„Écrits“, Жак Лакан, съставител Дарин Тенев, превод от френски Ангелина Даскалова, Теодора Павлова-Колар, Красимир Кавалджиев, Дарин Тенев, издателство „Колибри“, 2023 г.
Жак Лакан отдавна е част от дискусиите в нашата „интелектуална сцена“, така че появата на неговите Écrits на български език не е събитие, което ни приобщава към наследството му. По-скоро се случва друго: езикът на Лакан става част от езика, който използваме. Тъкмо това е и работата на превода: той не толкова ни запознава с „оригинала“ (който така или иначе е достигнал до онези, които се вълнуват от него), а, така да се каже, разширява езика, с който си служим: френският български на Лакан се приобщава с нашия български, с който говорим за текстовете и понятията на този психоаналитик.
Écrits има една особеност, която, струва ми се, всеки превод трябва да отчита. Текстовете, съставляващи сборника, не са изцяло писмени документи. Сякаш за да избягат от критиката на Платоновия Сократ срещу писмената реч и за да се противопоставят на култа към писмото, към écriture, който се настанява в края на 60-те в САЩ (и в несравнимо по-малка степен във Франция) с появата на деконструкцията, те се стремят чрез писменото изказване да запазят нещо от присъствието на устността, на семинара, на словесния жест на говорещия към публиката, на неговата интонация, на начина му на произнасяне на думите.
Българският превод на Écrits, осъществен от Ангелина Даскалова, Теодора Павлова–Кюлар, Красимир Кавалджиев и Дарин Тенев, който е и съставител на тома, е успял да предаде тъкмо това съучастие на устната реч в писмения текст. Изключително постижение на преводачите е съвместяването на различни стилови регистри не само в рамките на един текст, но и на един абзац, на един израз; добре предадения навик на Лакан постоянно и понякога неочаквано да „прескача“ от една сфера в друга: от литература в математика, от философия в история, от социални науки в психоанализа.
Лакан не следва модела на научното изложение, неговият език не се стреми да се помести в областта, с която е свързан – психоанализата, а сякаш постоянно търси да избяга от нея, да бъде другаде, за да може оттам, от своята „външност“ да наблюдава психоанализата, проблематизирайки, но и очертавайки нейните граници. Постоянното отклонение, бягството от областта на познание и опит обаче не означава нейното напускане. Наблюдението над Фройдовото наследство е съществена част от „дискурса на Лакан“. Покрай онова, което коментира – „Откраднатото писмо“ на По, фалоса, „нещото“, – Лакан винаги говори и за психоанализата. Непрекъснатото ѝ намесване в „обекта на изследването“ много често идва тъй изненадващо, че самият обект започва да се оказва под въпрос и не е ясно дали всъщност истинското „нещо“ на Лакановите семинари не е психоанализа – нейната актуалност, възможностите ѝ, ограниченията ѝ.
Ролята на разговора за Фройдовото наследство в текстовете на Лакан неизбежно раздвоява техния език, без този разговор да става доминиращ или да заема функцията на „метаезик“. Темата за психоанализата, впримчваща се в предмета на всеки отделен семинар, прави „дискурса на Лакан“ още по-многозначен, придавайки му често едно иронично измерение, насочено и към самата психоанализа, която у Фройд за разлика от Лакан обикновено е описвана със сериозен език.
Преводът убедително успява да ни въвлече в иронията, която понякога се чувства не само в местата, където се говори за психоанализата, но и едва ли не навсякъде в Лакановите семинари. Най-вече успяваме да я „видим“ във фигурата на авторския глас. Лакан създава впечатлението за „говорител“, който управлява собствения си дискурс, ала постоянно ставаме свидетели на това как той бива владян от него, как му се отдава. Забелязваме тази особеност в дългите сложни изречения, с които са изпъстрени семинарите, които подобно на фуги разгръщат последователно и едновременно множество гласове, сред които авторът е само един от тях.
Сборникът е насочен към преодоляването на мита „Лакан“. Сред българската интелигенция Лакан е от онези представители на европейската модерност, които се възприемат като „висока топка“. Лакан се цитира едва ли не със страхопочитание; онзи, който използва неговото име се възприема като привилегирован, допуснат до специално познание, до което останалите нямат достъп. Съответно за „останалите“ Лакан е енигма, огледало на невежеството им.
Време е присъствието на Лакан да се „нормализира“, текстовете му да станат поле за критическо осмисляне, както на своя автор, така и на самите нас. За това допринася и добре развитият апарат за работа с книгата: систематичният показалец на основните понятия, речникът от немски термини на Фройд, използвани от Лакан, показалецът на цитираните имена и библиографските справки.
Морис Фадел е доцент по теория на литературата в Нов български университет. Той е автор на книгите „Пол де Ман: опити с невъзможното“ (2002), „Животното като литературна провокация: „анималистиката“ на Емилиян Станев“ (2010) и „Детективи, разузнавачи, Студена война: криминалната и шпионската литература в сравнителна перспектива“ (2021), както и на множество статии и рецензии в литературни медии и научни сборници. Ръководител е на департамент „Нова българистика“ в НБУ.
Морис Фадел
