„Да се поставиш в някакво време, което ти дава възможност да си спомняш, това донякъде означава да нарушиш разума си, да преминеш определени граници. Вид трансцендентална дейност.“ Разговор с шведската писателка Ия Йенберг 

Ия Йенберг беше гостенка на Софийския международен литературен фестивал в началото на декември 2023 г., на който представи книгата си „Детайлите“(Orange Books). Тя е журналистка и авторка на романи, наричана „една от най-добре пазените тайни на литературна Швеция“. Йенберг дебютира като писателка през 2012 г. с романа си „Сладък петък“ (шв. Söta fredag). След това издава още три романа и един сборник с новели. През 2022 г. печели престижната награда Аугуст за романа си „Детайли“ (шв. Detaljerna), окачествен като „един от най-големите успехи в шведската литература на XXI век“. Книгата има международен успех, преведена е на много езици, включително на български от Стела Джелепова. Нашият разговор започва от „Мадлената“ на Марсел Пруст, защото както при него, така и в този роман паметта и спомените се отключват от нещо необичайно, от високата температура, която пренася главната героиня в едно друго време и състояние. 

Ия Йенберг: Точно така, мога да потвърдя, че  Марсел Пруст е замесен и свързан с този роман. Става дума за главната героиня, която е болна от коронавирус и в треската си отваря „Нюйоркска трилогия“ на Пол Остър, в нея намира посвещение от човек, когото тя е познавала преди 25 години. Тук става въпрос не за нови спомени, които нахлуват, а за стари спомени, които се възраждат. Стари спомени, които идват в днешното по един нов начин.

Да, вие възкресявате едно минало и чрез него показвате как то е формирало същността на героинята.

Трудно е да разглеждаме живота като една цялост. Това, в което всъщност живеем, е днес и сега, затова може би е добре да изоставим мисълта за целостта и да се концентрираме върху това, което имаме в момента. Спомените също са нещо променливо с годините и това, което човек си спомня, може да приеме различна форма и различен вид след време. 

В първата история на книгата, наречена „Юхана“, героинята не може напълно да се раздели със своята приятелка, защото постоянно нещо ѝ напомня на нея. Говорите за това, което остава след раздялата.

Това наистина е така, независимо че те се разделят, Юхана по случайност става радиоводеща и гласът ѝ напомня за нея през цялото време, а освен това главната героиня не е сложила край, не е приключила историята за себе си.

В историите, които разказвате, има много препратки към приказки, книги и автори. Тук са „Дъщерята на блатния цар“, „Човекът без качества“, Итало Калвино, Лесинг и много други.  Те са като една нишка, която обединява отделните истории.

За мен беше по-лесно да направя препратки към книги и писатели, отколкото например към музикални произведения. И тъй като романът се състои от четири части, книгите са един вид линия, която преминава през всичките части. Възползвах се от възможността да дам някои насоки за книги, които ме вълнуват. Ако човек прави препратка към някоя книга или към някой автор, тогава е съвсем естествено читателят, който е бил заинтересуван от цитата или споменаването им, сам да потърси информация. Например, ако аз чета книга, в която много се споменава Толстой и това ме интересува, бих направила справка. 

Има една история в романа, в която главната героиня реже лук и изведнъж стига до просветление, вижда нещата от друг ъгъл. Метафората с многото пластове на лука е използвана буквално.

Разбира се нещата се случват много често по този начин, когато човек извършва едно съвсем обикновено, рутинно действие, например пътува към летището или реже домати, или реже лук, или прави нещо съвсем обикновено, изведнъж около него се образува една рамка в битието, през която може да види по-ясно и осъзнато определено нещо. 

Оттук за психологията в романа, защото по интересен начин съчетавате описанието на определени характери, определени образи и в същото време ги анализирате, правите психологически разрез.

Много се радвам, че го приемате така. Всъщност не мисля толкова много за психологията, когато описвам характерите на героите. Главната героиня преживява срещите и взима от тях каквото може. Тя не разсъждава толкова много с помощта на психологически или психиатрични термини. Напротив, тя се впуска в ситуацията и я използва. Разсъждава по-скоро с човешки термини, както правя и аз. В днешно време всеки един от тези четирима герои би получил съвсем спокойно някаква диагноза, аз обаче описвам едно време, в което хората не се групираха по същия начин, както сега. Героите в тези истории са заедно не благодарение на критерии като диагноза или лекарствени препарати, по-важното за тях е човешката среща помежду им.

