Разговор с живеещия във Франция виртуоз на гъдулката и член на триото Violons Barbares Димитър Гугов

Violons Barbares, или „Варварските цигулки“, са единствено по рода си трио, което съчетава монголски и български фолклор с трайбъл рокендрол, импровизирана музика, балкански, африкански, близко- и далекоизточни ритми и хевиметъл (и дори пънк на моменти – пролетен, зимен, всякакъв).

Групата се състои от гъдуларя Димитър Гугов, който някъде от началото на новото хилядолетие живее в Страсбург, френския перкусионист Фабиен Гуйо и монголеца Енкхжаргал Дандарваанчиг, който владее различни техники на гърлено пеене и свири на традиционния монголски струнен инструмент мориин хуур (виолончело с конска глава). Свирили са на редица световни сцени – и като трио, но и в по-разширен състав – заедно с Мюнхенската филхармония и в един специален проект за виртуози на лъкови инструменти от цял свят, ръководен от отишлия си без време френски джаз цигулар Дидие Локууд (1956–2018). Членовете на триото свирят и записват и в други конфигурации с музиканти като Рамеш Шотам, Али Кейта, Гуо Ган и др.

Съществуват вече около 15 години, а за първи път направиха турне у нас през 2019 г. по покана на платформата „Шангри Лайв“. Днес, четири години и една световна пандемия по-късно, отново са в България с репертоара на новия си студиен албум „Чудовища и фантастични създания“. Вече свириха в препълнени зали в Драматичния театър „Сава Доброплодни“ в Силистра (родния град на Димитър Гугов) и в Градската художествена галерия във Варна, а днес и утре – четвъртък (16 ноември) и петък (17 ноември), са и клубните им концерти, съответно в Зала „Сингълс“ на НДК и „Би Боп Кафе“, които се организират от музикалната платформа „Аларма Пънк Джаз“, плавно навлязла в 16-ата година от своето летоброене.

Песните в албума „Чудовища и фантастични създания“ са разнообразни и като стилистика, и като послания. Сред тях има и тежки хроники (в Modern Mangas се пее за чудовището Путин, сеещо смърт и разрушение в Украйна, за пандемията и киберзлодеите), които жанрово звучат като готик рок, има и апокалиптични видения за черното чудовище, което се движи в десет посоки едновременно и затъмнява небето като черна буря – тук привиждаме и войната, но и екокатастрофата (песента Arvantavan Tolgoitoi Atgaaljiin Har Mangas). Има обаче и по-хумористични парчета, а и такива, които се фокусират върху виталната страна на нещата и добрите духове. А е включен и текстът на „Змей“ на Гео Милев (още във въвеждащата песен „Люспест любовник“).

Да се върнем в много по-ранните години – края на 80-те и 90-те – как и кога в музиката ти се срещат за първи път фолклорът и трайбъл рокендролът, познатото и неочакваното, традицията и експериментът?

Тоест… какво е мястото на традицията в музиката, която правя? Свиря на инструмент, който идва от тази музика – гъдулката е фолклорен инструмент. И не е много трудно да свириш фолклорна музика на гъдулка… Това е в началото. Оттам нататък по-трудно е какво по-различно можеш да направиш с този инструмент. Аз започнах да свиря на гъдулка на около 10-годишна възраст в музикалната школа в Силистра. Последва Детският музикален оркестър „Добруджанче“ в Силистра, след което свирих също така в оркестъра на по-големите и с танцьорите там правехме турнета и в България, и другаде. Макар че фолклорната основа аз я имам още от по-малък. Баща ми е много голям почитател на българския фолклор. Знае много танци, много обича да танцува. Не пее много добре, но ми е предал любовта към фолклорната музика – покрай него много съм я слушал в детските и в младите си години – дори и когато не исках, пак я слушах… Оттам нататък, като всяко младо момче имах приятели, които въобще не слушаха никаква фолклорна музика. Фолклорната музика беше нещо така… не е много фънки за тях (и не е много секси). Те си падаха по-скоро по рок и по метъл. И по много траш дори.

За Силистра през 90-те говорим все пак – естествено е да е така! В много средни български градове (особено на север) траш-метълът беше закон.

