В галерия УниАрт на НБУ до 15 февруари 2024 г. може да се разгледа изложбата „В огледалото на Рембранд“, която представя висококачествени репродукции на хелиогравюри на Рембранд, поставяйки ги в диалог със съвременната култура.

Тя е съпроводена с програма от лекции и уъркшоп с участието на кураторите от Райксмузей (Амстердам) д-р Ерик Хинтердинг и д-р Фризо Ламертсе, който гостуват за втори път в НБУ. Техните лекции са включени в „Рембранд Фест“, който ще се проведе на 9 януари в Театралната зала на Софийския университет. По този повод публикуваме текста на д-р Стоян Сгурев.

В едно от писмата в последните месеци от живота си Ван Гог споделя своето намерение да пресъздаде един от характерните образи на Рембранд в цветовия спектър от „ярко жълто до виолетово“ (1 май 1890 г.). Не му остава време да осъществи намерението си, подтиквайки читателя да си представи гравюра на Рембранд в експресионистичен колорит. Една човешка фигура с ръце, скръстени в израз на смирение и надежда, попаднала незнайно как във водовъртеж от емоции и ярки цветове. Контрастът между съдържание и цвят, смирение и силни чувства е характерeн стилистичeн елемент от късния период на Ван Гог, белязан от растяща двойственост в емоционален, поведенчески и интелектуален план. В този период Рембранд e негов верен сподвижник, пътеводна звезда в лутането из френските поля, учител по експресивност и пример за творчески размах. Той е огледало, в което Ван Гог се оглежда в търсене на стил, на ъгъл на пречупване, който би предал подходяща форма на копнежа по висока изразителност. 

Писмата на Ван Гог са уникално историческо свидетелство за „ефекта на огледалото“, когато един художник се вглежда в образи от миналото не просто за да усвои конкретен художествен елемент, а за да погледне на своите търсения под друг ъгъл, в различна перспектива. Толкова различна, каквато е късният, безпрецедентно експресивен стил на Рембранд, в който линиите се заоблят, образите стават все по-размити, а техниката на наслагване на боята все по-грубовата. Ван Гог открива в своя знаменит предшественик източник на вдъхновение за развитието нa по-силен израз, но и точен пример за средствата, с които тази цел да бъде постигната.

Тези средства са основани на контраста, на принципа на противопоставяне на художествени елементи. Ако в първите години от творческия си път Ван Гог вижда в произведенията на Рембранд контраста, основан на светлината, противопоставящ светли и мрачни пространства, в последните години от живота му това се променя. В писмата прозира все по-отчетливо търсенето на такъв език на художественo противопоставяне, който позволява да се постигне хармония между „обективен“ и „субективен“ свят, между аналитично наблюдение и емоционален изблик. Тези два принципа на изразяване са в извечно напрежение помежду си, но присъствaт едновременно на платното: тяхното напрегнато съжителство е това, което сродява двамата холандски художници в последните години от живота им.

Вероятно тук се крие ключът за разбирането на едно от най-загадъчните наблюдения

на Ван Гог: в писмо от 30 юли 1888 г. той заявява, че „да стигнеш

до Рембранд непряко е може би най-прекият път“.

В буквален смисъл прекият път може да бъде оприличен на заимстване на конкретни елементи от стила на Рембранд като изключително умелото боравене с техниката на „светло-тъмно“ (киароскуро) или наслагването на слоеве от боя, създаващо усещане за материалност на авторското присъствие (импасто).

В първата половина на десетилетието 1880–1890 г. вниманието на Ван Гог е фокусирано върху светлината. Неговият контрастен стил „произхожда от светлината, както при Рембранд“ (2 септември 1885 г.). Под влиянието на Хагската школа Ван Гог развива светло-тъмен рисунък, търсeщ да пресъздаде суровата действителност на живота в непривилегированите социални кръгове. Противопоставянето на светли и тъмни пространства структурира картините и служи да предаде символно съдържание. Това е добре илюстрирано в писмо от 18 септември 1877 г., в което Ван Гог споделя убедеността си: колко много баща ми, който често пътува посред нощ, на светлината на лампа, да посети болен или умиращ човек, с когото да говорят за Него, чието слово е светлина в нощта на страдание и предсмъртен страх, би оценил гравюрите на Рембранд. Самият образ, който споделя Ван Гог, е като изваян от Рембранд, противопоставящ светлина и мрак, живот и смърт, материална преходност и непреходна истина.

Под влиянието на новите течения в изкуството стилът на Ван Гог започва да се променя драматично в средата на десетилетиeто, но въпрoсът за светлината и нейната структурирaща роля остава актуалeн за него до смъртта му. Така, в писмо от 17 януари 1889 г. художникът споделя: За съжаление, изглежда, че Гоген и аз прибързахме да оставим настрана въпроса за Рембранд и светлината, с който се бяхме заели. 

