„Веднъж през август“, Илко Димитров, София, издателство „Аквариус“, 2023
Илко Димитров продължава с философската поезия. Носи я като кръст през времена, странящи не само от философията, а от мисленето изобщо, от разума, чрез който – настоява се – човекът бил образ Божи. Човешката богообразност не е обаче тъкмо тема при Димитров. В центъра стои друго: „Светът е безразборно скупище от ненадейно свършващи неща и няма нищо, което да ги свързва, да обяснява пребиваването им, загадката, че има нещо вместо нищо“ (с. 11). Фундаменталният философски въпрос от Парменид през Хайдегер до ден днешен.
Разликата от по-предните му търсения е, че Димитров не се отправя към търсенето на Едното, което да събере цялото, да възедини множествата, а тръгва по обратния път. Потегля с някакво невъзмутимо примирение, което има само за контур песимизма: „Има едно Едно, което пригодено се разпада на повърхността си, където вече сетивата ни ще могат да разделят розата от залеза и миналите дни от костенурката. Но светът не е това, светът е раздробен и аз съм раздробен със него“ (с. 12). В този разглобен свят, „в този напълно луд свят не може нищо да се утвърждава, може да се отрича само, да се отхвърля“ (с. 6). В него „текат и миг не траят нещата от реалността, явяват се и вече са изчезнали, вярата и любовта, родината, тъгата и смъртта“ (с. 6), която пък се гледа като „кратка пауза“. Светът през теб тече и ти течеш през него (с.7).
Такъв втечнен свят, в който „човекът никога не се намира там, където според него е“ (с. 62), е свят за забравяне. „Нищо че се прави на единствен – всеки знае, има и други светове, съвсем различни“ (с. 62). Търсят се територии на трайното, което е „за света на бавната и постъпателна подредба“ (с. 6). Първи кандидат за това място е пространството на думите: „Само думите бяха отвъд, само те сякаш бяха напълно независими, встрани от случващото се“ (с. 10).
Ала тази отвъдност е също проблематична. „Дълбоките стари думи“, които са строги принципи, призвани да определят човека, са подходящи за друго, бавно време. Иначе звучат не на място, като упрек или неуместна шега. Пригодяването им към друго време ги разрушава (с. 46–47). Сегашните ни думи са къси и кухи (с. 25), измамно е обществото им. „Ако не ги направиш само свои, ако не ги изпълниш до крайния предел със себе си, така че помежду ви да не може сянка да премине, ставаш все едно, че те е нямало, преставаш да те има“ (с. 13). Живеят, без да са родени и умират непрестанно. В такива думи съществуването не е възможно. „Не живееш в този свят, но няма да те има и в отвъдния на думите, ще си разтеглен някак неестествено през двата свята“ (с. 11).
„Къде са пристанът, заливът спокоен с вода нетрепваща“, пита Илко Димитров, но – различно например от Августин – за него този залив не е Бог: „Бог не е това, той съвсем ми се губи, съвсем не го виждам. Дали е защото съм суха смоковница, лошо дърво, та само за съчки ставам“ (с. 14).
Общото го няма вече, установява той. Нито голямата религия, нито голямата философия ги има. Чува се само едновременно говорене на различни човеци (с. 15). Големите книги вече не говорят нищо на никого. Духовните водачи са по-объркани от всякога (с. 22). Картината е стряскаща и притеснителна (с. 15). В нея „всички сме хубави всички сме грозни мерилото за красота изчезна някъде и всички станахме красиви. Всички да сме грозни и всички да сме хубави това е новият рефрен изместил униформата“. Всички сте хубави, всички сте грозни, заявява Димитров, аз не съм (с. 20–21). Оттук тръгва пътят му нагоре.
Очите на отчаянието са слепи и скучни с прозрачната им празнота без цвят, без звук. Превъзмогването ѝ става чрез задвижване, с движение, в което да се появи някаква фигура, нещо устойчиво (с. 17). Което да убеждава, че и във времето, в което сме, има смисъл, все едно какъв (с. 23). От този хоризонт приказката за смъртта започва да не говори нищо, за всекиго по нещо има само в приказката за живота (с. 19). В живота, смислен не в ключа на героизма. Ако героят, забелязва той, не е герой по всяко време и на всяко място, „извършеното от него се превръща във фамилна легенда, която се разказва дълго време от близките му, когато се събират на вечеря“ (с. 24). Успее ли да го стори обаче, няма да е вече никакъв герой. Героизмът е тъкмо в еднократността на героичния жест, с който героят умира, за да бъде именно герой.