Да, и оттам се запалих за доста други по-различни музики. Любимата ми група в ония години беше „Дийп Пърпъл“. Слушахме и всякакви „Металики“ и други неща. Така че един ден, когато пораснах малко и свирех вече малко по-добре, започнаха да ме канят на силистренска сцена да свиря по нещо с гъдулката на метъл концерти… След това продължих в Пловдив – в Музикалната академия със специалност „Гъдулка“. Там репертоарът също е фолклорен. Нямаше много друг репертоар за гъдулка в ония години… После за около година свирих в ансамбъл „Филип Кутев“ в София – също с фолклорен репертоар. Докато един ден не стигнах до Страсбург във Франция. Там, свирейки с други музиканти, които идват от други култури, видях и своята традиция от различен ъгъл.

С Енкхжаргал и Фабиен къде се срещнахте и как решихте да свирите заедно?

Срещнахме се някъде на границата между Франция и Германия. Направихме групата във Франция. Моят монголски колега Енкхжаргал живее в Германия, но това е съвсем близо. Доста интересен въпрос… Има един илюстратор, който е роден в Чехия и живее в Ню Йорк – Петер Сис…

Всъщност доста добре го познаваме в България („Птичият събор“ и „Летецът и Малкият принц: Животът на Антоан дьо Сент-Екзюпери“, в превод на Манол Пейков).

Да, той живее в Ню Йорк от доста време и в едно интервю на въпроса къде се чувства у дома си – в Прага или в Ню Йорк – беше отговорил, че се чувства у дома си в самолета между двата града. Защото мястото, откъдето е тръгнал, вече се е променило много, а мястото, където живее, никога няма да е за него роден град. Ние обаче къде се срещаме? Ами, в Страсбург. И фактът, че никой от нас – аз като българин и Енкхжаргал като монголец – не живее в собствената си страна, променя много неща. Това, че живеем другаде, ни прави много по-отворени един към друг. Фабиен също е един вид чужденец, защото и той не е родом от Страсбург, a oт Пикардия. Живял е и в Ница, а в Страсбург е от двайсетина години, също като мен. Мисля, че той беше най-отворен от всички ни и още първия ден каза: „А, супер – българо-монголски проект: хайде да правим рок!“. А пък той самият идва от областта на класическите перкусии. После е тръгнал към фолклорни музики от Северна Африка и дори от Иран…

Вашият рок е едновременно и фолклор, и джаз, и ритуална музика по някакъв начин.

Може би става така и поради факта, че се опитваме да правим концерти, които са много разнообразни като начало, среда и край. Всеки наш концерт си има някаква конструкция, ненапразно сме го подредили по този начин. И в него можеш да намериш много различни неща: има и корени във фолклора, но има и импровизации, и рокендрол, има и желание за танцуване. Така че накрая, като започнат да ни викат на бис, винаги трябва да се върнем по няколко пъти.

За езиците – и ти пееш на монголски, макар да не го говориш, а пък Енкхжаргал вече пее и на български. Каква е тежестта на езика във вашата музика? Не е едно и също да изпееш „Путин хэмээх аймшгийн Мангас Украйнд“ („Чудовището Путин разрушава Украйна“) на монголски и да го изпееш на английски. Да, на английски ще го разберат повече хора, но на монголски звучи сякаш далеч по-разтърсващо.

Да, Енкхжаргал пее на български. И тримата пеем на български. И тримата пеем и на монголски. В новия репертоар има и немски език, има и френски, има дори и английски. За първи път нарушихме това табу да пеем и на други езици, освен на български и на монголски. Но всяка песен си идва с текста и той е водещ.

Новият ви албум „Чудовища и фантастични създания“ е в голяма степен концептуален.

Намерих темата за чудовищата и свръхестествените същества за много вдъхновяваща, защото като се порови човек в българския фолклор, може да открие един куп демони, вампири, призраци, чудовища, змейове. И беше доста лесно и доста вдъхновяващо да се твори на тази тема. Не се ограничихме само до митологичните чудовища обаче. По пътя включихме и няколко днешни злодеи и хакери от киберпространството. Но си дадох сметка също така, че тези същества не са само български и че някои от традициите можем да ги открием много далеч в Европа, в балтийските страни, при германските народи. Като например темата за „мръсните дни“ или „мръсните нощи“, или „вампирските дни“. В Германия се наричат „грапави нощи“. Говоря за „мръсните дни“, които започват шест дни преди Нова година и завършват шест дни след нея, в които има множество забрани след залез слънце: не трябва да излизаш навън, да се срещаш с хора, да работиш вечер, забрана за любов, не трябва да се раждат деца през това време, а още по-лошо е да умреш през този период, защото няма да намериш път към отвъдното… И така, тази немска традиция ме вдъхнови да напиша текста на немски език. Защото като кажеш Verboten на немски, звучи много по-силно, отколкото „забранен“ на български или на френски. Много по-категорично, авторитарно дори.

