-те години по радио „Гласът на Америка“. Тогава бях още юноша. Писателят четеше текстовете си с изключителна топлота, сякаш се обръщаше точно към мен, разказвайки за кученцето Глаша, което приличало на брезова клонка.

Баща ми е емигрирал в Америка още в края на 70-те, но аз за пръв път посетих Щатите едва когато започна перестройката. През деветдесетте години това беше събитие, съпоставимо с полет до Марс. Дълго се готвих за това пътуване и планирах да си купя книги на Довлатов. Но след като пристигнах там, върху мен – съветския пубер, се изсипа като лавина всичко възможно – от милионите видове маратонки до западната музика и небостъргачите. С други думи – напълно забравих за Довлатов.

На 25 август, преди отпътуването ми за Русия, с мама отидохме на екскурзия във Вашингтон. В автобуса, точно пред нас, седяха две жени. Едната разгърна вестник, в който с огромни букви пишеше, че вчера в Ню Йорк е умрял Сергей Довлатов. Почувствах вътрешно опустошение, сравнимо с усещането за уловена и след това изпусната риба. Прекарах целия месец август в Америка и нищо не купих. Прииска ми се да попълня този пропуск и започнах да събирам издадените приживе произведения на Довлатов.

Винаги ме е интересувала културата на емигрантите от третата вълна. По онова време се движех в компании с музиканти, но постепенно започнах все по-често да се срещам с поети и писатели. Например направих програми за Дмитрий Бобишев и Юз Алешковски в руската телевизия на Канада, където работя като водещ. Някои от познатите ми литератори ми предоставиха вещи, свързани с Довлатов: Константин Кузмински ми даде четири книги с автографи, а от Михаил Армалински се сдобих с няколко писма. Елена Довлатова съм срещал само веднъж в живота си. Имахме общ познат, който, за съжаление, почина – художникът и изкуствовед Николай Решетняк, известен сред всички от „третата вълна“. Той беше работил в „Нов американец“ (ежеседмичен вестник на руските емигранти, излизал през 1980–1982 г.). Довлатов е бил главен редактор на изданието и сам разнасял вестниците до абонатите. През лятото на 2014 г. си навих на пръста, че искам да посетя жилището, където е живял и работил Довлатов. Решетняк звънна на Елена и тя ни прие. С нея прекарахме около два часа и пихме чай, а след това тя ме заведе в стаята на писателя. Тя и нейната дъщеря бяха възстановили работния кабинет с бюрото, пишещата машина, фотографиите и рисунките на Довлатов. Може да се каже, че в този момент „настигнах“ моя Довлатов. Елена ми подписа и подари „Филиал“ от 1990 г. Изданието е впечатляващо с това, че Сергей Довлатов е събрал лично всички текстове, направил е оформлението и е нарисувал обложката. За съжаление, тази книга излиза едва след смъртта на писателя.

През същото лято, когато стана ясно, че улицата, където се намира жилището, ще бъде наименувана в чест на Довлатов, ме откри един букинист от Ню Йорк. Той предложи да ми продаде автограф върху първата книга на писателя. Тя излиза още преди той да емигрира – „Невидима книга“. Към изданието бе приложен интересен документ – нотариално удостоверение с подписа на Довлатов. 

Приличат ли автографите на Довлатов на разкази и какво е тяхната стойност?

Довлатов има такъв израз: „Всеки подпис мечтае да стане автограф“. Мисля, че всички негови подписи са се превърнали точно в това. Работата не е там, че той става голям писател, а в това, че във всеки подпис има послание, сарказъм, ирония, подтекст. Имам един автограф, който Довлатов дава на съветския бард Павел Леонидов върху лекомислената зелена обложка на мъничък екземпляр от „Соло на ъндърууд“. Сергей Донатович е написал само една дума – „Сувенир“. Няма как да го кажеш по-добре.