Героят е антитеза на живота в неговия континуитет. На изправилия се човек, вървящ дълго по пътя, по който само той върви. Практически нецялостен (някой виждал ли е цялостен човек?), той се опълчва против кръстоносния поход срещу разума, на който Илко Димитров („който отдавна бе престанал да пише любовни стихове“) всъщност се обяснява в любов (с. 32–33). В този именно път става очевидно, че „поезията не е от този свят, но не е и отвъдният на отсъствието и смъртта. Дадено е трето и то е между двата свята, не като мост, по който те се свързват, а като ливада помежду им, по която само човекът ходи бос, далече от живота, далече от смъртта“ (с. 35).
Това е третото, в което се открива не лесно видимото: „Много дълбок е смисълът на този живот“ (с. 40). Открива се не от поезията, нито от философията, а от „тази плажна ивица, където гледам с удивление как се преплитат слънце и вода“ (с. 36). Открива се не с пипане, гледане зяпане, както се опитва да ни подведе Димитров (с. 53), а с взиране в отделното, конкретното, а значи в уникалното. Затова става важно „да направиш отделна история за всеки, така че всеки поотделно да се види в пълнота и до крайност да е отделен от другия, за да се познава ясно и отчетливо“. За кого тогава ще бие камбаната, пита Илко Димитров, не задължително в унисон с Джон Дън: „Не може да е едновременно за двамата“ (с. 52).
Доловеното уникално трябва да се споделя обаче чрез езика, неизбежно е. А езикът не е пригоден да изрича уникалното. Затова „не е ясно дали това, което четеш сега, е поезия, или не е поезия, а е нещо друго, независимо какво. Всъщност отговорът на този въпрос няма никакво значение нито за тебе, нито за мене, нито за когото и да било, защото, казано направо, няма въпрос“ (с. 41). Въпросът е друг. „Думата се появява по средата между мене и света, на границата между двете“. По генезиса си тя е „някаква насочена енергия, прозрение за смисъл“. Вече екстериоризирана, тя става „равностойна част от наличното в света, думата добива напълно независим вид, сякаш никога преди не е била прозрение за смисъл“ (с. 50). Как се превъзмогва този процес?
Думите текат в съзерцанията на вещите. Когато станат послания, определения, спасения, те отмаляват (с. 51). Лъжа, заблуждаване е, когато думите звучат несъмнено, решително, с претенция за окончателност (с. 58). Това тъкмо говорене е несериозно, то се плъзва по света и отшумява в него. Усетът на Илко Димитров е в опозиция с него: „Чувствам, че отново идва времето на сериозното говорене и на сериозното писане“. И то в съвсем различен – и по форма, и по съдържание – свят, в сравнение с онези, в които от столетия е пребивавал (с. 57). „Трябват други думи за този свят, които да стоят стабилно, да са негова противотежест. При липса на опора самите те да са опора, неподвижна точка, от която да можеш за миг поне да зърнеш света отстрани“ (с. 57). В тази позиция, с такава задача „поезията не е самата болест, а е лечителят, който трябва да я наблюдава отстрани, за да открие точния подход към нея“ (с. 42).
Илко Димитров отдавна е преодолял суетата си, включително суетата да се прави на радикално несуетен. Разбира се, и той, като всеки пишещ, се пооглежда да види дали е четен. Опитва се да си представи онези, които биха го забелязали. „Тогава изникват лицата на моите приятели и си казвам: Каква приятна изненада наистина!“ (с. 43). Лицата на неговите братя по оръжие в една колкото странна, толкова и съществена война, навярно най-съществената. Състоянието на мир разтегля чувствата и емоциите на човека, забелязва Димитров, а войната ги събира и изостря, като започва с волята за живот и включва саможертвата и високите цели. Хората на двете състояния „обитават различни планети“, поради което „нито има как, нито има смисъл човек да прави опити да ги сближи“ (с. 54–55). Войната, която водят Илко Димитров и неговите братя по дух, е луксозна война: война, която се води в състояние на мир. Затова е откровен докрай: Не мога да ти предложа нищо спасително; не искай да съм ти духовна опора, да ти разяснявам пътища за спасение, да ти обяснявам смисъла на съществуването. „Искай само да съм готов да бъда до теб, когато трябва. Да тръгнем заедно рамо до рамо в деня на изпитание“ (с. 59). Само във втечнения свят някой може да нарече това говорене „абстрактно“. А извън него, за финал, Илко Димитров – стопроцентов:
Но когато в някаква юнска привечер
Но когато на брега на морето до глезени
В прозрачната вода Но когато бедният
Дава от себе си Но когато лъжецът признава сам
Лъжата си а предателят се отказва преди да е предал
Но когато настава ден отново а е била без ден нощта
И е била без край Но когато идва нечакана помощ Но
Когато всичко е свършено когато всичко започва отначало
Понякога си мисля че това е Бог
Но понякога че не е
Слово, произнесено на премиерата на книгата, 23 ноември 2023 г.