На предната корица на новия ви албум сте четирима. Кое е това същество, нарисувано заедно с вас?

Когато започнахме да работим по този албум, се заговорихме с моята съпруга (Клотилд Перан – б.а.), която е авторка на детски книги и тъкмо пишеше и илюстрираше една своя нова книга за чудовища. Тя ми говореше за чудовища и за плашенето на децата, а и на възрастните. И в един момент си казах: „Това е! И на мен ми се иска да работя по същата тема“. Решихме да направим нещо заедно и оттам се роди идеята за илюстрован на живо концерт, в който Клотилд да рисува върху нашата музика. Не става дума за импровизация, а за концерт, по който е работено дълго време – с много особена техника, защото тя рисува на бял лист с черен туш или черен флумастер и после тази картина бива филмирана от видеокамера и с една компютърна програма се обръща в негатив и белият фон се превръща в черен, така че нейната черна рисунка става бяла, като тези  „фантоматични“, призрачни рисунки преминават през тъканта на концерта. Нашият екран на сцената е много тъмен и всички рисунки се прожектират бели – зад нас, понякога пред нас, понякога върху нас. И за тая рисунка, която е на обложката, тя се вдъхнови от традиция, идваща от Монголия, казва се „Цан“. Това е ритуал за гонене на демони. Има нещо като кукери с маски, те приличат много на тази глава, която е нарисувана, и върху нея има множество малки главички – понякога около 50, дори 100 мини главички на злодеи върху маската. Този ритуал се изпълнява много често в манастирите и гони злите демони с много, много, много врява и с много перкусии. Не успяхме да представим тази година рисувания спектакъл в България, но се надявам някой ден да можем – догодина например. Трябва само да намериш зала с таван, висок пет метра и половина.

Тъй като неусетно се заговорихме за визуалното, към което определено имаш отношение, няма как да не те попитам как влияят другите изкуства върху начина, по който създаваш музика?

Това е доста хубав въпрос, защото фактът, че живея с илюстраторка, ме води много често на изложби в различни страни, където се срещам с много други илюстратори. Някои от тях идват и на мои концерти. На някои приятели художници им пускам нашите музикални идеи, често дори преди да са видели бял свят. Защото винаги е интересно да чуеш мнението на хора, докато още работиш. Ако тяхното мнение е и конструктивно, още по-добре. За щастие в моите среди има много хора, които имат конструктивно мислене, и контактите с тях винаги са доста обогатяващи.

Да се върнем на албума: чудноватите и фантастични същества са всевъзможни – страшни, смешни, има и добри духове, има и истински изчадия. Какво обединява всички тези създания?

Ако трябва да дам кратък отговор, това е идеята, че страхът съществува навсякъде. Има народи, които вярват в отвъдния живот, има други – които не вярват. Тези създания са част от древни култури, съществували много преди християнската религия. В това, което народите са запазили и днес, можеш да видиш същества, които предизвикват страх, както и такива едни – доста смеховати. Трети пък те карат да мечтаеш. Една такава страна, населена с всякакви фантастични същества, е Япония. Японците си имат „йокай“ може би за всеки ден от годината, имат „йокай“ буквално за всичко – чудовища за банята, за всяка една стая от къщата, за навън. Студио „Гибли“ много добре ги експлоатира тези теми – например във филма „Отнесени от духовете“ на Миядзаки, който е доста зловещ и мисля, че във Франция дори е забранен под 12-годишна възраст.

На миналото турне у нас, няколко месеца преди пандемията, ти каза, че е странно, че толкова години имате тази група, а досега не сте свирили нито в България, нито в Монголия, но че най-накрая поне до България сте дошли, понеже е малко по-близо. Стигнахте ли и до Монголия междувременно?

До Монголия не, но в Азия веднъж представяхме нашата музика – в островната част обаче, в Малайзия. Но пък често на наши концерти в Европа идва монголска и друга азиатска публика. Но без значение от това какъв е произходът на публиката, хората винаги остават до края на концерта и обикновено идват да ни видят след това и винаги са много доволни.

*Софийският концерт на Violons Barbares е довечера от 21 часа (с отваряне на вратите в 20 часа) в Зала „Сингълс“ на НДК, а в Пловдив свирят утре (петък, 17 ноември) в същите часове в „Би Боп Кафе“. Билети и за двете събития все още има в системата на EpayGo и на касите на EasyPay. Организатор е платформата „Аларма Пънк Джаз“.