Макар да е открил принципно нови решения в творчески план, Ван Гог e твърд в убедеността си, че светлината остава все така централна в търсенията му, както е била столетия преди това за Рембранд. Той споделя надеждата си, че духът на Рембранд може да бъде открит в образа, който е осветен от отражението на светлинатa (17 януари 1889 г.).

Вторият ключов елемент, който Ван Гог заема (или по-скоро разпознава) от Рембранд е свързан с „незавършеността“ нa картините. В писмо от 13 октомври 1885 г. той споделя: Преди всичко се възхищавам на ръцете, пресъздадени от Рембранд и Халс – ръце, които са реални, но не са завършени в смисъла, който се подразбира понастоящем.

Това е ключов момент в развитието на художника, който черпи вдъхновение от своя предшественик за изграждането на собствен стил, основан на свободата на жеста, позволяващ ярко да изпъкне спонтанният рисунък на платното. Художникът разкрива същността на творческия процес чрез наброски, които са неподправени, бързи и в известен смисъл автоматични. Авторът постига внушения на платното, нарушавайки цялостността на процеса и разчупвайки формите. Този подход е целенасочено несистематичен, основан на бързи, естествени движения на ръката, които прекъсват установения, заучен ритъм, нанасяйки боята върху платното по начин, неизбежно оставящ неравности и незапълнени места. 

Подобен метод е различен в същността си, в логиката на действие от академичния стил, но той се отличава и по ефекта върху гледащия – начина, по който зрителят възприема произведението. В писмо от 7 ноември 1885 г. Ван Гог споделя, че най-добрите произведения – тези най-съвършени откъм техническо изпълнение, видени отблизо са просто цветове един до друг, произвеждащи впечатление от определено разстояние. Рембранд упорства в този метод въпреки всички неприятности, които го следват като резултат. 

Тези наблюдения потвърждават, че за Ван Гог картините на Рембранд имат многоизмерно значение, което не може да бъде ограничено до практиката на заимствaне. Те са източник на вдъхновение и потвърждение на правилността на собственитe търсения (Аз отричам гладкото завършвaне на лица, ръце, очи, тъй като големите майстори в миналото не са работили по тази начин (10 октомври 1885 г.)). Освен това Рембранд е и поглед, възприятие, перспектива върху търсенията на художника. Това „оптическо“ измерение е фундаментално в разбирането на „непрекия“ подход към Рембранд. Неговите картини не са просто конфигурация от елементи, които художникът може свободно да заеме и въплъти в своя собствен стил. Разпознаваем е и друг процес, в който наблюдателят възприема погледа на своя предшeственик, изпитвайки влиянието му дори когато работи по теми или с методи, различни от неговите. Влиянието може да не е очевидно, но е осезаемо, тъй като изменя погледа на твореца. Така можем да обясним и наблюдениeтo на Ван Гог по време на престоя му в Южна Франция, когато се затвърждават принципите на оригиналния му стил, основан на контраст на „допълващи“ се цветове: А колкото до мен, аз размишлявам за Рембранд повече, отколкото проличава в моите творби (21 ноември 1888 г.).

Един от жалоните в развитието на този оригинален стил на художникa във втората половина на десетилетието е посещението му в новооткрития Райксмузей в Амстердам през 1885 г. Там той изучава картини на Рембранд и Халс, чието въздействие повишавa чувствителността му към наситеността на цветовете и степента на завършеност на рисунъка. За Ван Гог Рембранд „променя всеки, който се доближи до него“ (20 юли 1888 г.). Той въздейства на зрителя като „магьосник“ (10 октомври 1885 г.), разкривайки чудати, неподозирани неща. Едно от тези неща е свързанo с подхода към експресивност, основан на изграждането на хармония от противоречия.

С развитиeто на стила му начинът, по който Ван Гог „вижда“ Рембранд (както и вижда през Рембранд), се променя, отдалечавайки се от чисто техническите аспекти, за да обхване по-пълно това, което позволява на Рембранд да пресъздаде разнообразни емоции по високо експресивен начин. Рембранд затвърждава впечатлението на Ван Гог, че „основният въпрос е този за силата на себеизраза“ (5 август 1888 г.). Oт основно значение за художника е не просто предаването на емоцията като конкретно чувство в определен житейски или исторически момент, а „дълбочината на емоцията, която може да бъде разпозната в картина на Рембранд“ (16 януари 1886 г.). Задачата на твореца е да успee да изрази обхвата на емоции, които присъстват в определена ситуация или сa свързани с конкретна личност, като например стареца, застинал в молитва, от гравюрaтa на Рембранд. Докато Рембранд прави този обхват осезаем чрез деликатната си четка, Ван Гог го прави видим, в „ярко жълто до виолетово“.

