На сцената на Кукления театър в Стара Загора Полина Христова постави „Завод“ по поезията на Вапцаров в сянката на Оруел

 

 

 

Изненада ме изборът – поезията на Н. Й. Вапцаров в днешното „разгулно“ живеене на „Каквото и да правим, важното е да се забавляваме“. Знаем, че стиховете на Вапцаров звучат в друга посока и не предполагат съучастие в „забавлението“. Очевидно и екипът на представлението – драматизация и  режисура Полина Христова, сценограф Марина Янева, композитор Милен Апостолов, хореограф Явор Кунчев – се разграничава от подобна нагласа и създава спектакъл, прочел с вълнуващ глас Вапцаровите стихове за съдбата на Човека. „На онзи, който все още не е забравил да мечтае. На онзи, който търси все още смисъл в присъствието си на Земята, но под саждите и маслата от машините е затулил дълбоко в себе си вярата, смелостта и надеждата. Онзи човек, който е нещастен в битието си и има правото да избяга от него, но няма къде. Онези, които искаха да бъдат поети, летци или просто родители… те всички станаха огняри. Там, в завода. Там е спокойно. Там дават надница, с която ще можеш да издишаш поредния ден в завода, който е замък на бита. Цитадела на оцеляването. Дом на прекършените мечти.“ Цитирам част от споделените намерения на Полина Христова в предложения идеен проект на спектакъла. А от сцената „Завод“ е образ метафора на обезправено човешко присъствие, манипулирано от глас – Сирена, по подобие на Големия брат в романа „1984“ на Оруел. В ритъма на мрачния и роботизиран работен механизъм в завода сякаш се движат не хора, а сенки и само стиховете, произнесени от някоя фигура, открехват и друга вселена – тази на мечтата и надеждата за друг живот. Срещата с това представление, първи опит в режисурата на Полина Христова, предизвика моя разговор с нея, след известните ѝ постижения на сцената и в предаването „Господари на ефира“.

След успешния ти моноспектакъл „Полетът на къртицата“ (реж. Веселка Кунчева) по твой текст как се ориентира към поезията на Вапцаров?

Една от друга се родиха двете идеи и в една година се случиха премиерите, което е много интересно. Вапцаров се роди като идея, когато трябваше да си довърша текста на „Полетът на Къртицата“, и понеже не влизах в зададените срокове, реших да се провокирам и да си прочета нещо от любимите поети. И тръгнах да чета всякакви поети, които харесвам. В един момент стигнах до Вапцаров и там си останах. Започнах да си припомням стиховете му и изведнъж много рязко се роди идеята, и то с това решение, което съм провела на сцената – завод с определени персонажи, такива каквито са в момента.

Искаш да кажеш, че ти видя спектакъла изцяло предварително?

Да, все едно някаква фуния ми сложиха и ми го изсипаха в главата. И стана труден моят избор с какво да се захвана. Вниманието ми вече се беше раздвоило и „Къртицата“ остана малко по-назад. Аз се влюбих в идеята за Вапцаровите стихове и реших, че задължително трябва да я осъществя.

 

„Завод“, фотография Александър Богдан Томпсън

 

А защо реши да бъде чрез режисура? Как си представяше да превърнеш поезията в драматургия?  

Единственият възможен вариант да събера и увлека съмишленици, за да направим, както аз виждам, спектакъла по стихове на Вапцаров и да имам контролна функция, която можех да изпълнявам, беше режисурата. Аз съм много повлияна от работата на Веселка Кунчева и Мариета Голомехова. Ние години наред работим заедно и много дълго време наблюдавам и присъствам в процеса, с който сме ангажирани, помагаме си и имам този опит. И когато от тях чух: „Давай – ти вече много неща си научила. Няма нужда да имаш диплома. Давай смело! Хвърли се!“, така и направих.

Защо избра Старозагорския куклен театър?

В интерес на истината, изключително съм благодарна на Дарин Петков и Таня Калчева. Те много харесаха идеята ми и абсолютно безрезервно ми повярваха. Аз нямах проява като режисьор, те ме познаваха като актриса и въпреки това казаха: „Да, правим го! Вярваме ти! Ще кандидатстваме за финансиране“. Национален фонд „Култура“ също удариха едно рамо и благодарение на това има спектакъл.

Имахте ли предварителна лабораторна работа с актьорската трупа?

Ние с актьорите не тръгнахме от нищото. Повечето от сцените в спектакъла  са родени в двуседмични лабораторни срещи, преди да започнем да работим детайлно. Аз отидох малко по-подготвена, имах вече доста идеи, бях избрала и голяма част от стиховете, които чисто драматургично щяха да влязат. Вече имах идея как можем да използваме сценографските средства и от тук нататък тръгнах заедно с актьорите, реално голяма част от спектакъла е плод на нашата взаимна работа.

А как се отнесоха те към идеята стиховете на Вапцаров да бъдат пренесени на сцената в днешно време?

Много им беше интересно. Оказа се, че Вапцаров е любим поет на много от тях. Когато започнах да споделям идеите си и да говоря за предстоящия спектакъл, повечето го посочиха като любим автор. Никой нямаше съпротива към идейното съдържание на неговата поезия. Случва се понякога актьорът да не харесва текста, в който играе, а ние имахме много красив процес. Повечето от актьорите си имаха любими стихове, някои от тях даже ги изпълняват в спектакъла, други отпаднаха за съжаление.

