Мълчанието на поезията

Мълчанието на поезията
  • Written by:  classa.bg***
  • Date:  
    18.11.2023
  • Share:

Животът е любимата ми фреска…
Виолета Христова

 

 

Лудвиг Витгенщайн настоява на едно място за катинар, „катинарът на Витгенщайн“. Цитирам по Георги Гочев („Свободата от сенките. Справедливост и образование в диалозите на Платон“, НБУ, 2023): „Било по-прилично, казвал Витгенщайн, пред вратата на текста да има катинар, който да показва, че тя стои заключена, отколкото да бъде оставена отворена, така че в стаята да се лутат заблудени хора“. Ще рече, текстът не е за всеки и не може току-така комуто падне да нахълтва в него; в подредените му простори с мръсните си обувки.

 

 

Всеки текст е спретнато пространство, следователно мърлячите настрана. Или още по-добре – отвън, да подсмърчат неприютени… 

Ако това е вярно за всеки текст без изключение, за поетическия то е архи-вярно! Цитирам по Виолета Христова, поетичната книга „Светлият край на тъга“ (Литературен кръг „Смисъл“, 2023), стихотворението „Саудаде“:

 

Така бих нарекла
смеха,
който не чувам.
Но няма дума
за толкова
далечен смях. 

Така бих нарекла
и света,
в който не съществувам.
Но няма дума
за толкова далечен свят.

 

Няма дума… Не просто няма дума, тук и катинар няма, вратата е захлопната. Виолета Христова в най-новата си поетична книга в едно и също време утвърждава и допълва знаменитото изречение на Лудвиг Витгенщайн от „Логико-философски трактат“ (1922): „За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи“. 101 години след този „категоричен императив“ на третия поред позитивизъм от Виенския кръжок, идва един друг „категоричен императив“ на единадесетата поред книга със стихове на българската поетеса Виолета Христова, който задава различно измерение на изреченото от Витгенщайн, а именно: „За което не може да се говори, за него трябва да се пишат стихове“. Стиховете са катинарът, катинарът, който пази смисъла. И този катинар прилича на поезията, той е поезията. Поезията като мълчание, мълчанието на поезията. Приравняването на мълчанието с поезията е един от най-радикалните културни жестове, на които сме свидетели в историята на европейската мисъл – по принцип повече бъбрива, повече разговорлива, повече приказлива: от едната страна е Мартин Хайдегер, който по повод Хьолдерлин казва за поета: „Но той е на пост в нищото на тази нощ“; от другата е Жак Дерида, който твърди за поезията, че ако искаш да я разбереш: „трябва да знаеш да се откажеш от знанието“.

Пазач на нищото и беглец от знанието: в поезията на Виолета Христова тези две крайни състояния на (мълчаливото) поетическо изкуство се остихотворяват така:

 

Пазачът:

Някакъв дух те гризе отвътре,


а отвън те изяжда световна виелица.
Така самотен никога не си бил,
така отчужден и ничий.
И никой бог не те припознава за свой.
И никой тук не ти е роднина.
Зад хълмовете на възрастта
се вижда едно залязващо слънце.
Пеят ангели. Блеят облачните стада.
Но това е далече.
Това е така отвъдно.
А тук си захвърлен сред собствен мираж –
правиш пясъчни кули, после денят ги събаря.
И се изплъзва от ръката ти
онази ръка, която те води към залеза.

 

Пазачът е „самотен“, „ничий“, „захвърлен“. Изоставен и непоместен. В (не)място, където няма думи. Той, пазачът, също е без думи. И – безсловесен, вдига обречени „пясъчни кули“. Печален Нимрод на мълчанието…

 

Беглецът:

Прелива от поезии


и падат по земята.
Пълзят
и лекомислено закриват хоризонта.
Понякога и аз стоя между листата им
и винаги се чудя
какво ми има толкова?
Дори и най-любимото
на статуя прилича.
Избирам да съм другаде,
но нещо не достига.
Прелива от поезии,
коприва и безсилие.
А някой свири в тъмното
все същата мелодия.
Животът е бароков –
заспива сред детайли,
крещи и закъснява,
но няма оправдание.
И всичките поезии
ще паднат на земята,
покълнали от нищото,
погълнати от себе си.

 

Беглецът е разочарован („на статуя прилича“), уязвен („коприва и безсилие“), отегчен („все същата мелодия“). Полузадушен от подробности („заспива сред детайли“), без изход, без измъкване („ще паднат на земята“). Замлъкнали са го сред „бароковата“ пищност. И отново няма думи. Изтощена света Тереза на мълчанието…

Какво остава? Ами мълчанието остава, то е темелът, то е опората:

 

Философия на гнева 

 

Защото думите не значат нищо повече
От онова, което предизвикват,
Една секунда много ми тежи.
И падат върху мене планини,
И трудно със унинието свиквам.
Да, мога да говоря за любов.
И знам, че любовта ще ви хареса,
Защото тя е мека и копринена,
Защото тя е празнична завеса
Пред здрачните усои на света.
Но в тялото ми се е вмъкнал друг.
Той иска да крещи и да заплашва,
навярно любовта му е такава,
навярно любовта му не достига
до ничия отворена врата.
Но думите не значат нищо повече
От това, което предизвикват.
Тук всяка тишина ще ме надвика,
Затова е по-добре да замълча.

 

Мълчанието, но и рисуването: стиховете не трябва да са само слово, стиховете трябва също да са образ. Изящно изпълнената книга на Виолета Христова с великолепните илюстрации на Ина Христова и Жоан Х. Васкес иде да покаже, че наистина за онова, за което не може да се говори, за него трябва да се пишат стихове.

Но и да се рисува, непременно да се рисува…

 

 

 

Митко Новков

Станете почитател на Класа