Веднъж Йосиф Бродски дал на Довлатов автограф в стихове. По-късно Сергей Донатович забелязал, че Бродски подписва с един и същ стих, като само променя имената на получателите. Виждал съм над 50 автографа на Довлатов, но не открих повтарящи се. Един от най-впечатляващите е направо сюжет за разказ. В него писателят се извинява на някой си Харис. Моят приятел от Ню Йорк – Вадим Маневич, който също колекционира автографи на Довлатов, показа въпросното извинение на Елена Довлатова, за да разберем за какво става дума. Елена не беше съвсем сигурна, но предположи, че написаното е предназначено за личния преводач на твореца от времето на Конференцията на рускоезичните писатели в Лисабон. Тогава Довлатов така се напил, че се наложило до самолета да го влачат двама нобелови лауреати – Бродски и Чеслав Милош.

Виждал съм и автограф за съпругата на писателя Питър Вайл – Рая. Той гласи: „На Рая от последния хетеросексуален в Америка“.

Довлатов е раздавал множество автографи на различни литературни вечери. Те са в духа: „На Вася за спомен. С. Довлатов“. Тяхната стойност е около 100–200 долара. Но специалните подписи, адресирани до известни личности и притежаващи интересна предистория, достигат цена от 500 до 2000 долара. Най-скъпият автограф, който съм виждал, е предназначен за Владимир Войнович. (За съжаление, не го притежавам.) „На скъпия Владимир Николаевич от Довлатов, разтревожен от неясните слухове за неговите заболявания и ужасно зарадван от абсолютно точните сведения за неговия триумф в родината“. Този автограф е продаден за 2500 долара.

Поетът Константин Кузмински ми подари четири книги на Довлатов с автографи, като единият е придружен с рисунка. Двамата творци са били много близки. По онова време Кузмински живеел в Брайтън, а Довлатов често прескачал дотам, за да обиколи руските ресторанти и да погостува на своя приятел. Трябва да се отбележи, че личността на Кузмински е много мащабна и широко известна сред емигрантите. Довлатов му е написал следното: „На Костя Кузмински с нарастващо уважение към неговите безкористни дела“. Кузмински действително живее с литературата. Той създава осемтомна „Антология на най-новата руска поезия от Синята лагуна“ – феноменален труд, свързан с творчеството на забранените ленинградски поети. Между другото, цялата антология е публикувана в интернет. И той е направил това абсолютно безкористно.

Кузмински е изключително екстравагантна личност и дори се е обличал по особен начин. В ежедневието ходел само по халат и пушел цигара от цигара. Когато бил по-млад, той обикалял Ню Йорк с овчи калпак, придружаван от две хрътки. Кузмински организирал литературни пърформанси с четене на стихове, на които понякога излизал да чете гол. Но публиката го обичала.

Веднъж във вестник „Ново руско слово“ той разкритикувал текст на Бродски. Бродски му изпратил писмо с отговор, което Кузмински веднага продал за 1000 долара на един букинист, а със спечелените пари си купил истинска картечница „Максим“.

Откъси от кореспонденцията му с Михаил Армалински – автор на еротично-порнографска литература.

Притежавам две писма на Довлатов до писателя Михаил Армалински (истинската му фамилия е Пелцман). Без да съм чувал за този автор, през 2002 г. си купих книгата му „За да знаят“. Оказа се, че огромна част от нея е брутално порно, при това на такова ниво, че до днес не искам да си спомням за нея. Косите ми се изправят! Между творенията на Армалински има книга със заглавие „Тайните записки на Пушкин“, която някои напълно отричат, а други я възхваляват до небесата. Както и да е, книгата е истински бестселър и е преведена на няколко езика. Освен еротика, той пише много интересни стихове и е добре познат в литературното пространство на Ленинград. Армалински не е бил близък с Довлатов, който явно не е приемал творчеството му. (За това писателят пише още в ленинградския си период – „Занаят“, б.пр.)

