„Непознатият Матвей Вълев: отсам и отвъд“, Андрей Ташев, София, 2020 г.
Ще кажа без всякакви уговорки, че това е една изключителна книга, която запълва много празнини около личността и творчеството на недотам познатия наш писател Матвей Вълев. Димитър Христов Вълев е истинското му име, но той е известен и с по-ранния си псевдоним Матвей Босяка. Псевдонимът сочи не толкова към идеите на анархизма, от близкия му приятел Александър Жендов се знае, че от младини писателят е симпатизирал на левите идеи. Книгата детайлно проследява житейския път на Матвей Вълев, вроденото му бунтарство, дозата авантюризъм и любознателност, станали причина този млад човек постоянно да пътува, да сменя местожителството си и „да се запилее“ така далеч от Родината.
Книгата е разделена на две части, авторът изследва житейския и творческия път на Вълев, които се преплитат и допълват по един естествен и логичен начин. Той анализира пространно тематично-жанровото богатство на творчеството му, използвайки т.нар. абдуктивен метод от семиотиката, в която е вещ специалист. Според Ташев тъкмо този метод е пригоден за нетрадиционната личност и творчество на българския писател: „В биографията на Матвей Вълев все още има много бели петна… Но тези факти не са безвъзвратно изчезнали. Има логически метод, с помощта на който бихме могли да ги възстановим с голяма степен на сигурност. Това е абдуктивният метод, формулиран от създателя на прагматизма и семиотиката – американския философ Чарлс С. Пърс“. Доколкото става дума за философия на отношенията, която изследва обектите и явленията не изолирано, а като свързани, то комбинирането на определени данни и образуването въз основа на тях на хипотеза може да даде отговор на много въпроси, свързани с живота и творчеството на Матвей Вълев.
Последното по-детайлно изследване на живота и творчеството на Вълев е от 1982 г., става дума за съчинението на Христо Карастоянов „Матвей Вълев. Литературно-критически очерк“. Така че книгата на Андрей Ташев, издадена 40 години по-късно, е навременна и уместна, тя предлага дългоочаквано попълване на белите петна около житейско-творческата история на този толкова многолик и все пак недостатъчно проучен писател. Както казва и авторът, творчеството на Матвей Вълев „описва неравномерна крива от спадове и възходи, като така и не достига най-високата си точка от последното десетилетие на живота му“.
Но нека конкретизираме – Матвей Вълев (1902–1944) живее едва 42 години, но издава 14 книги и близо 700 публикации в периодичния печат и в различни сборници, което прави систематизацията им доста трудна. Още от 1920 г. той сътрудничи под различни псевдоними на „Червен смях“, „Жило“, „Маскарад“, „Българан“ и др. Името му стои редом до имената на Христо Смирненски, Тома Измирлиев, Крум Кюлявков, Трифон Кунев и други леви интелектуалци от времето между двете световни войни. А това безспорно определя силно изостреното му социално чувство. Според Андрей Ташев Матвей Вълев е една от най-многостранните и активни фигури на своето време, пионер в няколко области на българската литература, живял последователно в Берлин (1923–1930), Бразилия (1931–1934), България (1934–1944).
Авторът се спира и на спорния въпрос дали Вълев е загинал на фронта през есента на 1944 г. (7 ноември 1944), където отива като доброволец, или (има и такава хипотеза), преминавайки на страната на германците, е живял последователно в Кайро, Патагония и Бразилия до 60-те години. Версията за мнимата смърт на фронта се основава на факта, че тялото му не е намерено на бойното поле, но също на някои факти, изтъкнати от режисьора Иван Хлебаров, автор на документален филм за бразилския период на твореца, както и на изказвания на Христо Радевски и Христо Карастоянов. Авантюристичният дух на Матвей Вълев прави възможна и подобна хипотеза.
Не бих могла да проследя всички прелюбопитни и непознати досега факти от живота и творчеството на Матвей Вълев, които Андрей Ташев изважда за пръв път, трябва да кажа обаче, че текстът е научно издържан и едновременно с това изключително четивен и увлекателен. Първата част на книгата е посветена на житейския път на Матвей Вълев, в нея става дума и за любовите на писателя, за връзката му с Елисавета Багряна, с която го свързва и съавторство. И нещо важно за тези отношения – Матвей Вълев и Борис Ангелушев убеждават Багряна да свидетелства на процеса против Вапцаров.
Във втората част, посветена на творческия път на писателя, Андрей Ташев се спира систематично на критическата рецепция на наследството на Матвей Вълев от 1944 г. до днес. Той разглежда обема и разнообразието на неговото творчество и така присъщия му автобиографизъм, или авторециклиране. Автобиографизмът на Вълев е според Ташев, от една страна, изграждащ фабулата и героите, а от друга – основа за биографичното реконструиране в изследването. Главата, посветена на бразилския период на писателя, Ташев е нарекъл „По стълбицата на значението“, но е набелязал и други съществени житейско-творчески моменти: Морето в прозата на Матвей Вълев, Разкази за любовта, Експресионистично отклонение, Матвей Вълев и радиото, Драматургията на Матвей Вълев, Произведения за деца, Хумор и сатира. Не е пропусната и дейността на писателя като журналист и преводач. В края на книгата, подготвена с толкова прецизност и любов, е добавена и информация за живота на писателя в дати, за стихотворения на Е. Багряна, посветени на Матвей Вълев или инспирирани от него, а също детайлна библиография и именен показалец.
Пред читателя е нарисуван ясно неравният път на писателя, след прочита на тази творба у мен остана усещането за човек, привързан нежно към детските си години в Ямбол и Пловдив, с богата и окрилена душевност, но и с една човешка и творческа неудовлетвореност от постигнатото в краткия житейски път. Матвей Вълев се е отличавал винаги с вътрешна свобода, която го е предпазвала от това да „нагазва в интелектуалната кал“, така присъща за столицата и нейния културен климат, както казва сам Вълев пред приятеля си Александър Жендов.
Що се отнася до набеждаването му в профашистки уклон, трябва да кажем, че той пише за издания като „Щурец“, „Златорог“, „Слово“, Нашенец“ и др. по една много прагматична причина – хонорарите. Това обаче не означава, че творбите му са профашистки. На практика и от ляво, и от дясно го приемат за свой автор. Но пък през 1944 г. много от дотогавашните му приятели се отдръпват, за да не се компрометират от познанството си с него. Матвей Вълев е наясно, че при т.нар. народовластие не го чака лека съдба. Това става повод да се запише като доброволец на фронта. Остава въпросът как се е озовал на фронтовата линия, след като е бил военен кореспондент. И още много неизвестни… Но както се вижда, това е един неравен път с драматичен житейски край, който се оказва забулен в мъгла.
На края отново ми се иска да цитирам Андрей Ташев: „Нескромната задача на настоящото изследване е да изгради цялостен портрет на писателя, като изследва основните аспекти на неговия изключително богат жизнен и творчески път в тяхната взаимовръзка, да го представи не сам за себе си, а в контекста на неговото време“.