Тези отношения, за които говорите, са свързани с разбирането за самата героиня, те всъщност са някакъв ключ, ние разбираме за нея посредством тях. 

Да, това е точно така. Моята идея беше да не разказвам толкова много за главната героиня, а по-скоро за нейните срещи и преживявания с другите хора. И всъщност чрез тях, както казвате, тя разкрива и себе си, защото не може да бъде другояче. Ако аз разказвам за бивш партньор или за някое от моите деца, аз неизбежно разкривам и голяма част от себе си. А героинята е отворена през цялото време. Идеята беше тя да е отворена към останалите. 

Това е книга и за загубите, за хората, които са били с нас, но вече ги няма. Да поговорим за последния разказ, в който става дума за майката на героинята. Тук се вижда какви са били хората през 70-те, 80-те и 90-те, какви са били политическите им интереси и начинът, по който са разсъждавали за лявото и дясното. Време, което е отминало, но всъщност героинята го носи в себе си.

Нещата наистина бяха доста по-различни през 80-те и 90-те години. Тогава, не знам как е било при вас, защото вие бяхте част от Източния блок, но  при нас всичко беше много повече ляво и чрез бащата на разказвача на историята ние всъщност виждаме как са стоели нещата. Тогава имаше много активно ляво движение, свързано с войната във Виетнам и с други събития от онова време. Майката на героинята е слаба като личност и има ниско самочувствие, по тази причина най-вероятно се е чувствала добре в една такава среда, защото е успявала да си пригоди сред голяма група от хора. Обаче след края на 80-те години нашето общество са промени в посока към много по-голям индивидуализъм и тогава отделните личности трябваше да станат по-видими, да работят повече върху индивидуалното си развитие, да са по-самостоятелни във всяко отношение. В този смисъл на Биргите, майката на героинята, ѝ е много трудно да живее в това време. 

Тук присъства и темата за различните светове. Днешният, който е много по-динамичен, и светът преди 30 години, когато е било много по-лесно да изчезнеш, да се скриеш, поради липсата на интернет и мобилни телефони.

Доколкото си спомням, човек дори трябваше да обяви, че има абонамент за стационарен телефон, за да бъде включен в телефонния указател. За мен да пиша за 90-те години е много по-интересно, отколкото за настоящето, защото тогава срещите ставаха по различен начин и общуването беше друго в сравнение с днешното време, когато непрекъснато  държим в ръцете си екрани и наблюдаваме как някои обновява информацията за себе си, когато сме в непрекъснат контакт с всички останали. Много по-хубаво е, когато разговорите са акустични. 

Имате ли носталгия по миналото и намирате ли вашия роман за бунт срещу сегашния свят, макар бунтът в него да е тих и как да кажа –  много човечен?

Да, по този начин съм съгласна, че има бунт. Все пак си мисля, че носталгия не е най-подходящата дума в случая, не че е лоша дума, но меланхолия би била по-подходяща за това, което се опитвам да създам като настроение и стил в моята книга.

Започнахме оттам, че преживяванията в тази книга са свързани с треска и това е една специфична температура на разказите. Намираме ли я обаче извън литературата, извън изкуството, във всекидневието си?

Да, мисловният процес и преди всичко процесът на спомняне е много важен и ние всъщност се опитваме да го забавим по някакъв начин. В този смисъл температурата от 38 градуса е много подходяща, за да изпаднеш в това състояние, което ти позволява да си спомняш. Вероятно някои видове наркотици имат същия ефект, но това не бих препоръчала, разбира се. При всички случаи става въпрос за някаква форма на революция срещу това, което се случва с времето. Да се поставиш в някакво време, което ти дава възможност да си спомняш, това донякъде означава да нарушиш разума си, да преминеш определени граници. Вид трансцендентална дейност.

Превод от шведски Веселина Георгиева