Когато се качихте на сцената и вече бяхте изяснили образа на спектакъла, появи ли се представа за конструкцията на драматургията?

Аз всъщност стъпих на сцената, без да имам сценична конструкция, но имах персонажи с поне частична биография, т.е. като типажи, и това много помогна да разпределим стиховете чисто драматургично. Тези, които бях избрала, бяха на базата на историята на отделните персонажи и така успяхме да наредим пъзела. Дори някои актьори ми казаха, че в един момент са почувствали, че нещо доста странно ще излезе като разказ, помислили си, че звучи абстрактно, но в същото време успяхме заедно и благодарение на тяхното отдаване да изградим образи, много по-плътни от моята предварителна представа за тях.

Все пак на сцената образите са представени като групов обект, като единно тяло, роботизирано и безлично, и само чрез стиховете, инцидентно произнесени, проличава отделна човешка биография.

Това всъщност е и идеята на сценичното поведение. Исках на сцената да няма друга реч освен поезията на Вапцаров. И тази поезия да е събитие за всеки поотделно.

Възможна ли е „Песен за човека“ днес? Копнежът за свобода, за любов, за щастие вълнува всяко поколение, но вашето как осъзнава света днес?

Оруелската нотка, която присъства в спектакъла, за мен е част и от съвремието ни. Всеки ден сме свидетели и на друго присъствие, не точно Биг брадър, но някаква манипулираща сила. Човекът не може да бъде изцяло независим в света, в който живеем днес. Винаги има сила, с която той се съобразява, която го подчинява. Понякога може да се чувстваш свободен, но това е привидно. Всъщност си роб на кредити, деца, чисто битови неща в живота, не е нужно да си част от очакването в смисъла на Вапцаровата „бяла пролет“. Този стремеж да бъдеш адекватен на съвремието, да живееш с неговите темпове – това също е една машина. Много ми харесва темата, с която се занимаваме, за обезценяването на човека – особено днес, когато става все по-актуален въпросът има ли значение дали ще умре един гений, или обикновен миньор, еднакво ли са важни животите им? Това ме вълнува. И как всеки човек има своя вселена, която е важна за него, и тя не бива да бъде мачкана и убивана.

 

„Завод“, фотография Александър Богдан Томпсън

 

А в какво е вярата? За Вапцаров тя е „бронирана здраво в гърдите и бронебойни патрони за нея няма открити“ и е свързана с романтиката за нов, по-светъл живот. Но днес каква е?

Изключително важно е усещането за щастливо духовно съществуване. Вярата е тази светлина, която всъщност ни води през мрака на трудните житейски етапи. Ние сме малко или много привилегировани, тъй като се занимаваме с изкуство. Не искам да кажа, че живеем една педя по-високо или ходим метър над земята, но в крайна сметка имаме по-друг кръг от приятели, колеги, малко по-одухотворени са хората, с които общуваме. Понеже аз обичам репортерските си ангажименти и общувам с хора, които са от съвсем други прослойки, от други възрасти, наблюдавам, че усещането им за вяра обикновено е свързано с религия, но от рода: „Ако се прекръстя 45 пъти, Господ ще ме заобича“. Вярата е сведена до някакви обичаи, а в същината си не е истинска. Нагласата, че вярата е светлина, надежда в нещо по-грандиозно, в Създателя над теб, е куха, празна. По-скоро представата за нея е едно, а пък истинската в теб самия сякаш не може да се изрази.

След моноспектакъла „Полетът на къртицата“ и режисьорския ти опит в „Завод“ дали страховете, които сподели, са намелели?

Интересно е това, че някои хора, които са гледали „Полетът на къртицата“, са видели себе си в персонажа и дори спектакълът им подействал терапевтично, от което аз съм много щастлива, защото и на мен така ми действа. И двата спектакъла не са стопроцентово автобиографични, но в тях се занимавам до голяма степен с моите лични страхове. И смея да твърдя, че с всяка мечта, която постигам, страховете започнаха да падат като люспи, но се появиха нови, в крайна сметка страховете са мотивация.

Кои са новите страхове?

Не знам дали да ги споделям, защото те са едни особени – например страхът от смъртта, загубих баща си неотдавна и почувствах колко сме крехки човеците и как не знаем колко бързо можем да си отидем от този свят, без да сме завършили отредената ни мисия.

След „Завод“ какво смяташ да правиш в театъра?

В момента участвам в екипа на постановка в Благоевградския театър. Веселка Кунчева ме покани за драматургичния вариант на спектакъла „Преображението“ по Кафка. Интересното е, че го пишем в движение, паралелно с актьорите, по задачите на режисьора и не сме с предварително зададена драматургия. Това провокира въображението на всички участващи. Работим изцяло с нов, млад екип. Сигурно средната възраст е 25 години.

Аз не съм професионален режисьор и когато нямам необходимост, не е редно да правя просто някакви спектакли. Така мисля за себе си. Искам да добавя, че изключително много оцених режисьорската професия, когато попаднах от нейната страна, защото тя е на ръба на шизофренията, все едно да имаш осем мозъка, а не един. Като режисьор трябва да провокираш сценографа, актьорите, композитора, да включиш техническите служби, да отговаряш за осветлението, озвучаването. Дадох си сметка какво психическо и физическо напрежение изисква тази професия и колко тежко се отстоява позицията да запалиш другите да работят за твоята идея. Но е велико преживяване и затова искам да благодаря на всички в Старозагорския куклен театър!

 

 

 

Светла Бенева