„Магьосничеството“ на Рембранд е в умението да пресъздава

обхвата и дълбочината на чувствата и да удържа противоречия

в израза, да бъде едновременно обозримо обективен и неподправено субективен.

Пример е начинът, по който извайва образа на блудната жена, предавайки нейната мистериозна, деликатна усмивка с ярки, категорични щрихи (29 декември 1885). Способността му да съчетае деликатност и категоричност, бледост и яркост е това, което прави от Рембрaнд магьосник на магьосниците (29 декември 1885).

Ван Гог обрисува и осмисля тази способност в писмата си с помощта на антонима като изразно средство, чрез наслагването на противоположни смисли и елементи в непосредствена близост един до друг, както проличава и в няколко писма. В най-ранното от тях (11 юли 1883 г.) той пише: Драматичният ефект на тези картини ни помага да разберем едно природно явление, видяно през темперамента, и ни помага да разберем, че принципът „човек, добавен към природата“ е необходим повече от всичко друго в изкуството, същото нещо откриваме в портретите на Рембранд например – това е нещо повече от природа, по-скоро откровение.

В противовес на традиционното съпоставяне на природното явление, движено от физически закони, на човешкия темперамент, придобиващ форма в изблик на емоции, Ван Гог обуславя необходимостта от комбинативен метод на изразяване, в който природното явление е „видяно през темперамента“. Емоцията не е външна на явлението, а е негова съставна част, тя в буквалния смисъл оцветява възприятието и изобразяването на явлението. Добавяйки човека към природата, привнасяйки емоции в природния свят, ние способстваме физическото явление да се превърне в „откровение“.

Рембранд, Портрет на синдиците от Амстердам, 1662 г., фотография Уикипедия

Изключителността или магията на Рембранд е в тази способност да „поетизира“ природата и реалността, да превъзмогва физическия им характер и да ги превръща в „откровение“. В писмо от 2 юли 1889 г. Ван Гог споделя: Oнова, което Рембранд притежава единствен или почти единствен сред художниците, онази нежност в погледите на човешките същества, която виждаме в пилигримите в Емаус или в еврейската невеста, или в някоя странна фигура на ангел като на картината, която имаше щастието да видиш – тази сърцераздирателна нежност, този проблясък на свръхчовешка безкрайност, която изглежда толкова естествена, се среща на много места при Шекспир. И също така в сериозни или шеговити портрети като на Сикс и пътешественика, като на Саския – това са прекрасни примери. Колко добра е била идеята на сина на Виктор Юго да преведе всичко това на френски език, за да може то да бъде достъпно за всички. Като се замисля за импресионистите и за всички тези днешни въпроси на изкуството, колко много уроци има за нас там.

Внушението тук oтново се постига чрез поставянето в близост на противоположни понятия или образи, чрез създаване на предпоставки за преодоляване на концептуалното разстояние между тях. Нежността не е деликатна, а „сърцераздирателна“, портретите са „сериозни“ или „шеговити“. Конкретният жанр е без значение, важнa е степента, в която жанрът способства да се предаде определена емоция, естествеността на преживяването. Това, което отличава силно картините на Рембранд или сонетите на Шекспир, е умението да представиш непреходното, „свръхчовешката безкрайност“, по начин, който изглежда „естествен“, лишен от претенция за непрехoдност. 

Ван Гог се връща при това умение в писмо няколко седмици по-късно (29 юли 1888 г.), представяйки си как великият му предшественик рисува картините си, неговия творчески процес, начина, по който той първо пресъздава и след това превъзмогва реалността: И така, Рембранд рисува ангели – рисува себе си като старец, беззъб, сбръчкан, носещ памучна капела – първо рисува по образ в огледалото – въображението му блуждае, блуждае и четката му, отново започва своя автопортрет, но сега вече по спомен и изражението му става все по-тъжно и по-тъжно; въображението му продължава да блуждае, блуждае и защо или как – не знам, но както Сократ и Мохамед са имали тази способност, така и Рембранд зад този старец, който прилича на самия него, рисува свръхестествен ангел с усмивка в стила на Да Винчи. Рембранд не е измислил нищо и този ангел, и този странен Христос – той ги е познавал, усещал ги е там.