Открих Армалински във „Фейсбук“, писах си с него, изпратих му няколко книги, а той ми ги върна с автографи. След това започна да ми предлага разни неща от своята колекция, в това число и писмата на Довлатов.

Докато вестник „Нов американец“ все още съществува, Арамалински издава книга, която изпраща за рецензия във вестника. Когато получава следващия брой, той открива, че рецензия няма, но е публикувана рисунката от обложката, която е иронизирана в материал на самия Довлатов. Армалински пише гневно писмо, а Сергей Довлатович му отговаря. Писмото ме заинтригува с това, че Довлатов, след като е набрал текста на пишеща машина, е добавил редакции с химикалка. Подобни редакции много точно подчертават особеностите на личността, поради което веднага купих писмото.

Уважаеми господин Армалински,

Като редактор на вестника, аз, за съжаление, не съм негов собственик. Това е причината да не мога да помествам безплатни обяви. Значи вие можете да пристъпите към изпълнение на неясните заплахи, които се съдържат във вашето писмо.
И двамата знаем, че не съм ви причинил никакви щети – нито морални, нито материални. Във връзка с това искам да ви дам един колегиален съвет – популяризирайте своите произведения по друг начин, като най-вече наблегнете на тяхната художествена стойност. Между другото, Игор Ефимов, когото безгранично уважавам, похвали вашите стихове.
Така че вместо заплашителни писма, пишете стихове.
Всичко хубаво.

С. Довлатов

Малко по-късно Армалински ми предложи да купя още едно писмо. Преди време той обвинявал Довлатов за това, че в своята редакторска колонка във в. „Нов американец“ писателят учел емигрантите как да живеят в новата за тях страна, без да е усвоил най-елементарната американска вежливост. Причината за негодуванието – Довлатов дори не благодарил на Армалински, който му изпратил няколко свои книги. Довлатов отговаря с писмо, този път изцяло ръкописно.

Уважаеми госп. Пелцман,

Длъжен съм да ви се извиня. По-точно, да се оправдая. Всеки ден отговарям на 30–40 писма. Нямам секретарка. Жена ми се ядосва и роптае. Накратко, отлагам отговорите на личните писма. Понякога задълго. Вестникът ни се прави от четирима. И така нататък…
Като цяло, не се сърдете.
Благодаря за книжките. Нямате ли някой грамотен познат, който да ги редактира.
Убеден съм, че те не са лоши. В противен случай нямаше да поставите фамилията си на обложката.

Всичко хубаво!

Бъдете здрав. Не се сърдете.

С. Довлатов

Как колекционерът получава табелка от откриването на паметника на Довлатов в Петербург

Днес в моята библиотека съм събрал всичко издадено от Довлатов приживе, като някои от книгите са в два екземпляра. Почти всички са с автографи. Освен вещи, непосредствено свързани с писателя, притежавам и такива, които се отнасят към него косвено. Например имам табелка, която съобщава на живеещите на ул. „Рубинщайн“ 23 в Петербург, че на това място ще бъде поставен паметник на Довлатов.

Присъствах на откриването на паметника по случайност. Стана така, че пътувах за Москва, но някак си се оказах Петербург точно по това време. Мястото около бъдещия паметник беше оградено и висеше съобщение: „Извиняваме се за създаденото неудобство и съобщаваме, че паметникът на Сергей Донатович Довлатов е временно демонтиран, за да бъдат добавени липсващи части от композицията и нейната основа“.

На откриването свалиха табелата и я подпряха на стената. Изчаках до самия край на церемонията и видях как скулпторът прибира табелката, вероятно за да я изхвърли. Втурнах се към него с викове „Дайте ми това!“. Той ме разбра. Там имаше и лист с молба да не се паркира. Общо взето, взех всичко, което можеше да се вземе, освен самия паметник. Скулпторът и архитектът подписаха табелката. Това е моята Довлатовиана.

Автор: Максим Кравчински, Превод от руски Александър Бакалов