Заветът на радостта

Заветът на радостта
  • Written by:  classa.bg***
  • Date:  
    20.12.2023
  • Share:

Раждането на Младенеца в града Давидов е началото на християнската радост. Тя няма край, защото извира от Христос и ни е оставена като завет от Него.

 

 

„Християни или не, знаем ли какво е християнството?“ Всеки има някаква своя представа. При повечето хора тя е базирана на малко знания и много предубеждения. През вековете християнството е обрасло с исторически, идеологически, етнически, фолклорни плевели, които са скрили и задушили неговия жив ствол. Освен това умишлено или от невежество е опаковано в различни опаковки – отново исторически, идеологически, комерсиални.

Както по всяка друга тема – когато човек желае, може да придобие повече и по-автентични знания. Но когато желае. А тогава, когато негативните предубеждения доминират, те се възпроизвеждат. Стават и чудеса, които могат да обърнат представите ни, но чудесата не стават често. Всички ние четем неща, които са ни интересни и не посягаме към книги, които не са по вкуса ни. Книги, които не са им интересни, четат само членовете на някое жури. Така волю-неволю попадаме в утъпканите коловози на масовите представи, клишетата, модните тенденции и пропагандата. Във всеки човек има нещо от дивата природа, където къртицата предпочита мрака, лешоядът – мършата, глиганът – тинята и пр. Човекът също невинаги се стреми към светлината. В Евангелието е казано защо е така: „Светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши“. Но не бива да забравяме, че никой човек не смята себе си за лош. А когато лошият бъде изобличен, той става още по-лош. И тогава става още по-лошо. Дали има изход от този омагьосан кръг?

 

Пиетро да Кортона, „Радост“

 

В течение на вековете по отношение на Библията сме попаднали в ситуацията „водачът да бъде воден от онези, които според мисията си трябва да води“. Това е констатация на Майкъл Едуардс от неговата книга „Несвоевременно християнство“, която разлиствам в навечерието на Рождество Христово.

Авторът започва своя разказ с трудното начало на християнството. Когато апостолите започват да проповядват новата вяра, те са преследвани, осъждани, измъчвани и избивани. Християните са избивани след жестоки мъчения десетилетия наред. Избивани са публично, за назидание. И точно вековете, когато това се е извършвало, са времето на най-бурното разрастване на християнската вяра. Този свят е враждебен на християнството точно по същия начин, както е бил враждебен към Христос от момента на Неговото раждане. Приема се, че следващите векове от историята са християнски, но това мнение е подвеждащо. Въпреки всички външни признаци светът никога не е приемал християнската вяра в нейната пълнота. Благата вест на християнството винаги е била заглушавана от шума на суетата в неговите всевъзможни тоналности. Винаги е надделявал стремежът за прекрояване на християнството – и на лично, и на обществено ниво. Нашите тълкувания често се превръщат в идоли, зад които не долавяме Бога, Който ни трансцендира. Но как в тези условия християнството е оцеляло?

„В началото на Своето проповедничество Иисус говори в синагогата на Капернаум, а Неговите слушатели „чудеха се на учението Му“. Библията винаги си остава едно голямо, невероятно и радостно приключение, както е обещал Христос – „за да пребъде Моята радост във вас, и радостта ви да бъде пълна“. Това радостно приключение се прекършва, когато спрем да се учудваме. Това е моментът на вкусване на забранения плод, наречен „грехопадение“.

Когато радостното приключение изчезне, то бива заместено от рационализирането на Бога. На пръв поглед е странно как такава велика цивилизация като египетската, построила огромните пирамиди, които и до днес са загадка, по отношение познаването на Бога е толкова плитка, примитивна и безпомощна. Същото се отнася и до великите философски прозрения на древногръцката цивилизация. По отношение на богопознанието древните гърци са съчинили митове, които днес четем като забавни детски приказки. Все пак интуицията им е подсказвала, че този свят има Творец, макар Той да остава напълно непознат за тях. Когато апостол Павел за първи път пристигнал в Атина „възмущаваше се духом, гледайки тоя град, пълен с идоли“. Обаче докато минавал през града и разглеждал светините му, той намерил и жертвеник, на който било написано: „Незнайному Богу“. Ала когато епикурейските и стоическите философи го поканили да говори в Ареопага, те отхвърлили с присмех неговото благовестие за Иисус. Въпреки че някои атиняни, между които Дионисий Ареопагит, се присъединили към него, апостолът не оправдава надменното самодоволство на елинските философи, „щом езичниците, които нямат закон, по природа вършат законното“.

Дори по рационален начин Творецът на Вселената е познаваем, „защото онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията“. Въпреки че Творецът на Вселената е несъизмерим с човека, Той може да бъде открит във всяка прашинка на света, създаден от Него. Апостол Павел посочва и причината, поради която хората не откриват Твореца зад творението – „понеже те, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха“.

Последната книга в Библията се нарича „Откровение“, но всъщност цялата Библия е откровение. В нея са описани безбройните начини, чрез които Бог се открива на човека. Бог търси човека дори повече, отколкото човекът търси Бога. Заради човека Бог е създал рая. След грехопадението Адам се крие от своя Творец, но Той го търси и го вика по име. И по-нататък в историята Бог се явява на човека и във величието Си, и като приятел, и дори като слуга. Най-поразителното е, че ни кани на Своята трапеза, като обещава да ни бъде прислужник. И единственото условие за това е да бъдем будни. Това условие само на пръв поглед изглежда маловажно. В действителност причината човекът да отпадне от Бога е, че съзнанието му е било задрямало. А цялото развитие и напредък на човечеството са постигнати от хора в будно съзнание.

Благата вест за раждането на Божия Син на земята първи получиха пастирите, които стояха на стража при стадото си. Ангелът, който им се яви, им каза: „Благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци“. От този момент радостта става императив на благовестието. Апостол Павел повелява на филипяните: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се“. Радостта от благовестието превъзмогва всичко, затова той окуражава коринтяните: „огорчават ни, а ние винаги сме радостни“. Раждането на Младенеца в града Давидов е началото на християнската радост. Тя няма край, защото извира от Христос и ни е оставена като завет от Него – „да пребъде Моята радост във вас, и радостта ви да бъде пълна“.

 

 

 

 

Теодора Димова

Станете почитател на Класа