Така представеният творчески процес започва в огледалото, следвайки видимия образ, пресъздавайки отражението на собствения силует. Но след това въображението започва да блуждае, ръката на художника все повече се управлява от спомена за образа, а не от самия образ. Емоцията опосредява възприятието и спомена, като изражението става все по-тъжно. Въображението продължава да блуждае, зад фигуратa на стареца се появява свръхестествен ангел с мистична, неразгадаема усмивка, подобна на мистериозната, деликатна усмивка с ярки, категорични щрихи, спомената в писмото от 29 декември 1885 г. Обективната прилика и свръхестествеността са съвместими в това естетическо пространство, където сетивност и въображение се преплитат. За Ван Гог няма противоречие в идеята, че художникът „измисля“ реалността, че реалността е продукт на блуждаещо въображение, което обаче се преживява от автора (и от зрителя) като непосредствено събитие, създаващо усещане за естественост. По този начин свръхестественият ангел е преживяван като конкретна, обозрима фигура, усещането на твореца му придава плът и кръв. 

Това описание е потвърждение на собствения творчески процес на Ван Гог, пречупен през преживяването на Рембранд, който привижда в картините му метод, усвоим и приложим в изпълнението на художествени задачи, поставени от съвременността. Основната задача е ясно формулирана в писмо от 10 октомври 1885 г., в коeто стилът на Рембранд е прeeкспониран в контекста на съвремието, на търсенията и понятийния апарат на симвoлизма. Виждаш ли, в „Синдиците“ Рембранд пресъздава реалността, макар че и там продължава да навлиза в сферата на възвишеното, в най-висшето – безкрайността. Но все пак Рембранд е можел да направи и нещо друго, когато не е трябвало да бъде достоверен в буквалния смисъл, както е в портрета; когато е можел да прави поезия, да бъде поет, тоест творец. Именно това е той в „Eврейската невеста“. О, как Делакроа би осмислил точно тази картина! Човек трябва да е умирал много пъти, за да може да рисува така. Рембранд навлиза толкова дълбоко в тайнственото, казва неща, за които няма думи в нито един език. С право наричат Рембранд магьосник – това не е леко призвание.

Пресъздаването на реалността е предпоставка за навлизане в сферата на възвишеното, където се таи възможността на автора да превъзмогне ограниченията на обективността и „да бъде поет, тоест творец“. Пътят към това превъзмогване е трънлив, той минава през страданието като необходима стъпка в творческия процес, като условие за достигане на поетични висини на изказа. Поезията е способността да намериш израз на това, което е изначално неизразимо. Поетичното изкуство извира от преодоляването на драматични жизнени събития, то е форма на прераждане на твореца, в която разликата между двоични категории като живот и смърт неизбежно се размива.

Една от характеристиките на стила на мислене и изразяване на Ван Гог е артикулирането на идеи чрез изграждане на връзки между жанрове и творци. В кореспонденцията му литература, поезия и художествено изкуство са неразривно свързани, както проличава от писмото от 24 септември 1880 г.: Запознах се с някои от произведенията на Юго. А именно една много красива книга за Шекспир. Отдавна вече се занимавам с изучаването на този писател. Той е толкова впечатляващ, колкото и Рембранд. В съзнанието на Ван Гог Юго, Шекспир и Рембранд населяват сходно естетическо пространство, белязaно от стремежа да предадат на страницата или на платното впечатляващия обхват на човешките емоции и преживявания, от най-възвишеното до най-ниското. Техният основен стремеж е да разчупят еднолинейните начини на възприятие и да изградят системи на множественост, независимо колко противоречиви или несъвместими могат да са те. Това, което Ван Гог заимства от тези автори, е разбирането, че преживяването на противоречиви чувства е самата същност на човешкия живот. Непрекият път към Рембранд е най-прекият, защото позволява на зрителя да разпознае двойствеността на художествения език, но и да оцени способността на този двойствен език да предаде достоверно и обективно поразителната сложност на човешкия живот. Това е пътят към мъдростта, завещан ни от предшествениците, елегантно очертан във фразата на Нилс Бор: Съществуват два вида истини: тривиалности, при които обратната страна е очевидно невъзможна, идълбоки истини, които се характеризират с това, че обратната страна също е дълбока истина. Дълбоки истини, пресъздадени на платното, в цветова палитра от „ярко жълто до виолетово“.

Библиография

Vincent van Gogh: The Letters. The complete, illustrated and annotated edition, Leo Jansen, Hans Luijten and Nienke Bakker (eds.), Van Gogh Museum / Huygens ING, Thames and Hudson, 2009.
Цитатите от писмата на Ван Гог, използвани в текста, са от онлайн изданието на книгата: (https://vangoghletters.org/vg/letters.html). Преводът от английски език е на автора.

Стоян В. Сгурев е доктор по социология от Станфордския университет. Член на Управителния съвет на Галери УниАрт и член на Центъра „Българо-европейски културни диалози“ към Нов български университет.

Автор: Стоян В. Сгурев